Да пишеш от жабешка перспектива" /> Култура :: Изборът на "Култура" :: Славенка Дракулич: <i>Да пишеш от жабешка перспектива</i>
Български  |  English

Славенка Дракулич: Да пишеш от жабешка перспектива

Славенка Дракулич е родена през 1949 г. в Риека, Хърватия. Завършила е литература и социология в Загребския университет. От 1982 до 1992 г. е постоянен сътрудник на загребските вестници „Старт‛ и „Днес‛, в които пише предимно на феминистки теми.

Придобила най-напред популярност с публицистичните си текстове, Дракулич не само не губи, а и разширява читателската си публика с появата на първия си роман „Холограми на страха‛ (1987). Преди развихрянето на войните излизат и есеистичните й книги „Как преживяхме комунизма и дори се смяхме‛ (1991) и „Кафе Европа: фрагменти от другата страна на войната‛ (1992).

През 1992 г. заедно с още четири хърватски писателки – Весна Кесич, Йелена Ловрич, Рада Ивекович и Дубравка Угрешич – Славенка Дракулич е нападната в няколко хърватски всекидневника, че злепоставя новата хърватска държава. Скандалът, продължил няколко години, остава известен с името „Вещиците от Рио‛, тъй като безпокойството на писателките от включването на интелектуалците в разпалването на враждите в бивша Югославия, което те изразяват на 58-ия ПЕН-конгрес в Рио де Жанейро, е изтълкувано като предателство спрямо националната кауза и опит да се попречи за провеждането на следващия ПЕН конгрес в Дубровник.

Изолацията и натискът, който минава всички граници на добрия вкус, принуждават Угрешич, Дракулич и Ивекович, както и други известни творци и интелектуалци да напуснат Хърватия. Факт е обаче, че през последните няколко години техните имена все по-често започват да се появяват в хърватското културно пространство и причината за това е, от една страна, в промяната на политическия вятър, който очевидно размразява вледените от ужас сърца на техните колеги – писатели, журналисти и издатели, а, от друга, фактът, че със стихването на военния огън прекъснатите културни връзки между бившите югославяни започнаха все пак постепенно да се възстановяват отдолу, като случайни контакти на базата на сходните читателски вкусове. А всъщност това повторно тяхно „включване‛ се дължи най-вече на издателства като сплитското „Ферал Трибюн‛, загребското „Профил‛, сараевското „Омнибус‛, белградските „Фабрика книга‛ (доскоро „Самиздат Б 92‛) и „Геопоетика‛. И споменаването на тези издателства ми се струва също толкова важно, колкото и на българските „Стигмати‛, „Факел експрес‛, „Литературен вестник‛, „Култура‛, „Алтера‛, без които възобновяването и продължаването на какъвто и да било разговор за култура би било невъзможно.


Л. М.



Людмила Миндова: Вие сте сред най-превежданите и публикувани съвременни хърватски автори не само в Европа, а и в Америка; имате зад гърба си вече повече от двайсет години писателска кариера. Когато се обръщате назад, можете ли да откроите в творчеството си някаква черта, която за вас самата да представлява нещо като червена нишка?

Славенка Дракулич: Никога не съм си мислела за червената нишка, понеже при нас тя има негативна конотация. Един виден партиец беше написал книга със заглавието „Търсех червената нишка‛ и оттогава, когато някой каже „червена нишка‛, това се отнася за комунистическото минало.

