По-вярно щеше да бъде тук сега пред вас да е Борис Христов, избрал и съставил томчето със стихотворения на Илко Димитров. Но той е в Лещен, а аз не съм в Енина.
Подбрани в тези пет цикъла от него, стихотворенията в томчето показват нови страни от поезията на Илко Димитров. Борис Христов (ще си послужа със заглавието на една от поемите на Илко) я е разчленил, като е избрал и преподредил стиховете от различните му книги в друга симфония. Авторът пък е посочил за заглавие ‛Бяло‛, което тези, които познават досегашните му книги, знаят, че не е най-характерният негов цвят. По-тъмен, по-мрачен ми се е струвал досега. Но след няколко часа, прекарани със стихосбирката, става ясно, че основания има, че трябва да се отчита условността на черното и бялото, че в поезията на Илко Димитров философията е големият учител, който знае, че нищо не свързва двете половини, освен чертата, която разделя.

Както прекрасната метафора за дворната лампа, която е направила шатра от светлина в тъмнината на вечерта и ‛от света остава онова, което/ случайно е попаднало под нея‛, така и подредбата тук е озвучила по особен начин познатите вече стихотворения. Кръгът, който се образува между ‛стоящият на морския бряг‛ и ‛време за всичко‛, ясно очертава Азът-светлина. Зараждането, избухването, любовта, предчувствието за смъртта и приемането са етапите, през които преминаваш заедно с поета, за да разбереш: ‛Тъмнината узрява като плод,/ в който гние светлината.‛ Входът към това сладостно-мъчително превращение, към това пътешествие из дебрите и извисяванията на човека е през неутралността на бялото. Знак за невинност, знак за радост, но и за смърт.
Бяло върху бяло върху бяло. Или както се казва в една китайска игра на въпроси и отговори: ‛Бяла чапла стъпила в снега. Не същия цвят.‛ Чистота, хладина, меко като мляко и памук, остро като лед, самотно като айсберг. Бялото заслепява - белотата на Нищото. Ако сте гледали дълго време сняг или въздуха в лятната жега, знаете как за момент всичко избелява и изчезва. Тогава обръщаш поглед навътре. В същото време бялото има безкрайно много нюанси. Върху основата на бялото може да се въобразяват всякакви цветове. Светът може да бъде изобразен в неговата цялост, могат да бъдат добавени нови тонове.

Книгата с избрана поезия на Илко Димитров съдържа тези специфични същности на белия цвят. Съдържа невъзможността на човека да преодолее себе си и също възможността да трепти хармонично с вълните на космоса. Стремежът му към единение и вселенската му самота – ‛толкова пределно сам е всеки‛... Любовта, нейната крехкост и нетрайност, смъртта – вятър през черепа ‛като през тихо гнездо‛. Също родината – ‛черния дроб на Европа‛. В трите си кошници, Илко е събрал разхвърляното битие, което се изсипва върху главата на човека. Оттам той вади със спойваща съсредоточеност парче по парче, за да разберем ‛колко по-мъчително обемен е човекът/ от предназначението си‛.

‛Но повърхностите са едно,/ а пластовете подир тях съвсем различни.‛ Поетът е винаги съмняващ се, разколебаващ се, но и вдъхновен. От любовта, от синьото цвете, разцепило скалата – гледка, която можем да съпреживеем с някого там, на склона или сред ясеновата гора, от това, че нещо за първи път се случва в нас, че стихотворението може да бъде написано, формулата – измислена, катедралата – построена. А над всичко това е Слънцето-влекач, което не оставя човека паднал. В стихотворенията на Илко Димитров винаги – и в поемите, и в най-кратките - поезията те пробожда, нахлува като въздух от внезапно отворена врата – за миг надзърташ отвъд, за миг си прозрял, за миг си се усетил щастлив. Въпреки сгъстената тъмнина в края на книгата, а и не само, въпреки надвисналата над нас смърт, въпреки мъката да сме ‛обречени на тайни‛, въпреки че ‛Вече е късно./ Не ме дразни дори/ водата в обувката ми‛, поетът е отворен към света и думите влизат през него. Попитах го какво да се направи, как да живеем с това непрестанно търсене, съмнение. ‛Да обичаш, да имаш взаимност, да даваш, между теб и другия, между тебе и света да няма преграда‛, отвърна. Деликатно дистанциран, айсбергът могъщо стои, стопявайки се, но и излъчвайки светлина.

С ‛Бяло‛ Илко Димитров завършва етап в писането си. Есетата от ‛Двамата съдружници‛ са надеждата, че още много му остава.


Бел.ред. Думи, произнесени на премиерата на „Бяло‛ (ИК „Стигмати‛, С., 2008), която се състоя на 23 май т.г. в Дома на архитектите в София.