За Джихад, Мак-свят и бъдещето на демокрацията
Книгата на известния американски политически мислител, писател и драматург Бенджамин Барбър Джихад и Мак-свят1 е за опасностите, които грозят демокрацията и свободата в съвременния свят. Това са силите на пазарния фундаментализъм (Мак-свят), от една страна, и силите на съпротивата срещу модернизацията, космополитизма и секуларизма (Джихад), от друга. Според Барбър отношенията между тях са диалектически, т.е. такива, чието описание не би било адекватно, ако не се извършва едновременно в термините на противоборството и на взаимната зависимост. ‛Джихад е не само противникът на Мак-свят, той е и негова рожба. Двата са вкопчени в нещо като фройдистки аспект на сегашната борба на култури: никой от тях не желае да съществува заедно с другия, но и никой не е завършен без другия.“ 2.Джихад ненавижда Мак-свят и се стреми да го унищожи, но без него не би имал основание за своето съществуване. Мак-свят се бои от Джихад и го преследва, но не би искал да се лиши от печалбите, които трупа от него.
Младите националисти по света може и да кроят заговори срещу отвореното общество, но това, както се казва, е бял кахър. Докато носят маратонки ‛Найки“ и пият кола, от тях има повече полза, отколкото вреда. Още повече, че самите им националистически идеи и страсти лесно могат да бъдат превърнати в успешно продаваеми културни продукти. От гледна точка на пазарната логика печалбата е единственият критерий за разграничаване на доброто от злото. Щом има търсене на национализъм и за неговите символи и послания се плаща добре, Мак-свят няма проблеми да го включи в своята инфоразвлекателна индустрия. Това важи и за всички останали форми на интегризъм. ‛Човешките същества живеят в такава психологическа нужда, толкова са зависими от общността, толкова са пълни с копнеж за кръвно братство, което комерсиализираното потребителство не позволява, толкова са склонни към сестринство, което автономията на личността не може да толерира, че Мак-свят няма друг избор, освен да обслужва, дори да пакетира Джихад и да го пуска на пазара.“3 Бедата обаче е в това, че, отчаяни от вездесъщата алчност на Мак-свят, успяващ да погълне и най-съкровените им чувства, някои интегристи (обикновено ги наричат терористи) не виждат друг начин да ги защитят, освен да се хванат за оръжието и да го насочат срещу всичко живо, защото самият живот е станал необратимо порочен. Такъв е, според Барбър, екстремният вариант на ‛политиката на негодуванието“ срещу ‛политиката на стоките“.
Не може да не ни стане тъжно от констатацията, че Джихад и Мак-свят излиза цели шест години преди атентатите от 11 септември 2001 г., но започва да се радва на широк обществен интерес едва след като непоправимото се е случило. ‛В началото – споделя авторът – дори аз не можах да свържа събитието с работата си. Но само след три дни телефонът ми започна да прегрява. Искаха от мен да коментирам колизията между Джихад и Мак-свят. В рамките на една седмица моята книга се превърна в бестселър и бях засипан с предложения за интервюта. Американците търсеха обяснения. (…) Тогава съществуваше огромна вълна на добра воля, хората искаха да направят нещо, да дадат своя принос за преодоляването на трагедията. За съжаление, администрацията не можа да отговори на техния порив. Буш каза на американците: ако искате да помогнете, вървете да пазарувате. Идеята му беше да ги окуражи да се върнат към нормалния си живот, но те не я приеха като сериозен стимул за ангажиране. Аз, от своя страна, имах шанса да отговоря на трагедията по един позитивен, креативен и полезен начин.“ 4
Ако на въпроса на американците: ‛Защо ни мразят?“, Буш отговаря: ‛Защото терористите от оста на злото мразят нашата демокрация и нашата свобода“, то Барбър съветва своите сънародници да търсят отговора на този въпрос чрез рефлексия върху собствения си начин на живот и актуалното състояние на демокрацията и свободата в Съединените щати. Както, например, 2 милиона американски семейства отказват да запишат децата си в публични училища, защото са ужасени от културната среда в тях, така и стотици милиони хора по света са ужасени от грубия материализъм, простащината и насилието, които се ширят в американското общество, макар и да оценяват по достойнство фундаменталните принципи и ценности на американската демокрация.