Колкото до самото ми писане, не бих могла да кажа, че имам някаква основна теза, преминаваща през всичките ми книги, понеже не съм идеолог. Ако говорим за есеистичните ми книги, там сякаш темите сами падаха в ръцете ми. Вероятно в случая става въпрос за някакъв журналистически инстинкт. А се случваха неща, които наистина бяха твърде „възбуждащи‛. Как например човек може да пропусне да пише за падането на комунизма, как може да пропусне да пише за войната или за всички събития, които ни сполетяха с разпадането на Югославия? Защото всичко така или иначе е край нас и единственото, което трябва да правиш, е просто да наблюдаваш…

Ако има някаква обща черта във всичките ми есеистични книги, това е фактът, че те са написани от позицията на индивида, който разглежда случващото се около себе си не отгоре, а отдолу. Аз наричам това жабешка перспектива, която се различава съществено от птичия поглед, понеже птицата гледа на нещата отгоре и ги обхваща в цялост, докато жабата е малка и винаги наблюдава детайлите край себе си и именно от тях трябва да си прави изводи за целостта… И на мен тъкмо тази позиция ми е интересна.

Mарин Бодаков: Йордан Радичков, един от най-големите ни писатели, казваше, че жабата е мрачно животно…

Славенка Дракулич: Вероятно, да, хубаво го е казал. Аз все пак бих казала, че и жабата може да има чувство за хумор!

Людмила Миндова: Сещам се за известната фраза на Борис Пилняк, че богът на писателя е лисицата…

Славенка Дракулич: Да, но моята перспектива е жабешка, а не лисича. Да вземем например книгата ми „Как преживяхме комунизма и дори се смяхме‛ от 1992 г., която вече има двайсетина издания и е включена в учебните програми на доста американските университети. В тази книга главно става въпрос за живота на жените по време на комунизма и в нея има не някаква политическа перспектива, а тъкмо този жабешки поглед отдолу. Впрочем аз си мисля, че тъкмо това, за което тези жени говорят, за това колко е трудно да намериш по магазините най-обикновени хранителни продукти или санитарни материали например, показва как точно функционира политическата система. Съвсем логично е човек да си направи извода, че система, която не може да произведе тоалетна хартия и други основни продукти за гражданите си, просто трябва да падне. Въпросът е само кога…

Или да вземем друг пример: аз си мисля, че вашият кмет Бойко Борисов може и да спечели изборите и да стане премиер, тъй като е доста популярен, но когато ходите по софийските тротоари, които са в потресаващо състояние и са пълни с дупки, и то в самия център на града, това говори наистина много за манталитета на хората и особено за отношението на властта към положението на цялото общество. Някой ще каже сигурно, че това е дреболия, но все пак, когато ходиш по улиците и хлътнеш в някоя дупка, няма как да не се запиташ как изобщо жените, които ходят с високи обувки, биха могли да гласуват за него. Ако съм жена, която обича високите обувки, а е принудена да ходи по тези разбити тротоари, никога не бих гласувала за Борисов.

Людмила Миндова: Да, но е факт, че той разчита тъкмо на женската симпатия и гласове- и ги печели, в крайна сметка.

Славенка Дракулич: Да, защото вероятно ги очарова. Но помислете си наистина колко любопитно е това, защото на пръв поглед сякаш няма връзка между тротоарите и властта.

Людмила Миндова: Макар че всъщност доста неща започват все от тротоарите…

Славенка Дракулич: Не, в случая аз си мисля точно за качеството на тротоарите, за ужасните им зеещи дупки.

Людмила Миндова: Като прокарахме тази особена топла жабешка връзка между литературата и политическата ситуация, сетих се за една книга на Андрю Барух Вахтел – „Да твориш след комунизма. Ролята на писателя в Източна Европа‛, в която наред с други известни писателки той ви включва в графата „журналистическо писане‛. Вие самата склонна ли сте да приемете такова определение?

Славенка Дракулич: Вярно е, че преди да вляза в литературата, бях работила дълги години като журналистка. Впрочем, аз самата не виждам в това никакво противоречие, като се има предвид, че много писатели, особено в САЩ и Великобритания, са започнали писателската си кариера именно от журналистиката. Сетете се например за „Хладнокръвно‛ на Труман Капоти и така наречения „нов журнализъм‛.

