Когато преди два месеца писах текста И тежката атлетика олекна, не предполагах докъде ще стигнат нещата с щангите ни. До абсолютната безтегловност. И то в такива нищожни срокове. Тогава поводът беше сривът на състезателите ни на европейското първенство. А прогнозата – че нищо хубаво не ни чака, след като най-изявените хора в този спорт са се разделили на няколко враждуващи лагера и си правят мръсно едни на други със садистичен кеф. Но онова, което се случи, със сигурност не е присъствало в кошмарите и на най-отчаяния апокалиптик. Единадесет щангисти, тоест целите ни национални отбори за мъже и жени, бяха изловени с допинг в пика на подготовката за Олимпиадата. Специалистите разправят, че допингът бил супер архаичен и лесно уловим. Затова нямало ахмак на тази изстрадала земя, който да извърши самоубийствения акт да зоба от него. Да, обаче няма и кой да се трогне от такива обяснения. Фактите са си факти. И нашата федерация изтегли от участие щангистите от Пекин, преди да са го сторили по-висши фактори. То не че остана кого да пратим там, но действията бяха по тактически съображения – с чевръстата си реакция да разчитаме на по-малко наказание. Защото е ясно, че ще ни изхвърлят от всякакви международни състезания. Въпросът е за какъв период.

В цялата брутална история само шефката на Българския олимпийски комитет Стефка Костадинова по традиция не разбра за какво иде реч и тръгна да ръси глупости как сега ще разкара това ръководство на щангите и ще пращаме „Б“ отбор на Олимпиадата. Когато само след ден от МОК деликатно й намекнаха да не се изхвърля с необмислени изказвания, Стефка елегантно се покри. За нея отдавна е известно, че като ръководител става единствено за декоративна украса. Дали пък не е възможно да й се делегират само представителни функции – да си стои висока, стройна и привлекателна, без да се напъва да управлява.

Иначе се подразбира, че след чудовищния скандал всички ръководни фигури в щангите ни трябва скоростно да се омитат. А шефът Антон Коджабашев да освободи и мястото си като вицепрезидент на европейската федерация. Макар че точно в тази държава подобни жестове, които са нормална световна практика, не са на почит.

Впрочем държавата има пряка вина за краха на щангите в частност и маргинализацията на спорта като цяло. Защото тотално го отсвири от своите приоритети. Макар че той е от малкото сфери, които ни легитимират пред света. Така, от една страна, спортът бе лишен от възможността да се развива. А от друга - доброволно бе набутан в лапите на огромното лицемерие, наречено „борба с допинга“. И най-милите наивници се досещат, че това всъщност е борба между могъщите световни фармацевтични концерни, които измислят нови и нови субстанции за замаскиране на допинга. Бизнес за милиарди, в който оцеляват богатите нации. И те дават по някоя и друга жертва за парлама, но по дефиниция го отнасят бедните. А в България, ако например не се разхищаваха предизборно милиарди за„демонстрационни проекти“ под формата на чешмички и шадраванчета, а се инвестираха в спорта и в задължителната лицензирана антидопингова лаборатория, днес нямаше да сме на тоя хал. Нямаше най-добрите ни лекоатлети и щангисти да гледат игрите в Пекин по телевизията, докато по-модерно напомпаните им колеги от други страни печелят на пистата и подиума титли и медали. Ние щяхме да имаме повече поводи за национална гордост. А родните пишман държавници щеше да има с кого да се снимат, нахилени като гювендии. Нека сега се снимат с чешмичките и шадраванчетата.

Колкото до щангите в България, те няма да загинат. Напук на пресата отвън. Напук на вътрешните крамоли, които са по-страшни. Може би това е необходимият катарзис. Защото ние може да си падаме башка идиоти, но сме корави копелета. И тъкмо когато някои си мислят, че окончателно сме сдали багажа, вземаме, че възкръсваме…