Пиесите на ранният Брехт са толкова закъснели с появата си на български, че възгласът на театралите и изкушените читатели при появата на тази книга е напълно оправдан и дори задължителен: ‛Най-сетне!“.

Така е. Най-сетне се появиха първите пиеси на Бертолт Брехт. Появиха се през XXI век. Когато идеологическите страсти около неговата драматургия и поведение отдавна са утихнали. Когато вече преминаха в нова вълна по европейските сцени в края на XX век постмодерните деконструкции на наследството му. От тази гледна точка заглавието на томчето с пиеси ‛Ранният Брехт“ е много точно, защото е много ‛българско“ - то отразява именно голямото закъснение в появата на първите Брехтови пиеси в българската култура. И имплицитно съдържа още едно ‛несъзнавано“ послание: че се представят не само отделните пиеси, но и важна част от творчеството на писател, който е нещо повече от класик.

Владко Мурдаров обикновено поставя като заглавие на преводите си името на една от пиесите, които е избрал, като най-представителна за автора, най-позната или най-нова (ако това е съвременен автор). Така беше например с превода на пиесите на Франк Ведекинд, появили се под заглавието на прочутата му ‛Пробуждане на пролетта“. (Впрочем, Ведекинд е сред кумирите на младия Брехт, който смята, че ‛наред с Толстой и Стриндберг, той е един от големите възпитатели на нова Европа.“) Така че ‛Ранният Брехт“ представя непознатите у нас първи пиеси на автор, чиято драматургия и театър бележат изобщо развитието на театъра през ХХ век. Особено през втората му половина.

В самото съставителство на томчето се вижда много добре преодоляването на идеологическите страсти и дистанцията в погледа на ХХІ век – Владко Мурдаров превежда версиите на пиесите, които Брехт прави през 1953 и 1955 г., и ги ‛предговаря“ с неговия собствен коментар към тях, писан (през 1955 г.) за изданието на тогава западногерманското издателство ‛Зуркамп“. Това е времето на едни от най-яростните конфликти около Брехт. Само един пример: през 1953 г. той е получил Сталинската награда за мир и става ясно, че парите от нея е депозирал в швейцарска банка. Скандалът е огромен. Коментарите в западногерманската преса дълго не стихват. Дори има гласове, искащи забрана да се играят пиесите му. През 1956 г. Брехт умира. И ето че в това томче се срещаме тъкмо с версиите на ранните пиеси, направени от него не много, преди да получи инфаркт на 14 август 1956 г. Добре е, че с подбора си Владко Мурдаров не ‛скрива“ идеологическите страсти на контекста, а обратно – повече ги изважда пред погледа, за да е наясно читателя с тях още на входа, още в началото на ‛срещата“. В този смисъл закъснялата рецепция на първите Брехтови пиеси има и своите предимства. Българският читател може да ги прочете на хоризонта на знанието си за цялата ‛брехтова“ история.

Кои са тези първи пиеси? ‛Ваал“ е писана през 1918-1919 г. заедно с ‛Барабани в нощта“ (1919). ‛ В джунглата на градовете“ е написана през 1922 и същата година 24-годишният Брехт получава наградата ‛Хайнрих фон Клайст“ за трите пиеси.

Обикновено се смята, че тези пиеси са писани под влияние на силното след войната движение на експресионистите, към които принадлежи тогава и завърналият се от фронта Брехт. В историята на изкуството е известно значението на немския експресионизъм за Авангарда, но в случая читателят ще може да усети непосредствено истинската красота и пластичност на драматургичния език на Брехт. Ще може в превода на Владко Мурдаров да открие поразяваща сила на един оформящ се драматургичен език, безпогрешността в интуицията на 20-годишния тогава драматург за композиция, за избор на добър, плодоносен за драмата сюжетен материал. Накратко, ще съчетае удоволствието от четенето с преосмислянето изобщо на значимостта и актуалността на Брехтовата драма.

Именно в първите си пиеси Брехт експериментира както с немския език, използван дотогава в литературата, така и изобщо с формата на драмата. Те носят непозната до тогава, впечатляваща обаче и сега сетивност, конкретност, сухота, елегантност, предметност на езика и особено гъвкава пластична и метафорична образност в драматургичния изказ. В тези пиеси чудесно се откроява не само геният на драматурга, но и на поета Брехт. Най-сетне, чрез превода на Владко Мурдаров ще може да се усети затулваната зад параваните на идеологиите и жилавите клишета естетическа сила на драматурга Брехт - както от театралите, така и от литераторите.

Когато става дума за ранните пиеси на Брехт, е логично присъединяването в томчето (към непревежданите ‛Ваал“, ‛Барабани в нощта“ и ‛В джунглата на градовете“) и на ‛Мъжът си е мъж“ (1925), която е преведена вече от Вили Брюкнер. От гледна точка на езика изкушеният читател ще може да изследва богатството на изказа, но и значението на контекстите на поява в сравнението на двата превода. Но по този начин също се затваря рамката в представянето на картината на пиесите, писани до 1925 г., тоест до срещата на Брехт с ‛Капиталът“ и избора на марксизма. От периода до1925 г. липсва само преработката на ‛Животът на Едуард Втори Английски“ от Марлоу, която Брехт прави с Лион Фойхтвангер. Но с основание Владко Мурдаров я е оставил за може би отделен том с преработки от Брехт.

‛Ранният Брехт“ е вторият том с пиеси на Б.Б. след появилия се за пръв път благодарение на Константин Илиев през 1984 г. том със седем пиеси – третият от четиритомното издание ‛Избрани творби“ от Брехт, където излезе и том с теоретичните му статии. Относително познати са най-поставяните пиеси на Брехт, писани в емиграция. Но колкото и да е невероятно, все още не е преведена (след превода на Николай Фол от 1928 г.) и издадена ‛Опера за три гроша“. Тоест, предстоят преводите на едни от най-значимите и напоследък отново препрочитани от сцената пиеси на Брехт, писани след 1925 и преди емиграцията – ‛Фатцер“, ‛Махагони“, ‛Света Йанна от кланиците“ и т.н. Предстои поне още един път по отношение на Брехт да се чуе задължителният възглас: ‛Най-сетне!“.