Вярно е, че имам колкото есеистични книги, толкова и романи, така че вероятно най-точно се чувствам като авторка, която за щастие може свободно да избира формата, която желае. Трудно ми е да приема толкова еднозначно и категорично определение като това на Вахтел, защото дори и есеистичните ми книги не са писани по един и същ начин – някои текстове в тях са разкази, други са есета, трети са основани до края на фактите, т.е. онова, което в Америка се нарича faction, но все пак всичко зависи не толкова от самата тема, колкото от това как е написано. И аз възприемам възможността си за избор като свобода.

Людмила Миндова: Разбира се, че е така, но понякога критиката има склонност към безсмислените категоризации, както се случва и в тази книга на Вахтел, който впрочем пише и за Дубравка Угрешич, и то доста негативно, особено по отношение на есетата й в „Американски речник‛, смятайки, че тя е сбъркала доста, когато е използвала огромния си писателски талант в писането на „журналистически текстове‛, където, според него, прави недопустими спекулации в смесването на факта и фикцията и това, струва ми се, е само един от безбройните примери, че за съвременната литература от птичи поглед трудно може да се говори. Но като споменавам Угрешич, интересно ми е какво е вашето мнение, кои бяха „Смъртните грехове на феминизма‛ (като в заглавието на една от ранните ви книги), които станаха причина хърватската преса в началото на 90-те години да ви обяви за „вещици‛?

Славенка Дракулич: През 1979 г. няколко жени основахме сдружение „Жената и обществото‛ и това беше първото феминистко сдружение не само на Балканите, но и в Източна Европа. Това беше група от университетски преподавателки и журналистки и ние основно анализирахме и подлагахме на критика начина на еманципиране на жената в социализма. Основната ни тема беше за това, че жената публично (законово) е еманципирана, докато в частния си живот продължава да е подчинена на мъжа.

Колкото до „Вещиците‛, става въпрос за това, че пет писателки, интелектуалки и журналистки, през 1992 г. бяхме нападнати и обвинени във вестник „Глобус‛, а после и в останалите вестници, че сме предали „националната кауза‛. Бяхме нападнати грубо, всичко това прерасна в истински линч, в който се стигна дотам, че на нас и нашите семейства взеха да ни броят кръвните телца, за да изчислят дали ние, родителите и съпрузите ни сме „истински‛ хървати или пък сърби. Аз специално бях обвинена в това, че пишейки за чуждестранни вестници, така и никога не съм се докоснала до темата за военните изнасилвания. Разбира се, нещата изобщо не опираха до това, а до нашата критика спрямо властващата националистическа идеология и милитаристичната политика на тогавашния хърватски президент Франьо Туджман. А най-тъжното е, че точно нашите колеги, писатели и журналисти, доказваха праволинейността и верността си към режима на наш гръб – всички, освен журналистите от сплитския седмичник „Ферал Трибюн‛…

Та след това ние бяхме напълно изолирани от публичното пространство, нямахме възможност изобщо да публикуваме и така някои от нас предпочетоха емиграцията, а други – поне временно – престанаха да пишат. Целият епизод беше страшен, срамен пример за това колко ниско може да падне журналистиката. След това ние повдигнахме дела срещу „Глобус‛ и една по една ги спечелихме. Моят процес приключи наскоро с публикуване на присъдата в самия „Глобус‛, тоест след цели тринайсет години.

Людмила Миндова: А ще основете ли, както веднъж бяхте споменали, фондация „Вещица‛ за най-смела журналистка?

Славенка Дракулич: Да, би било добре да се отбележи един от най-големите скандали в хърватската журналистика. Аз действително си мислех, че трябва да се направи една такава фондация, награждаваща най-смелите журналистки, но с течение на времето ме убедиха, че това е безсмислено, първо, защото вече няма такъв тип журналистика, която да пише смело за най-чувствителните обществени теми и второ, защото властва такава комерсиализация, че критическата журналистика явно вече не е притрябвала на никого… Но все още не съм взела окончателно решение.

