По телевизията голям смях пада. Всяко реалити шоу например, като го погледнеш право в очите, разчита на смеха. И то не на кой да е, а на сардоничния, на принизяващия смях: идеята е да се вковат разни образи на екрана, за да си каже зрителят: „Добре, че не съм като този/тази!“. Да не си като Йордан Арнаудов от „Music Idol 1“ с хита му „Шест кокошки съм заклала“ или като Валентина Хасан, прославила цяла България в You tube с българската версия „Кен лий“ на песента на Марая Кери „Without You“. Е, не че втората не се порадва на световна популярност именно на базата на сардоничността, сиреч на присмеха на едни заради излагацията на други. На същия принцип обаче е построен и „Big Brother“, че дори, ако щете, и „Survivor“. Пеньо например, горкият Пеньо, който в басейна плачеше и се оплакваше, че всичко на този свят е изглед и той не може да се впише в него заради големия си нос и никаквата си брадичка, та същият този горък Пеньо ревеше ли, ревеше, а публиката се смееше ли, смееше. Колкото и да се опитват да ни представят т.нар. „риалити шоу“ като социален срез, благодарение на който се изявяват характеристиките на нацията, така да се каже, народната психика, нищо подобно: риалитито е с единствената тръпка гледащите да се смеят на гърба на гледаните. Но най-странното тук е друго: колкото повече се излагаш, толкова по-известен ставаш. Последният пример – айтоският „славей“ Иван, прибран в телевизията, аналогична на „Волф“, „Дитц“ и „Чистота“ – ТV 2. Затова по същия начин, по който свършва Гоголевият „Ревизор“, гледаните биха могли да се обърнат към гледащите и да ги попитат: „На кого се смеете, бре? На себе си се смеете!“. Само че на най-голям присмех като че ли подлежат авторите на тия одиозни предавания, защото, ако има нещо смешно в тях, то е убеждението им, че онова, което правят, е креативно („криейтив“, както в последно време е модерно да се казва по англоезичному), иновативно, недостижимо, творческо. Дано не се разочароват, но по предаванията, които ни предлагат, проличава и тяхното равнище, и равнището на масовата публика, което, за всеобщо съжаление, не е Еверест, че дори и Черни връх не е, най-много да докара до някой баир край Полски Тръмбеш. Да посветиш живота си на правенето и гледането на плоски смешки – тъжно поприще... Бедни, бедни, Слави Трифонов, защо не изчезна от екрана още след „Хъшове“?

Това обаче са формати от Ванкувър до Владивосток, както се изразяваше един бивш министър-председател. Заедно със ситкомите (ситком ще рече ситуационна комедия, най-характерното за нея е, както наскоро ни осветли един нов американски речник, следовник на Амброуз Биърс, задкадровият смях, който подсеща зрителя кога трябва да се смее, защото иначе забравя, че гледа комедия), те са нападнали цялото земно кълбо; и този хумор намери отличен пристан у нас. Успехът на риалитита е феноменален, „Music Idol 2“ бие всякакви рекорди, на хората там – жури, участници, водещи, се посвещават статии, анализи, критики. Същото важи за „Big Brother“ и „Ясновидци“, за „Пей с мен“ и „Островът на изкушението“. Ако има телевизионна конкуренция в България, тя се случва на това поле, което донякъде припомня „Криворазбраната цивилизация“ на Добри Войников, припозната от героите единствено като финтифлюшкова, не нравствена. Което веднага ни вкарва в първата особеност на bg хумора в телевизията – той предпочита да е подражателен, не автентичен. Следят се най-модните световни формати и се копират с идеята, че щом са успешни оттатък, ще са успешни и отсам. В тази връзка дори мога да разкажа куриоз: веднъж си говорихме с един продуцент на такива продукции за предаването, което прави, и стигнахме до фразата „слабото звено“, имайки съвсем различни неща предвид: аз обяснявах кое е слабото звено в неговия продукт, докато той си мислеше за нещо абсолютно друго – телевизионно състезание с това име, спечелило си огромна популярност зад Ламанша. Суперразличия в изворите: аз цитирам Ленин, той ВВС. Което, между другото, не е толкова лошо – спрем ли да се сещаме за Ленин, 40-те години сме ги извървели. Но все пак не е и чак толкова добро: вместо да цитираме шоутата на ВВС, по-добре да цитираме други производства на английската телевизия – „Изоставените деца на България“ например. Ала това са реалностите – в хумора не сме автентични, в мерзостите и коравосърдечието си – сме. Или, казано по друг начин, в телевизионния хумор всички народи са еднакви, но в обществените проблеми всеки е жесток по своему.

