Варненско лято – 2008: първа десетдневка
Камерното срещу симфоничното
Вместо въведение
През 1968 г. музикалният фестивал „Варненско лято‛ стана международен и така изпревари с 40 години интеркултурния диалог като водеща тема на Европейския съюз за текущата 2008-ма. Пак тогава (т.е. през драматичната 1968-ма) написах първия си отзив за варненския фестивал. И днес – все така на своя рецензентски „пост‛ - съм удивена, че след толкова много изтекла вода и музика задачата да проумявам музикално случващото се не е по-лесна. По-скоро е станало обратното. Поради настъпилото „антропологизиране‛ на мисленето ми за музиката постоянно съм заета с въпроса защо дошлите тук хора музицират, а за другите от публиката – защо са посетили концерта и какво от него остава у тях. От време на време по нещо от това изскача на повърхността.
„Варненско лято`08‛, все тъй стабилно подпомагано от Община Варна, заяви няколко акцента, сред които – освен посочения вече интеркултурен диалог – основен е „ревностната почит към традицията‛. Уважена е „Годината на Русия в България‛, програмирани са премиери в мащаб Варна/България/светът. Представят се българи и особено варненци, правещи кариера в чужбина. Дава се място на международни проекти и на програми, подготвени специално за варненския фестивален подиум. Целева група е новото поколение, също и тези, за които важното във фестивала е не само кой (повече „звезди‛ на подиума) свири, но и какво се свири (повече българска музика, съвременно творчество, междукултурни и междустилови crossover-и).
Симфонични концерти
Програмата ни ги предложи предимно в началото на фестивала: две изяви на Варненската филхармония с диригенти последователно Станислав Ушев и Аркадий Лейтуш (САЩ) и две на Симфоничния оркестър на БНР, водени от Росен Миланов и Марк Кадин (Русия). Репертоарно концертите бяха интересни, даже много. Изсвирени бяха за първи път във Варна или прозвучали тук много отдавна, или пък рядко изпълнявани творби, като сюита „Ревизская сказка‛ - Шнитке, Оркестрова сюита №3 - Чайковски, „Музата и поетът‛, оп.132 - Сен-Санс, „Поема на екстаза‛- Скрябин, симфонична поема „Водният дух‛- Дворжак, Симфония № 1 - Рахманинов. (Което, разбира се, не измества вниманието от встъпително изпълнената емблема на фестивала рапсодия „Вардар‛ от Владигеров). Половината от всичко това, както и световната премиера на пиесата „Глобалното затопляне‛ от американския композитор Хемпсън Сислър (в оркестрация на Лейтуш), идва директно след изпълнение на софийски подиум, което естествено не намалява значението му за разнообразието на варненската фестивална програма. Проблем за рецензента има в друго: изключителната неравностойност в участието на ангажираните в четирите изяви музиканти - диригенти, солисти, оркестранти. Тук не може да се говори общо („този концерт беше хубав, онзи не‛) поради настъпилия днес разпад в единството на представата „Що е то симфонично изпълнителство...‛, който разпад води май до отрицателен отговор на дежурната втора част на въпроса („... и има ли то почва у нас?‛). Работата не е в това да се противопоставят диригентите и солистите на оркестрантите, защото „чужди (на концертно-симфоничното изпълнителство) тела‛ има сред всички групи. Така че, ако река, че Варненската филхармония се държи странно в професионален план, защото с поведението си на работното място иска да внуши, че концертно-симфоничното изпълнителство е равно на разучаване на ноти (но – забележете – не у дома, а именно на работното място), то ще съм несправедлива спрямо, да речем, тромпетиста Казак Казаков, който изпълни водещата си партия в „Поема на екстаза‛ много добре и с отговорност. Затова ще последвам съвета на един от оркестрантите, с когото разговарях („Не пиши критика. Днес тя няма смисъл.‛) и ще визирам отделни „светли‛ страни и моменти на четирите програми. Например – солистите. Имахме късмет с двама прекрасни и много различни пианисти: Людмил Ангелов с едно свежо, младежко, някак „спортно‛ и избавено от „романтични клишета‛ изпълнение на Концерт за пиано № 1 от Шопен и Алън Голдстийн (от Израел, но разчувстван поради родов произход от Варна) като търсач-ценител на ефирното, нюансираното, деликатното или пък на ритмически-особеното в соловата партия на Третия клавирен концерт на Бела Барток. Интересна бе и различната музикална насоченост на двата концерта на радиосимфониците – славянско-романтична (под диригентството на Миланов) и празнично-площадно-игрова, та чак пародийно-„издевателска‛ (няма как – Шнитке!) при концерта, воден от Кадин. (Програмата с филмово-театрална музика на Шостакович, Хачатурян и Шнитке е била изпълнена