Mарин Бодаков: Не смятате ли, че с падането на държавния социализъм и в хода на засилващата се комерсиализация, в Източна Европа почнаха се възраждат патриархални ценности и консервативни нагласи? Жените се отказват от извоюваната равнопоставеност, делението мъже/жени става все по-остро...

Славенка Дракулич: Мисля, че преди жените бяха равноправни, понеже комунистическата система ги еманципираше законово. Еманципацията на жената беше, така да се каже, вградена в самата система. За съжаление след падането на комунизма жените се оказаха най-големите губещи от нежната революция. Те първи останаха без работа, а после и много по-трудно можеха да намерят, понеже винаги мъжете са имали предимство, но освен това жените изгубиха и социалните си права, като например майчинските, социалните помощи, детските надбавки и т.н. Не знам как точно стоят нещата в България, но в почти всички източноевропейски държави жените изгубиха правото си на платен отпуск по майчинство или той им беше съкратен, а заплатите им за този период значително орязани…

Следователно, това, което се случва във всички страни в преход, е един вид парадокс, а той се състои в това, че досега жените бяха еманципирани отгоре (от държавата), докато сега те трябва сами да се еманципират отдолу, за да защитят правата си. И ще им се наложи да разберат, че не съществува нито партия, нито организация, която би направила нещо вместо тях, а те самите трябва да се ангажират със собствените си проблеми, да действат отдолу, от основата на айсберга.

Днес жените сами трябва да се борят за правата си. А сега е много по-трудно действително да бъдеш майка и работеща жена едновременно, защото например много често се случва частните компании да принуждават жените да подписват договори с клаузи, които ги задължават да не раждат през следващите пет или десет години. И това е незаконно, криминално деяние, срещу което самите те трябва да се борят. Но как да го направят, при положение, че тези договори не са явни и нещата със сигурност няма да се променят, докато някоя жена не се реши и не осъди някоя такава компания. Въпросът обаче е откъде толкова смелост да рискуваш собствената си сигурност и прехраната на семейството си… Точно това е този парадокс на „еманципацията след еманципацията‛, понеже жените имаха права, които изгубиха и сега се налага отново да се борят за тях.

Людмила Миндова: Когато говорим за неравноправното положение на жената, сещам се за една от последните ви книги „И на мравката път правят‛, в която разглеждате логиката на военните престъпления, които, като всяко престъпление изобщо, не биха били възможни, ако убиецът възприема жертвата като равна на себе си, а смяната на оптиката в тази ваша книга е особено интересна поради факта, че поставихте въпроса и за обществената отговорност, за това, че безгласното съгласие е също злодейство и по този начин докоснахте онзи чувствителен у всеки човек нерв относно собствената му безпогрешност, защото в крайна сметка на никого не му е лесно да се види в ролята на злодея...

Славенка Дракулич: Да, така е, защото всички ние предпочитаме да вярваме, че сме способни да правим единствено добро, но не и зло…

Аз иначе имам три книги за войната, които образуваха трилогия. Първата е „Балкан експрес‛ (1992) и това е книга за промените, които човек вижда у хората около себе си, както и за присъщата склонност на хората да се правят, че войната е някъде другаде. За това как войната постепенно се промъква в света ни и колкото и да се правим, че не я забелязваме, че е далеч от нас, в един момент тя нахълтва в собствения ни дом, в семейството ни, в интимния ни свят. Войната променя всички, само че по различен начин…

Темата на втората книга, „Като да ме няма‛ (1999), са масовите изнасилвания на мюсюлманки в Босна и Херцеговина. Тази книга е писана на основата на документи, тя е един вид документален роман.

