Гледам по телевизията: събрали се група нафталинени лица от соцестрадата и записват песничка за българските олимпийци в Пекин, дело на също така паркирали завинаги в раклата на баба композитор и текстописец. Те това го правят по всеки удобен случай: дали ще е Коледа, Нова година, 9 септември, 10 ноември или някое първенство – няма значение. Резултатът винаги е един и същ – жалък. Какъв да е, след като са се напънали персони, чиято единствена цел е да съобщят, че все още са живи. Не че на някой му пука.

Отделен въпрос е, че на българските олимпийци не пей им се. И защо ли да пеят в тез години, в те които живеят. Училището „Олимпийски надежди“, което даде на страната стотици шампиони през социализма (обяснимо защо) и десетки бизнесмени през капитализма (неясно как), отдавна е история. Шампионите му са пенсионери, а бизнесмените – предимно покойници. Символично, някак си. Защото това е, което очаква и българският елитен спорт.

В навечерието на игрите в Пекин (8-22 август) нямаме много поводи да пеем химни на победата. Прогнозите са, че предимно ще свирим – в гамата на оная кротка печал, която става все по-осезаема в последните 20 години. След Сеул’88 от олимпиада на олимпиада сме все по-зян. С изключение на Сидни’2000, където тенденцията общият брой на спечелените медали да намалява продължи, но вдигнахме числото на титлите. Оказа се, че е било щастливо изключение. И логично в Атина’2004 стигнахме до бутиковите 2 златни медала. А сега като едното нищо може да „подобрим“ и този рекорд. След като ни удариха допинговата тесла в оборотни за нас спортове, като щангите и леката атлетика, и извадиха от игрите потенциални шампиони и медалисти, ние няма кой знае на какво да се надяваме. Спорт, от който можем да очакваме по-масови успехи, а не отделни изблици, е единствено борбата. Там е нашият суперфаворит Станка Златева. Пак там има и други, които не само са способни да стигнат до зоната на медалите, но и да постигнат нещо повече: Явор Янакиев, Николай Гергов, Радослав Великов, Анатолий Гуйдя. Както и ветераните Серафим Бързаков и особено двукратният олимпийски шампион Армен Назарян. Ако борбата ни донесе общо две титли и така изравним постижението си от Атина, трябва да викаме мощно „ура“. Защото не виждам къде другаде имаме сериозни шансове да стигнем върха. Нагло ограбеният преди 4 години от гръцко-австралийска хомодружинка гимнастик Йордан Йовчев обективно вече е отвъд зенита си. Още се държи, имат да му връщат вересии, но настоящият световен шампион на коронния му уред халки е китаец, а домакините ще доказват на тези игри предимствата на своя хибриден обществен строй с цената на всичко. Така че нашият човек трудно ще бъде овъзмезден за онова чудовищно покушение срещу него в Атина. Другите ни двама родени победители, двукратните олимпийски първенци в спортната стрелба Таню Киряков и Мария Гроздева, също в момента не дават индикации, че са способни на триумф. Но от тях на олимпиади всичко може да се очаква. Там са хали ненадминати. И ако някой от двамата вземе, че победи, светкавично влиза в историята на спорта ни като уникат – първият и единствен засега българки спортист, спечелил три пъти олимпийско злато. Последният хипотетичен шанс за титла е в единствения колективен спорт, в който сме световна величина – мъжкия волейбол. Но това е по-скоро блян, отколкото реална възможност. Там и медалът ще е успех, обаче пак ще е убийствено трудно. Другите възможности за класиране в тройката идват от бокса (ако Борис Георгиев е във форма и извади късмет при жребия), художествената гимнастика (ансамбълът) и гребането (Румяна Нейкова).

Това е то. Всичко друго би било страшна изненада. По една такава понякога се случва на олимпиада. Но тя няма да промени тенденцията в нашето представяне, която е в духа на „в друг полк минахте“. Като соцестрада през XXI век.