преди две години в София.) Хубаво е също така, че прославеният през 70-те и 80-те години на XX век цигулар Олег Криса (сега той се пише Олех) отново събра овациите на фестивалната публика заради своето технически добро и емоционално пестеливо изпълнение на Концерта за цигулка и оркестър от Менделсон. В антуража на Аркадий Лейтуш за концерта му с Варненската филхармония, освен Криса и Сислър, се появи още един българин, правещ кариера в САЩ: виолончелистът Калин Иванов, партниращ на Олех Криса в изпълнението на пиесата „Музата и поетът‛ от Сен-Санс. Той разказа за работата на основаното от него в Ню Йорк дружество Bulgarian Virtuosi Artists и за негови предстоящи изяви у нас. Зададох на тримата славяни в Америка какво им е донесло установяването в САЩ в професионално отношение. Отговориха като наговорили се: „Свобода да правим нещата така, както ние искаме.‛
Камерни концерти
Те включват камерно-оркестрови и камерно-ансамблови, както и солови изяви. Интересно е, че колкото концертно-симфоничното изпълнителство запада (то всъщност, от една страна, се разслоява, променяйки функциите си: извисяват се в блясък и слава няколко световни или наднационални филхармонии, а в подножието им – куп полупрофесионални състави, за които диригентът Лейтуш съобщи, че в САЩ биват определяни именно така – semiprofessional; от друга страна, ред оркестри биват закривани, отстъпвайки място на плейбека...), толкова повече разцъфтява камерното музициране, „набъбвайки‛ именно откъм оригиналност в музикантските концепции и самоотверженост, съчетана с висок професионализъм в персоналното отстояване на идеите. Връх в това отношение бе изявата на идещия от Лисабон бароков оркестър Divino sospiro с ръководител Масимо Мацео. Съставът изнесе специално подготвената за „Варненско лято‛ програма, наречена подходящо „Португалия – чувственост и страсти‛: произведения от португалски и италиански композитори (Педро Антонио Авондано, Франсишко Антонио де Алмейда, Арканджело Корели, Доменико Скарлати) от ранния и средния XVIII век, период на разцвет на португалската музикална култура и на малка закачка с мотото на годината - „португало-италианският интеркултурен диалог‛. Трудно е човек да избере кое да изтъкне и кое не от изявата на гостите – дали реставраторската или артистичната им страст и всеотдайност към делото, дали достойнствата на автентичния им инструментариум или прекрасните солисти (сопраното Жоана Сеара, чембалистът Фернандо Мигел Жалото) и концертмайстори („българската връзка‛ Искрена Йорданова, водачите на групи, диригентът-виолист Мацео). Във всеки случай този състав, наистина докоснат от божествен дъх, трябва да бъде чут от „останалата‛ музикална България, най-добре – със солистка Александрина Пендачанска, с която Divino sospiro вече е концертирал.
Международен проект PROMS – Джаз и класика в европейски диалози - се наричаше една двудневна изява на камерния подиум, породила в организационен план доста проблеми поради черти от поведението на нейния ръководител и организатор г-н Луиджи Гаджеос от Букурещ, напомнящи тактики на „децата на лейтенант Шмит‛ (ако читателят си спомня тези предприемчиви „културтрегери‛ от романа „Златният телец‛ на Илф и Петров). Така че – внимание: човекът много говори (в стила на „брюкселката риторика‛), но почти нищо не казва. А става дума всъщност за концертни изяви на победители в два едромащабни международни младежки музикални конкурси в столицата на Румъния, в които вземат участие стотици кандидати от множество страни на Европа. Единият конкурс е „класически‛, а другият – за популярна музика и джаз, като в етапа на концертните обиколки из страните, чиито младежи са станали победители, двете музикални сфери „са в диалог‛.(Разбирай: изнасят програмите си съвместно, като някои от „класиците‛ музицират и в съпровождащите джаз формации, изпълняващи т.нар. PROMS-аранжименти на популярни англоезични евъргрийни.) Във Варна се изявиха българските конкурсни победители Надя Стоилова, флейта, и Мартин Иванов, пиано, и двамата възпитаници на Националното музикално училище в София, както и френският цигулар Бенжамин Бурсие. Поп и джаз бе застъпен вокално от румънката Ралука Стойка. Важното за отбелязване е, че проектът се реализира с подкрепата на програма Култура 2007-2013 на Европейския съюз. Както и че през май 2009 ще се проведе следващото издание на букурещкия Jeunesses International Music Competition, този път по цигулка. Желаещите да участват следва да потърсят информация на сайта на начинанието www.jmEvents.ro – за сериозността му гарантира например това, че в журито на конкурса от 2008 е участвал проф. Петко Радев.