Последната книга от трилогията е именно „И на мравката път правят‛ (2005). След две книги за жертвите на войната, в тази ме интересуваше как е възможно най-обикновени хора, които иначе „и на мравката път правят‛, да станат изведнъж военнопрестъпници. Но когато говорим за войната, гледано от България вероятно изглежда така, сякаш тя е започнала вчера. А в действителност съвсем не е така, защото години наред се провеждаше една целенасочена пропаганда, която доведе нещата дотам, че в един момент стана възможно да възприемеш не само хората край себе си, а дори роднините си като врагове. Трябваха, следователно, поне пет години пропаганда по медиите, в които журналистите, интелектуалците и писателите дадоха всичко от себе си. Ето, да си спомним, да речем, за Радован Караджич – поета и политика.

Mарин Бодаков: Как бихте обяснили факта, че интелектуалци, при това абсолютно непринудено, дадоха всичко от себе си за националистическата пропаганда?

Славенка Дракулич: Мисля си, че това е следствие от положението на интелектуалеца и писателя в комунизма. През комунизма интелектуалците и писателите не можеха да съществуват независимо от властта. Нямаше независими интелектуалци и писатели, а онези, които бяха независими, бяха или дисиденти и, следователно, трябваше да напуснат страната, или ги пращаха в затвора. Така че в държавата нямаше напълно свободни умове. А всички останали, в по-голяма или по-малка степен, работеха за държавата и за този механизъм на държавната пропаганда, който или приемаха или се преструваха, че приемат. При всички случаи работеха или в някой институт, или в някое издателство, или във вестник. Нямаше избор, бяха принудени да работят в служба на държавата и да се съгласяват на по-малки или по-големи компромиси, за да изкарат прехраната си.

Онова, което се случи след падането на комунизма, е, че мнозина се обърнаха от една към друга идеология, от комунизма към национализма. Или мнозина, които по-рано бяха яростни комунисти, изведнъж се превърнаха в яростни католици, православни или мюсюлмани. Огромна част от тези хора най-малко пет години преди избухването на войната бяха впрегнати в пропагандната машина за производство на „врагове‛ или „други‛. Следователно те произведоха една атмосфера на националистическа омраза и то до такава степен, че връщането назад се оказа невъзможно.

Факт е, че рухването на Югославия съвпадна с рухването на комунизма. А преди това в сравнение, да кажем, с България, Румъния, Чехословакия, ние си мислехме, че сме много по-добре, че сме много по-свободни, така че не чувствахме необходимост от някаква съществена промяна и не се ангажирахме, като чехите например, в създаването на някаква алтернативна демократична партия или съюз, или лидер от типа на Вацлав Хавел. Заради това, когато се стигна до неизбежния всеобщ колапс, изведнъж се оказа, че единствените, подготвени да поемат властта, бяха именно националистите. В Хърватия те дойдоха отвън, в Сърбия Милошевич вече се беше прехвърлил от комунизма към национализма и вярваше, че точно това е механизмът за запазване на властта. И се оказа прав. Така че войната (в действителност войните в Хърватия и Босна и Херцеговина) изобщо не започна от вчера, тя започна с пропаганда по медиите, които бяха изпълнени с говора на омразата до такава степен, че би трябвало да бъдат съдени за това.

Людмила Миндова: Интересен е този типичен югославски тип дисидент, който не може да се сравни нито с руските, нито с полските, нито с чешките дисиденти, понеже е свързан най-вече с национализма, а не с някакви демократични, граждански, общочовешки принципи. А колкото до производството на „приемливи‛ дисиденти, което е характерно за всички посткомунистически държави, сещам се за един почти анекдотичен пример. За това как Франьо Туджман, когато е бил в затвора с хърватския поет Владо Готовац (анекдот, който ми разказа роденият в Сараево словенски и босненски поет Йосип Ости, който, като говорим за войната, освен всичко друго, написа и потресаващата стихосбирка „Сараевска книга на мъртвите‛), отказал да му даде и на него от топлата вода, която по някакви свои канали успял да си издейства за бръснене, и то заради оня типичен човешки страх да не му спрат и на него кранчето, заради онова типично антиутопично състояние, когато като в роман на Оруел човек явно вече не знае кога и на какво да каже ‛не‛.

