Думата ‛Оцеана“ в случая идва от миракулозния свят на Пабло Неруда. Текстът на тази кантата е взет от неговия цикъл от 10 поеми ‛Церемониални напеви“. Деветата е посветена на Оцеана, богинята на океана. Колкото и да изглежда странно, тази определена като кантата творба е свързана с името и делото на Йохан Себастиан Бах. ‛Оцеана“ предхожда ‛Пасиона по Марк“, с който Голихов се прочу по целия свят. Творбата е за женски глас, може би по-коректно е да кажем за гласа на Лучана Суза, който кипи с първична сила, но и с пронизваща духовна мощ. И в същото време структурата на композицията (тя е разделена на ‛вълни“ – първа, втора, трета , както и на първи и на втори зов – това са частите й) търси нарочното родство с Баховите кантати. Голихов избира Неруда, защото, ‛както при Бах всяка нота е на своето място, така и при Неруда всяка дума е на мястото си.“ И още ни казва композиторът:‛Целта ми беше да постигна трансмутация от пасион към геометрия – което е ключът към творчеството и на Бах, и на Неруда, който е нашият латиноамерикански Бах.“

Както всяка композиция на Голихов, който непрекъснато изразява собствената си богата микстура от руска, еврейска, латиноамериканска и американска култура (‛постоянна миграция – това е историята на моя живот“), и в тази кантата Изтокът и Западът се преплитат неусетно, недоловимо, а звуците придобиват плът и цвят, подчинени сякаш на думите на Неруда ‛Искам да чуя невидимото“. Голихов няма никакъв проблем с умението да изрази миналото, респектирайки сетивата и културата на съвременния човек. Самият той се самоиронизира (или иронизира критиците си), като казва, че е отчаян еклектик. Слушателят трудно може да забележи къде свършват еврейските влияния и къде започват латиноамериканските, как се завърта оста на времето към днешния Запад и доколко Голихов е ‛почистил“ всичко това и го е оцветил - така че да ‛свети“ по неповторим начин, с някакво екстатично прогласяне на музикалното. Защото и в следващата му творба в компактдиска - Tenebrae, написана и посветена на квартет ‛Кронос“, екстазът на мрака и дълбаенето в себе си остава. ‛Пиесата е написана през септември 2000 година. Бях в Израел в период на нова вълна на насилие и смърт, а седмица по-късно се върнах в Америка и заведох сина си в планетариума в Ню Йорк, където виждахме земята като прекрасна синя точка в пространството. И затова написах пиеса, която да се слуша от различни перспективи, както се виждат и нещата.“ Това е приковаваща медитативна музика, която сякаш те хипнотизира – с малко средства, с фантастичното музициране на четиримата от ‛Кронос“, привидната неподвижност на пиесата повлича слушателското съзнание подобно мъртво вълнение. И тук Голихов свързва идеите си с Барока, този път с музиката на Франсоа Купрен и най-вече с ламентациите в музиката му за Страстната седмица.

Най-новата по дата на написване композиция в компактдиска е цикълът от Три песни (2002), създаден отново с мисълта за вокалното чудо Доун Ъпшоу, която е солистка и тук. Кое по-напред да спомена: дали мистериозната, но смъртоносна румънска дойна, която се изсипва, буквално цунами (очевидно повлияна от приятелите на Голихов, румънските фолк-джаз музиканти от световния състав Тараф де Хайдукс), след краткия вокал на ‛Приспивна“ (спомняме ли си Мусоргски също?) или ‛Безцветна луна“, която ни връща към неговия ‛Пасион по Марк“... Но финалната песен по Емили Дикинсън ‛How Slow the Wind“ – отново оплакване, този път на близка приятелка, загинала за секунди в катастрофа – е красива, привлекателна, желана сякаш следсмъртна скръб. Която се родее с екстатичното.