Дали обаче днес тези принципи и ценности са толкова действени, колкото са били по времето на Токвил или дори по времето на Кенеди? Дали не са станали и те жертва на Мак-свят? За съжаление, настоява Барбър, през последните две-три десетилетия правителствата на САЩ и техните съюзници не служат на своите граждани, а на мултинационалните компании, т.е. не на публичния, а на корпоративния интерес. Колкото и да негодуват по принцип срещу държавната регулация, магнатите все по-често потриват доволно ръце, когато държавата се намесва, за да прехвърли техните загуби върху гърба на данъкоплатците, а правителствата се оправдават пред избирателите, прибягвайки до реториката на необходимата връзка между демокрацията и свободния пазар: обслужвайки пазарите, ние обслужваме демокрацията и свободата. Защото какво е демокрацията, ако не управление от името и в името на потребителите; и какво е свободата, ако не свобода на избор между два бренда на една и съща стока? Само че ‛тази реторика, която тайничко предполага, че капиталистическите интереси, пренесени в политиката, не само са съвместими с демократичните идеали, но и активно способстват за тях, трудно може да се примири с международните реалности от последните 50 години. Пазарните икономики показаха забележителна приспособимост и процъфтяваха в много тиранични държави - от Чили до Южна Корея, от Панама до Сингапур.“5 Освен това, погледнато дори в чисто икономически план, все по-трудно става да се съгласим с идеолозите на laissez-faire, че колкото повече и по-богати стават частните предприемачи, толкова по-голямо става благосъстоянието на цялото общество. В глобален мащаб числата са следните: през последните десет години броят на милиардерите в света се е увеличил 5 пъти (към днешна дата те са 1125), като успоредно с това или може би по-точно - вследствие на това броят на гладуващите се е увеличил с повече от 50 милиона души.6
А свеждането на свободата до свобода на избор между кока-кола или пепси-кола и произтичащото оттук отъждествяване на гражданина с консуматора е заплаха не само за демокрацията, но и за западната цивилизация като цяло. ‛Консумацията ни взема такива, каквито ни намира, колкото по-импулсивни и лакоми, толкова по-добре“7, докато цивилизацията, както е добре известно, се крепи на нашите постоянни усилия да превъзмогваме естествените си инстинкти и себичните си желания. Обитателите на Мак-свят не развиват въображението и чувствителността си, защото им е по-лесно да си купят ‛готови преживявания“ в тематичните паркове; не говорят със съседите си, защото нямат общ език с тях или пък просто защото се чувстват по-добре сами пред телевизионния екран; не четат книги, защото условията на живот, които са приели, правят това занимание безполезно; хранят се бързо и най-често в самота; не познават колективното действие в името на колективна кауза, защото понятия като солидарност и ‛обща воля“ са им чужди; не обмислят нещата в дългосрочна перспектива, защото за тях думата ‛утре“ няма смисъл извън цикъла на часовниковото време. Това са хора, които знаят какво искат поотделно, но никога не се питат ‛Какво искаме ние?“, защото са оставили подивелите пазари да разрушат самите условия за поставяне на този въпрос. ‛Пазарите не позволяват мислене и действие с ‛ние“ от какъвто и да е вид, като поверяват на силата на натрупаните индивидуални избори (невидимата ръка) някак си да осигури общото благо. Консуматорите си служат с елементарната реторика на ‛аз“, гражданите измислят общия език на ‛ние.““ 8 С други думи, макар и не осъзнато враждебен, Мак-свят е напълно безразличен към гражданското общество, а оттук и към съдбата на демокрацията. Неговият окончателен триумф ще настъпи в момента, в който и последните граждани (т.е. критично мислещи, социално чувствителни и действащи в името на публичното благо хора), се превърнат в самотни консуматори и изолирани един от друг избиратели.
За да не допуснат осъществяването на този безрадостен за демокрацията сценарий, гражданите на повечето швейцарски кантони са повели същински Джихад в името на своите идеали за самоуправление и регионална свобода. Барбър обаче определено греши, когато твърди, че това е изключително швейцарско явление. Подобен Джихад се наблюдава и в канадската провинция Квебек, където суверенистите се борят за съхраняването на своята френскоезична култура най-вече, защото тя включва в себе си традицията на една специфична социалдемокрация.
И все пак, колкото и симпатична да изглежда тази форма на Джихад, тя неминуемо се свързва с дискурси и политики на изключване и затваряне, които противоречат на хуманистичните принципи, залегнали в основата на модерната демокрация. Ето защо Барбър никак не е склонен да приеме, че за да бъде опазена, демокрацията трябва да живее в резервати. Алтернативата, която предлага той, е движение за изграждане на глобално гражданско общество или на ‛свят от граждани без граници“ като ‛област, успоредна на тази на Мак-свят, в която общности на сътрудничество правят съзнателно и за общото благо това, което сега пазарите правят неволно в името на сумарния частен интерес.“9 Някои ще кажат, че това е поредната западна политическа утопия. Аз предпочитам да се доверя на Барбър и да разглеждам неговата идея като осъществим проект. Не само защото звучи чудесно, но и защото в лицето на алтерглобалисткото движение виждам първите стъпки по пътя към неговото осъществяване.