С отлично изнесения си концерт (Квартети №№ 4 и 8 от Марин Големинов и Квартет от Морис Равел) Струнен квартет Димов отбеляза честваната и от варненския фестивал 100-годишнина от рождението на един от патриарсите на българската музика, композитора Марин Големинов, както и 70-годишния юбилей на самия проф. Димо Димов, основател на прославения наш състав. И още един квартет, но друг по състав, взе участие в камерно музикалната програма на фестивала през отразявания тук период. Цигуларката Биляна Вучкова, ревностна в интерпретирането и популяризацията на съвременна музика, осъществи заедно с виолончелистката Ага Джубак (Полша), кларинетиста Росен Идеалов и пианиста Марио Ангелов едно много силно в посветеността си изпълнение на „Квартет за края на времето‛ от Оливие Месиен. (Неговата 100-годишнина също се чества.) Реализацията на програмата, която включваше също изпълнената от Вучкова и Ангелов Соната за цигулка и пиано от Клод Дебюси, бе супер във всяко отношение, но по мое мнение би следвало да се откаже от хореографското участие на инак отличната Галина Борисова: нейната избрана за случая двигателна лексика не отговаря на внушенията на Месиен и отклонява по не особено приятен начин вниманието на слушателя.
Варненско лято: вход свободен!
Този феномен – всички концерти, организирани от Община Варна, да се посещават безплатно – все още ме изненадва. Напомня с нещо за визиите на Маркс за комунистическото бъдеще. Гражданите и гостите на Варна се възползват щедро от придобивката и по този начин фестивалните изяви винаги имат публика. Бедата е, че някои индивиди третират безплатните концерти като градинско увеселение, влизат и излизат когато им скимне, разговаряйки. Но все пак е хубаво, че всеки може да чуе звездите, които във Варна сега вече са две: Минчо Минчев и Юри Башмет. Но за тях – в следващ брой.
Вместо въведение
През 1968 г. музикалният фестивал „Варненско лято‛ стана международен и така изпревари с 40 години интеркултурния диалог като водеща тема на Европейския съюз за текущата 2008-ма. Пак тогава (т.е. през драматичната 1968-ма) написах първия си отзив за варненския фестивал. И днес – все така на своя рецензентски „пост‛ - съм удивена, че след толкова много изтекла вода и музика задачата да проумявам музикално случващото се не е по-лесна. По-скоро е станало обратното. Поради настъпилото „антропологизиране‛ на мисленето ми за музиката постоянно съм заета с въпроса защо дошлите тук хора музицират, а за другите от публиката – защо са посетили концерта и какво от него остава у тях. От време на време по нещо от това изскача на повърхността.
„Варненско лято`08‛, все тъй стабилно подпомагано от Община Варна, заяви няколко акцента, сред които – освен посочения вече интеркултурен диалог – основен е „ревностната почит към традицията‛. Уважена е „Годината на Русия в България‛, програмирани са премиери в мащаб Варна/България/светът. Представят се българи и особено варненци, правещи кариера в чужбина. Дава се място на международни проекти и на програми, подготвени специално за варненския фестивален подиум. Целева група е новото поколение, също и тези, за които важното във фестивала е не само кой (повече „звезди‛ на подиума) свири, но и какво се свири (повече българска музика, съвременно творчество, междукултурни и междустилови crossover-и).