Има обаче предавания у нас, които опитват да опровергаят горния извод. Залагат точно на българското непреходно, за да ни спукват от смях. Сред тях нареждаме „Шоуто на Канала“ на БНТ, „Комиците“ и „Аламинут“ на bTV, донякъде „Господари на ефира“ на Нова телевизия. Формулата им е проста: всички приличат на някогашното НЛО, което, от своя страна, повтаряше доста силно прочутите новогодишни програми на националната телевизия от времето на социализма. Тогава с име и престиж сред масовата публика се сдобиха актьори, като Георги Калоянчев, Никола Анастасов, Георги Парцалев, Васил Попов, Димитър Манчев, Николай Николаев, Тодор Колев, Георги Мамалев, Петър Попандов, Антон Радичев, Велко Кънев; от жените – Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Катерина Евро, Мариана Аламанчева, Мария Сапунджиева по-късно... Прочее, именно през телевизионните мюзикхоли, както им казвахме тогава, тези имена се превърнаха в „любимците на народа“, като някои си останаха в тв амплоа, докато други, слава Богу, изиграха и смислени неща, не единствено ХачоБояджиевите халтури. Но да оставим миналото, макар че за нашата тема то е важно: от него тръгна този тип телевизионен хумор, толкова пробутван днес – лица, известни на широката публика, биват изкарвани на екрана, за да печелят зрители и рейтингови точки. Също като схемата на много реклами: припознават „любими“ лица, за да спечелят клиенти. Антон Радичев му пищят ушите, чак „сърцето му се къса“, Димитър Рачков и Васил Василев-Зуека се правят на ангели, а Васил Попов, Димитър Манчев и други пробутват услугата на вече обявената за пирамида „HILD“. Да не споменавам факта, че благодарение точно на телевизията някои актьори спечелиха артистичен престиж – Любомир Нейков, Тончо Токмакчиев, Кръстьо Лафазанов, Христо Гърбов, Виктор Калев, Красимир Радков, Албена Михова и дори Руслан Мъйнов, човек с твърде съмнителен талант. Широкият екран има свойство да уголемява името и да го облепва с качества, които реално му липсват. Колкото повече те показват, толкова повече си можещ и знаещ – тази е логиката на телевизионното присъствие.

Екранът обаче и изхабява. Вкарва те в рутина, в привичните жестове, а те – поради елементарната причина, че трябва да си смешен всяка седмица, а не веднъж на година, както беше с телевизионните мюзикхоли, са прицелени в ниското, в долницата – защото за нея се смята, че е най-смешна, че най-лесно ще извика усмивка на лицето на зрителя. Още Аристофан обаче се присмива на това разбиране за хумор, критикувайки комедиите на своя съперник Кратин, а колко по-овехтяло ще е то след толкова хилядолетия и толкова велики автори и произведения! Впрочем, Петър Юхас, унгарският българист, има за нас, българите, наблюдението, че хуморът ни е твърде – той го нарича клозетен, аз предпочитам определението „фекален“. Де що дойде реч за лайна, ядене, пиене и повръщане, чукане и опипване, ама не фино, а по най-просташки и груб маниер – всичко това ще видите в плътен план в българските хумористични телевизионни предавания. Вярно, да се прави смях всяка седмица не е лека работа, но да се прави смях, единствено опирайки се на долни инстинкти, също не е работа. Особено в „Комиците“ това е редовен номер, а в „Аламинут“ го карат още по-лесно – разиграват вицове на екран. Един от последните: „Ти като ми разкопча ципа, аз пък реших да ти помогна в качването“ – казал един на една, след като я гепнал за задника, та да я натика в претъпкания автобус. Българският хумор е низък, груб, вулгарен, просташки, ако съдиш за него от телевизионните ни предавания: все едно нямаме Алеко Константинов, Димитър Подвързачов, Райко Алексиев, Трифон Кунев, Чудомир, Радой Ралин... Да не споменавам големите ни художници-карикатуристи Илия Бешков, Борис Ангелушев, Александър Божинов, Доньо Донев; днес Рачо Рачев и Христо Комарницки например. Нищо няма от този мек, фин, остроумен и оригинален български хумор в телевизионния български хумор, най-смешни в него са образите, измисляни за/от актьорите, но и те са клиширани в полето на долницата и елементаризма. Киро и Сийка, макар те да се ядват; при „Комиците“ оная, която е жена на двама, или пък в „Шоуто на Слави“ - Виктор Калев и Краси Радков като Дон Хуан Крачольо първият, или Отец Нафарфорий вторият. На който му се занимава да доказва или да опровергава думите ми, нека влезе в българския клипов портал vbox7 за да разбере колко фекални, анални и хуморални могат да бъдат българските смешки. Развяваме българската долница от екрана като конска опашка, сиреч определителен маркер за нас самите.