1. Бенджамин Барбър, Джихад и Мак-свят. Предизвикателството на тероризма към демокрацията, превод Константин Янакиев, Издателска къща КХ, София, 2008.
2. Барбър, Б., цит.съч. с.231.
3. Пак там, с.228.
4. www.benjaminbarber.com/biolacroix.html
5. Барбър, Б., цит.съч, с.47.
6. Вж. Manière de voir, No 99, L’Internationale des riches, juin-juillet 2008.
7. Барбър, Б., цит.съч., с.181.
8. Пак там, с.344.
9. Пак там, с.387.
Младите националисти по света може и да кроят заговори срещу отвореното общество, но това, както се казва, е бял кахър. Докато носят маратонки ‛Найки“ и пият кола, от тях има повече полза, отколкото вреда. Още повече, че самите им националистически идеи и страсти лесно могат да бъдат превърнати в успешно продаваеми културни продукти. От гледна точка на пазарната логика печалбата е единственият критерий за разграничаване на доброто от злото. Щом има търсене на национализъм и за неговите символи и послания се плаща добре, Мак-свят няма проблеми да го включи в своята инфоразвлекателна индустрия. Това важи и за всички останали форми на интегризъм. ‛Човешките същества живеят в такава психологическа нужда, толкова са зависими от общността, толкова са пълни с копнеж за кръвно братство, което комерсиализираното потребителство не позволява, толкова са склонни към сестринство, което автономията на личността не може да толерира, че Мак-свят няма друг избор, освен да обслужва, дори да пакетира Джихад и да го пуска на пазара.“3 Бедата обаче е в това, че, отчаяни от вездесъщата алчност на Мак-свят, успяващ да погълне и най-съкровените им чувства, някои интегристи (обикновено ги наричат терористи) не виждат друг начин да ги защитят, освен да се хванат за оръжието и да го насочат срещу всичко живо, защото самият живот е станал необратимо порочен. Такъв е, според Барбър, екстремният вариант на ‛политиката на негодуванието“ срещу ‛политиката на стоките“.
Не може да не ни стане тъжно от констатацията, че Джихад и Мак-свят излиза цели шест години преди атентатите от 11 септември 2001 г., но започва да се радва на широк обществен интерес едва след като непоправимото се е случило. ‛В началото – споделя авторът – дори аз не можах да свържа събитието с работата си. Но само след три дни телефонът ми започна да прегрява. Искаха от мен да коментирам колизията между Джихад и Мак-свят. В рамките на една седмица моята книга се превърна в бестселър и бях засипан с предложения за интервюта. Американците търсеха обяснения. (…) Тогава съществуваше огромна вълна на добра воля, хората искаха да направят нещо, да дадат своя принос за преодоляването на трагедията. За съжаление, администрацията не можа да отговори на техния порив. Буш каза на американците: ако искате да помогнете, вървете да пазарувате. Идеята му беше да ги окуражи да се върнат към нормалния си живот, но те не я приеха като сериозен стимул за ангажиране. Аз, от своя страна, имах шанса да отговоря на трагедията по един позитивен, креативен и полезен начин.“ 4
Ако на въпроса на американците: ‛Защо ни мразят?“, Буш отговаря: ‛Защото терористите от оста на злото мразят нашата демокрация и нашата свобода“, то Барбър съветва своите сънародници да търсят отговора на този въпрос чрез рефлексия върху собствения си начин на живот и актуалното състояние на демокрацията и свободата в Съединените щати. Както, например, 2 милиона американски семейства отказват да запишат децата си в публични училища, защото са ужасени от културната среда в тях, така и стотици милиони хора по света са ужасени от грубия материализъм, простащината и насилието, които се ширят в американското общество, макар и да оценяват по достойнство фундаменталните принципи и ценности на американската демокрация.