Симфонични концерти
Програмата ни ги предложи предимно в началото на фестивала: две изяви на Варненската филхармония с диригенти последователно Станислав Ушев и Аркадий Лейтуш (САЩ) и две на Симфоничния оркестър на БНР, водени от Росен Миланов и Марк Кадин (Русия). Репертоарно концертите бяха интересни, даже много. Изсвирени бяха за първи път във Варна или прозвучали тук много отдавна, или пък рядко изпълнявани творби, като сюита „Ревизская сказка‛ - Шнитке, Оркестрова сюита №3 - Чайковски, „Музата и поетът‛, оп.132 - Сен-Санс, „Поема на екстаза‛- Скрябин, симфонична поема „Водният дух‛- Дворжак, Симфония № 1 - Рахманинов. (Което, разбира се, не измества вниманието от встъпително изпълнената емблема на фестивала рапсодия „Вардар‛ от Владигеров). Половината от всичко това, както и световната премиера на пиесата „Глобалното затопляне‛ от американския композитор Хемпсън Сислър (в оркестрация на Лейтуш), идва директно след изпълнение на софийски подиум, което естествено не намалява значението му за разнообразието на варненската фестивална програма. Проблем за рецензента има в друго: изключителната неравностойност в участието на ангажираните в четирите изяви музиканти - диригенти, солисти, оркестранти. Тук не може да се говори общо („този концерт беше хубав, онзи не‛) поради настъпилия днес разпад в единството на представата „Що е то симфонично изпълнителство...‛, който разпад води май до отрицателен отговор на дежурната втора част на въпроса („... и има ли то почва у нас?‛). Работата не е в това да се противопоставят диригентите и солистите на оркестрантите, защото „чужди (на концертно-симфоничното изпълнителство) тела‛ има сред всички групи. Така че, ако река, че Варненската филхармония се държи странно в професионален план, защото с поведението си на работното място иска да внуши, че концертно-симфоничното изпълнителство е равно на разучаване на ноти (но – забележете – не у дома, а именно на работното място), то ще съм несправедлива спрямо, да речем, тромпетиста Казак Казаков, който изпълни водещата си партия в „Поема на екстаза‛ много добре и с отговорност. Затова ще последвам съвета на един от оркестрантите, с когото разговарях („Не пиши критика. Днес тя няма смисъл.‛) и ще визирам отделни „светли‛ страни и моменти на четирите програми. Например – солистите. Имахме късмет с двама прекрасни и много различни пианисти: Людмил Ангелов с едно свежо, младежко, някак „спортно‛ и избавено от „романтични клишета‛ изпълнение на Концерт за пиано № 1 от Шопен и Алън Голдстийн (от Израел, но разчувстван поради родов произход от Варна) като търсач-ценител на ефирното, нюансираното, деликатното или пък на ритмически-особеното в соловата партия на Третия клавирен концерт на Бела Барток. Интересна бе и различната музикална насоченост на двата концерта на радиосимфониците – славянско-романтична (под диригентството на Миланов) и празнично-площадно-игрова, та чак пародийно-„издевателска‛ (няма как – Шнитке!) при концерта, воден от Кадин. (Програмата с филмово-театрална музика на Шостакович, Хачатурян и Шнитке е била изпълнена преди две години в София.) Хубаво е също така, че прославеният през 70-те и 80-те години на XX век цигулар Олег Криса (сега той се пише Олех) отново събра овациите на фестивалната публика заради своето технически добро и емоционално пестеливо изпълнение на Концерта за цигулка и оркестър от Менделсон. В антуража на Аркадий Лейтуш за концерта му с Варненската филхармония, освен Криса и Сислър, се появи още един българин, правещ кариера в САЩ: виолончелистът Калин Иванов, партниращ на Олех Криса в изпълнението на пиесата „Музата и поетът‛ от Сен-Санс. Той разказа за работата на основаното от него в Ню Йорк дружество Bulgarian Virtuosi Artists и за негови предстоящи изяви у нас. Зададох на тримата славяни в Америка какво им е донесло установяването в САЩ в професионално отношение. Отговориха като наговорили се: „Свобода да правим нещата така, както ние искаме.‛
Камерни концерти
Те включват камерно-оркестрови и камерно-ансамблови, както и солови изяви. Интересно е, че колкото концертно-симфоничното изпълнителство запада (то всъщност, от една страна, се разслоява, променяйки функциите си: извисяват се в блясък и слава няколко световни или наднационални филхармонии, а в подножието им – куп полупрофесионални състави, за които диригентът Лейтуш съобщи, че в САЩ биват определяни именно така – semiprofessional; от друга страна, ред оркестри биват закривани, отстъпвайки място на плейбека...), толкова повече разцъфтява камерното музициране, „набъбвайки‛ именно откъм оригиналност в музикантските концепции и самоотверженост, съчетана с висок професионализъм в персоналното отстояване на идеите. Връх в това отношение бе изявата на идещия от Лисабон бароков оркестър Divino sospiro с ръководител Масимо Мацео. Съставът изнесе специално подготвената за „Варненско лято‛ програма, наречена подходящо „Португалия – чувственост и страсти‛: произведения от португалски и италиански композитори (Педро Антонио Авондано, Франсишко Антонио де Алмейда, Арканджело Корели, Доменико Скарлати) от ранния и средния XVIII век, период на разцвет на португалската музикална култура и на малка закачка с мотото на годината - „португало-италианският интеркултурен диалог‛. Трудно е човек да избере кое да изтъкне и кое не от изявата на гостите – дали реставраторската или артистичната им страст и всеотдайност към делото, дали достойнствата на автентичния им инструментариум или прекрасните солисти (сопраното Жоана Сеара, чембалистът Фернандо Мигел Жалото) и концертмайстори („българската връзка‛ Искрена Йорданова, водачите на групи, диригентът-виолист Мацео). Във всеки случай този състав, наистина докоснат от божествен дъх, трябва да бъде чут от „останалата‛ музикална България, най-добре – със солистка Александрина Пендачанска, с която Divino sospiro вече е концертирал.