Друго характерно за българския тв хумор е, че е силов. В смисъл, че на неговите удари често са подложени социални групи, които се намират в „неравностойно положение“ спрямо социалното мнозинство. Етническите малцинства – най-предпочитани са ромите, хомосексуалистите, напоследък и селяните, които са изчезващ вид в българската обществена фауна; всички те минават за много смешни и поради това от тях бъка на екран. Вместо да мислим за приобщаване, ние оформяме принизяване. То не бяха роли на врачки, на „бате“, на Манго и Айше: дали има актьор, изявяващ се в тв шоута, който да не си е острил таланта върху циганското малцинство? Да, Емир Костурица носи много вина за тази щампа, но при него ромите поне са хора на живота, а не хора на простотията. Впрочем, това също е много специфично за нас, защото – твърдя! – през хумора в телевизията можем да се видим самите ние, в крайна сметка нали неговата цел е да се хареса на колкото се може повече хора: на слабия ние не помагаме, на слабия ние се подиграваме. То личи и по отношението на старите към младите шофьори: вместо да ги разбират в тяхната неопитност, защото, нали, и те са били неопитни, чуваме клаксони, псувни и ръкомахания, но никога милосърдие и помощ. Същото за осмиваните малцинства: на тях си изливаме гнева от това, че нещата в държавата не са наред, на техен гръб се развличаме, но не правим опит за приобщаване или разбиране. Между другото, не зная дали си спомняте, че когато беше обявена ромската декада за приобщаване, българските телевизионни хумористични шоута просто изпаднаха в транс – то не бяха глуми, не бяха иронийки, не бяха шегички!.. Ние се гаврим на политическата коректност, но според нейните норми онова, което става на bg екрана, не може да се определи по друг начин, освен като унижение на личното достойнство по малцинствен признак, бил той етнически или сексуален.

Май с неприязненото отношение към малцинствата могат да се съизмерват само политиците. Те са другата мишена на комедийните предавания. И то такава, че няма нито едно издание, което да пропуска гавра с тях. Единствено донякъде „Аламинут“ ги пропуска понякога, но то е заради формата му, базиран на вицове, а не на четене на вестници. Всъщност, не е тайна, че българската ежедневна преса и лицата на хумористичните шоута си дължат много едни на други. Вторите ги четат и разиграват техните сюжети на екран, с което им наливат авторитет и атрактивност, първите пък отделят непрекъснато страниците си за лицедеите на хумореските, и то по най-различни въпроси – от пикантни до социално-значими. И не случайно някои от авторите на такива предавания си повярваха толкова много, че се заиграха с политика – в началото с идеята да я променят, ала после позабравиха тези си мераци. „Гергьовден“ е класически пример: на първо време хората, стоящи зад Движението, не бяха допуснати до политиката, когато се опитаха да регистрират формация „Ку-ку“, но след разпада на „Каналето“ на „Хъшове“-те на Слави Трифонов и второто „Канале“ на Камен Воденичаров Любен Дилов-син и Петър Курумбашев откриха ниша, в която да се инсталират. Набързо, между другото, ополитичвайки се в лошия смисъл на думата. Същото е и с Тончо Токмакчиев, който пък реши, че на „Новото време“ е дошло времето. Припомням всичко това заради една много важна бележка: именно хумористичните предавания белязаха българската политика със стигмата на некачествена, некадърна, немощна, нескопосна, несъстоятелна... Както много пъти е цитирал Слави Трифонов и дори клип направи, за да илюстрира цитата си: „Българските политици губят на дипломатическите маси туй, което българските войници извоюват в окопите!“. Политическото в тези шоута е окарикатурено и всичко е под ножа, няма диференциации, няма разграничения, няма и нюанси; политика ли е, не им я хвали. За нея само груб хумор, зли закачки, остри шегички. За нея само секира, никаква мира.

Пошлост, силовост, антиполитичност – българският телевизионен хумор е като българското общество. Моралните задръжки за огромна част от него са непознати; срещата със слабия е повод не за оказване на помощ, а за демонстриране на сила; антиполитичността пък е в основата на нашата невъзможност да сме общност, да сме в състояние да мислим общностно, за да просперираме индивидуално. Или, както вече стана ясно, смеем се в захлас на „Комиците“, но всъщност не тям се смеем, а на себе си. Но много по-често горчиво плачем и грозно ругаем. Обаче пак е същото – и сълзите, и псувните сами сме си ги заслужили, никой друг за тях не ни е виновен...