Дали обаче днес тези принципи и ценности са толкова действени, колкото са били по времето на Токвил или дори по времето на Кенеди? Дали не са станали и те жертва на Мак-свят? За съжаление, настоява Барбър, през последните две-три десетилетия правителствата на САЩ и техните съюзници не служат на своите граждани, а на мултинационалните компании, т.е. не на публичния, а на корпоративния интерес. Колкото и да негодуват по принцип срещу държавната регулация, магнатите все по-често потриват доволно ръце, когато държавата се намесва, за да прехвърли техните загуби върху гърба на данъкоплатците, а правителствата се оправдават пред избирателите, прибягвайки до реториката на необходимата връзка между демокрацията и свободния пазар: обслужвайки пазарите, ние обслужваме демокрацията и свободата. Защото какво е демокрацията, ако не управление от името и в името на потребителите; и какво е свободата, ако не свобода на избор между два бренда на една и съща стока? Само че ‛тази реторика, която тайничко предполага, че капиталистическите интереси, пренесени в политиката, не само са съвместими с демократичните идеали, но и активно способстват за тях, трудно може да се примири с международните реалности от последните 50 години. Пазарните икономики показаха забележителна приспособимост и процъфтяваха в много тиранични държави - от Чили до Южна Корея, от Панама до Сингапур.“5 Освен това, погледнато дори в чисто икономически план, все по-трудно става да се съгласим с идеолозите на laissez-faire, че колкото повече и по-богати стават частните предприемачи, толкова по-голямо става благосъстоянието на цялото общество. В глобален мащаб числата са следните: през последните десет години броят на милиардерите в света се е увеличил 5 пъти (към днешна дата те са 1125), като успоредно с това или може би по-точно - вследствие на това броят на гладуващите се е увеличил с повече от 50 милиона души.6
А свеждането на свободата до свобода на избор между кока-кола или пепси-кола и произтичащото оттук отъждествяване на гражданина с консуматора е заплаха не само за демокрацията, но и за западната цивилизация като цяло. ‛Консумацията ни взема такива, каквито ни намира, колкото по-импулсивни и лакоми, толкова по-добре“7, докато цивилизацията, както е добре известно, се крепи на нашите постоянни усилия да превъзмогваме естествените си инстинкти и себичните си желания. Обитателите на Мак-свят не развиват въображението и чувствителността си, защото им е по-лесно да си купят ‛готови преживявания“ в тематичните паркове; не говорят със съседите си, защото нямат общ език с тях или пък просто защото се чувстват по-добре сами пред телевизионния екран; не четат книги, защото условията на живот, които са приели, правят това занимание безполезно; хранят се бързо и най-често в самота; не познават колективното действие в името на колективна кауза, защото понятия като солидарност и ‛обща воля“ са им чужди; не обмислят нещата в дългосрочна перспектива, защото за тях думата ‛утре“ няма смисъл извън цикъла на часовниковото време. Това са хора, които знаят какво искат поотделно, но никога не се питат ‛Какво искаме ние?“, защото са оставили подивелите пазари да разрушат самите условия за поставяне на този въпрос. ‛Пазарите не позволяват мислене и действие с ‛ние“ от какъвто и да е вид, като поверяват на силата на натрупаните индивидуални избори (невидимата ръка) някак си да осигури общото благо. Консуматорите си служат с елементарната реторика на ‛аз“, гражданите измислят общия език на ‛ние.““ 8 С други думи, макар и не осъзнато враждебен, Мак-свят е напълно безразличен към гражданското общество, а оттук и към съдбата на демокрацията. Неговият окончателен триумф ще настъпи в момента, в който и последните граждани (т.е. критично мислещи, социално чувствителни и действащи в името на публичното благо хора), се превърнат в самотни консуматори и изолирани един от друг избиратели.
За да не допуснат осъществяването на този безрадостен за демокрацията сценарий, гражданите на повечето швейцарски кантони са повели същински Джихад в името на своите идеали за самоуправление и регионална свобода. Барбър обаче определено греши, когато твърди, че това е изключително швейцарско явление. Подобен Джихад се наблюдава и в канадската провинция Квебек, където суверенистите се борят за съхраняването на своята френскоезична култура най-вече, защото тя включва в себе си традицията на една специфична социалдемокрация.
И все пак, колкото и симпатична да изглежда тази форма на Джихад, тя неминуемо се свързва с дискурси и политики на изключване и затваряне, които противоречат на хуманистичните принципи, залегнали в основата на модерната демокрация. Ето защо Барбър никак не е склонен да приеме, че за да бъде опазена, демокрацията трябва да живее в резервати. Алтернативата, която предлага той, е движение за изграждане на глобално гражданско общество или на ‛свят от граждани без граници“ като ‛област, успоредна на тази на Мак-свят, в която общности на сътрудничество правят съзнателно и за общото благо това, което сега пазарите правят неволно в името на сумарния частен интерес.“9 Някои ще кажат, че това е поредната западна политическа утопия. Аз предпочитам да се доверя на Барбър и да разглеждам неговата идея като осъществим проект. Не само защото звучи чудесно, но и защото в лицето на алтерглобалисткото движение виждам първите стъпки по пътя към неговото осъществяване.
1. Бенджамин Барбър, Джихад и Мак-свят. Предизвикателството на тероризма към демокрацията, превод Константин Янакиев, Издателска къща КХ, София, 2008.
2. Барбър, Б., цит.съч. с.231.
3. Пак там, с.228.
4. www.benjaminbarber.com/biolacroix.html
5. Барбър, Б., цит.съч, с.47.
6. Вж. Manière de voir, No 99, L’Internationale des riches, juin-juillet 2008.
7. Барбър, Б., цит.съч., с.181.
8. Пак там, с.344.
9. Пак там, с.387.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