Международен проект PROMS – Джаз и класика в европейски диалози - се наричаше една двудневна изява на камерния подиум, породила в организационен план доста проблеми поради черти от поведението на нейния ръководител и организатор г-н Луиджи Гаджеос от Букурещ, напомнящи тактики на „децата на лейтенант Шмит‛ (ако читателят си спомня тези предприемчиви „културтрегери‛ от романа „Златният телец‛ на Илф и Петров). Така че – внимание: човекът много говори (в стила на „брюкселката риторика‛), но почти нищо не казва. А става дума всъщност за концертни изяви на победители в два едромащабни международни младежки музикални конкурси в столицата на Румъния, в които вземат участие стотици кандидати от множество страни на Европа. Единият конкурс е „класически‛, а другият – за популярна музика и джаз, като в етапа на концертните обиколки из страните, чиито младежи са станали победители, двете музикални сфери „са в диалог‛.(Разбирай: изнасят програмите си съвместно, като някои от „класиците‛ музицират и в съпровождащите джаз формации, изпълняващи т.нар. PROMS-аранжименти на популярни англоезични евъргрийни.) Във Варна се изявиха българските конкурсни победители Надя Стоилова, флейта, и Мартин Иванов, пиано, и двамата възпитаници на Националното музикално училище в София, както и френският цигулар Бенжамин Бурсие. Поп и джаз бе застъпен вокално от румънката Ралука Стойка. Важното за отбелязване е, че проектът се реализира с подкрепата на програма Култура 2007-2013 на Европейския съюз. Както и че през май 2009 ще се проведе следващото издание на букурещкия Jeunesses International Music Competition, този път по цигулка. Желаещите да участват следва да потърсят информация на сайта на начинанието www.jmEvents.ro – за сериозността му гарантира например това, че в журито на конкурса от 2008 е участвал проф. Петко Радев.
С отлично изнесения си концерт (Квартети №№ 4 и 8 от Марин Големинов и Квартет от Морис Равел) Струнен квартет Димов отбеляза честваната и от варненския фестивал 100-годишнина от рождението на един от патриарсите на българската музика, композитора Марин Големинов, както и 70-годишния юбилей на самия проф. Димо Димов, основател на прославения наш състав. И още един квартет, но друг по състав, взе участие в камерно музикалната програма на фестивала през отразявания тук период. Цигуларката Биляна Вучкова, ревностна в интерпретирането и популяризацията на съвременна музика, осъществи заедно с виолончелистката Ага Джубак (Полша), кларинетиста Росен Идеалов и пианиста Марио Ангелов едно много силно в посветеността си изпълнение на „Квартет за края на времето‛ от Оливие Месиен. (Неговата 100-годишнина също се чества.) Реализацията на програмата, която включваше също изпълнената от Вучкова и Ангелов Соната за цигулка и пиано от Клод Дебюси, бе супер във всяко отношение, но по мое мнение би следвало да се откаже от хореографското участие на инак отличната Галина Борисова: нейната избрана за случая двигателна лексика не отговаря на внушенията на Месиен и отклонява по не особено приятен начин вниманието на слушателя.
Варненско лято: вход свободен!
Този феномен – всички концерти, организирани от Община Варна, да се посещават безплатно – все още ме изненадва. Напомня с нещо за визиите на Маркс за комунистическото бъдеще. Гражданите и гостите на Варна се възползват щедро от придобивката и по този начин фестивалните изяви винаги имат публика. Бедата е, че някои индивиди третират безплатните концерти като градинско увеселение, влизат и излизат когато им скимне, разговаряйки. Но все пак е хубаво, че всеки може да чуе звездите, които във Варна сега вече са две: Минчо Минчев и Юри Башмет. Но за тях – в следващ брой.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