Славенка Дракулич: Този анекдот точно описва авторитарния характер на Туджман, който е формиран в комунизма, бил е партизански генерал и отявлен комунист, който след падането на комунизма се прехвърли от комунизма на национализма. Но той беше националист от месиански тип. За разлика от Милошевич, който в национализма виждаше единствено възможност да остане на власт, при Туджман ситуацията беше по-различна. Той вярваше, че носи на хърватите държава, че е освободител. Те двамата бяха напълно различни типове. Туджман беше тоталитарен автократ, който сключи пакт с националистическата хърватска емиграция и с нея управляваше.

Mарин Бодаков: Все по-често се лансира тезата, че Европейският съюз удивително напомня покойната Югославия. Смятате ли, че има основания да се отваря дискусия по този въпрос?

Славенка Дракулич: Не знам, на мен ми се струва, че Европейският съюз не е докрай дефиниран, така че не може да се сравнява с Югославия, която беше федерална държава, а все още не виждам симптоми, които да показват, че Европейският съюз ще прерасне в такава. Засега изглежда преди всичко като икономически съюз.

Но когато споменаваме тези съюзи, мисля си, че има известен парадокс в това, че докато западните държави се обединяваха в Европейския съюз, Югославия се разпадаше и то в една доста кървава война. Сега бихме могли да спорим за това дали жертвите са сто или двеста хиляди, но при всички случаи броят на загиналите и убитите е огромен. От друга страна, държавите в бивша Югославия започнаха да се борят за самостоятелност и собствени национални държави и то с цената на етническото прочистване. Платиха скъпо и прескъпо тази своя независимост, за да кажат само след няколко години: ние сега искаме в Европейския съюз. Цената обаче на влизането в този съюз е отказът в една или друга степен на политически суверенитет. Следователно, парадоксът е в това, че сега новите държави поставят на олтара на Европейския съюз точно онова, заради което до съвсем скоро воюваха.

Ето, да вземем последния пример – Косово. Те сега тъкмо получиха своя суверенитет, но вярвам, че няма да минат и две години и те също ще поискат да влязат в Европейския съюз. И в такъв случай възниква въпросът: защо изобщо позволихме това, защо всички заедно позволихме да се пролее толкова кръв в името на тези нови национални държавици, чийто суверенитет после ако не се премахне, то поне ще бъде значително ограничен?

Людмила Миндова: И накрая, както от време на време се заговаря, точно държавите, които създадоха съюза, да решат да го напуснат…

Славенка Дракулич: Ситуацията в Европейския съюз е такава, че той функционира икономически, но не и политически, а за културата да не говорим. Трябва да се положат още доста усилия, за да започне съюзът да функционира с общи ценности, с общи инициативи, които изобщо не са само от финансов порядък.

Факт е, че Португалия и Ирландия например се промениха много. София също е дръпнала много напред. За последен път аз бях тук през 1995 г. и това, което виждам сега, е един напълно различен град. Но, от друга страна, няма как да не се забележат социалните промени като разслояването на обществото на малък брой богати и много бедни хора, корупцията, поскъпването, несигурността…

Точно за тези неща всъщност пиша в най-новата си книга, която ще завърши една друга трилогия, от която най-напред излезе книгата „Как преживяхме комунизма и дори се смяхме‛ (1991), след това „Кафе Европа: животът след комунизма‛ (1996) и накрая ще е тази – за бившите комунистически държави, сега членки в Европейския съюз. Тенденцията, която забелязвам във всички тези държави, от Полша и Словакия, през Унгария, Румъния, България и т.н., е популизмът, който според мен е израз на някаква неудовлетвореност, на някаква фрустрация в обществото, която особено ме вълнува. Коя е тази фрустрация, която довежда до популизма?

Mарин Бодаков: През последните години България постоянно започва отначало, „на чисто‛ - и може би това е причината за непрекъснатото ни въртене в кръг.

