Творчеството на съвременния писател Жан-Мари Гюстав Льо Клезио може да бъде разбрано като представително за потребностите и вкусовете на френската публика в началото на ХХІ век. През 1994 Льо Клезио е обявен за най-добрия между живите писатели на Франция, каквото и да означава подобно определение. Романът ‛Революции‛ е публикуван за пръв път през 2003 и в продължение на цяла година е бил между десетте най-четени френски романи. Наистина, трудно е да измислим „по-френско‛ име от името на неговия автор, но не само в това е причината. Затова нека си зададем въпроса: какво иска френската публика днес или, казано с други думи, как се става жив френски класик?

‛Революции‛ е дълъг и протяжен роман. Четиристотин страници бавно натрупват един класически bildungs-сюжет. Действието буквално се „раздипля‛, изгубено в перипетии на спомена, залутано в гънките на безбрежните описания. Нито един любител на криминалното четиво няма да издържи; поне не и на американското четиво от криминален или политически трилър-тип. А това означава, че съвременният френски роман се опитва да отвоюва от масовата култура най-традиционните позиции на френския разказ. Казано с една кулинарна метафора, той се старае да покани своя читател на вечеря с три ястия и червено вино, вместо на хамбургер с картофки и кола на крак. Би било крайно любопитно да знаем в кои възрастови групи доминира интересът към Льо Клезио и другите (защото едва ли е възможно да бъде самотен) автори на тази ретронаративна френска вълна.

Но за какво разказва романът на Льо Клезио, кои са тези революции, обещани в неговото заглавие? Най-общо казано, това е роман(с)ът на един млад французин с политическата история на своето време. Последователността на сюжета е изградена върху живота и порастването на героя Жан Маро, представен от началото на 50-те до 70-те години на ХХ век. Действието обхваща типичен (но не именуван) френски град, после Лондон, пак същия град, Мексико сити и завършва на остров Мавриций. То залага не толкова на случката, колкото на интелектуалното и психическото развитие на героя, като индивидуалното е ясно осмислено в способността му да типизира „духа на времето‛, да изговаря етапите и особеностите на историческото развитие. Израстването на модерния френски човек е преплетено с други сюжетни линии, които го отвеждат назад, към корените и предците, към един друг Жан Маро, чийто път тръгва от края на ХVІІІ век, от голямата Революция и войните, които води френската република по онова време. Към това се прибавят линиите на още няколко събития от революционен тип: войната за независимост в Алжир, бунтът на чернокожите роби от остров Мавриций, на мексиканските студенти през 60-те години на ХХ век. Всъщност голямата тема на книгата е политическото насилие, което съпровожда „малкия‛ живот на всеки отделен човек, намесва се в ежедневието на обикновените хора, разкъсва го, размества съдбите по начин, който противоречи на човешката потребност от щастие и семеен уют. Историята се е превърнала в насилие над „естественото‛ в нашата психика, казва романът с типичния френски „ляв‛ политически патос. Алтернатива на „лошата‛ колективна история са личните спомени, преработени от душата така, че да образуват едно съкровено пространство, из което тя може да броди с носталгичната обстоятелственост, позната от Пруст.

Новият френски роман, в крайна сметка, се опитва да тръгне назад към традицията, да събере различни посоки на нейния опит, за да предложи някакъв изход от вечните революции, на които изглежда обречен светът. По този начин животът на всеки човек може да бъде една революция, само че Друга революция, която да води към неговото „малко‛ спасение.