Славенка Дракулич: Проблемът е в това, че все пак номенклатурата във всички тези държави все още е същата от комунистическите времена. Те останаха на власт, защото единствено те знаеха как да останат и да управляват. Демокрацията само им послужи като техника за получаването и запазването на властта. Те самите така и не се промениха…

Людмила Миндова: И не само, че не се промениха, а и никак не обичат да се повдигат въпросите за язвите на прехода и затова впрочем, освен че определени щекотливи теми просто се задушават в мълчание, все по-често нещата манипулативно се представят така, все едно демокрацията е виновна за всичко…

Mарин Бодаков: Наскоро тъкмо в Скопие чух тезата на един британски професор, според която националните държави вече са пречка в развитието на човешката култура. И това твърдение предизвика шок у някои местни политици.

Славенка Дракулич: Политиците просто не мислят за това, че всъщност всяка държава може да се рекламира най-добре точно чрез културата си, защото всъщност за тях културата не са индивидуалните творци, които творят днес и произвеждат културни артефакти, а националните паметници като тази или онази катедрала, археологическа разкопка и т.н. Вземете например киното. Като гледате някой нов босненски, хърватски или сръбски филм, ще си кажете: я, тези хората знаят не само да воюват, а и да правят добри филми. И възприеманата по този начин национална култура ще представи много по-добре всяка държава, отколкото която и да било политическа история.

Людмила Миндова: Да споменем в края на разговора и вашите романи…

Славенка Дракулич: Да, досега говорихме предимно за есетата ми. А романите ми са нещо съвсем друго и аз сякаш съм малко шизофренична и затова имам тези две страни.

Mарин Бодаков: А има ли посредник между тях?

Славенка Дракулич: Не бих могла да кажа, а и не е моя работа, нека критиците да мислят за това. Иначе като основна тема всички мои романи се занимават с опита на женското тяло. И то от първия ми роман „Холограми на страха‛ (1987), през „Мраморна кожа‛ (1995) и „Божествен глад‛ (1997) до последния – „Фрида или за болката‛ (2007). В тях писах за страха от смъртта, за отношенията с майката, за канибализма, за отношението между творчеството и болката…

Онова, което ме мотивира да пиша за Фрида Кало беше именно фактът, че е изключително трудно болката да се изрази с думи. И затова като мото в романа си поставих един откъс от книгата на Илейн Скари „Тялото в болка‛, която казва, че болката довежда човека до предезиково състояние. Защото когато те боли, ти просто не можеш да говориш, а викаш, като малко дете. И това ми беше много интересно, защото се оказва, че като писател аз нямам нужните инструменти да говоря за болката, понеже думите са недостатъчни. Ето например, във всички езици съществуват изрази от типа на „неописуема болка‛, болка, за която не съществуват думи. Но все пак Фрида е успявала визуално да изрази болката и изглежда наистина е по-лесно болката да се изрази с образ или музика, отколкото със слово. Така че на мен всъщност ми беше интересно да опиша как нейната болка се е превръщала в картини. Освен това, струва ми се, е важно и това, че всеки човек може да се идентифицира с нейния образ, тъй като в края на краищата всеки от нас е изпитвал една или друга степен на болка.

Людмила Миндова: Като говорим за невъзможността да се изрази болката, интересно е например, че в почти всички посткомунистически държави през 90-те години се появиха много мемоарни книги, но поне в началото сякаш художествената проза се оказа в колапс. Сякаш свободата на словото се оказа нож с две остриета, понеже писателите, които тъй или иначе са свикнали да си служат с езоповския език, просто не знаеха как да се оправят в тази неочаквана ситуация, в която сега съвсем свободно можеха да използват точната дума… В постюгославските държави имаше бум на военни романи, мемоари и нравоучения, много от които бяха далеч от каквото и да било художествено качество и това в крайна сметка е напълно разбираемо. От друга страна обаче сред книгите, които някак чудно успяха да превърнат ужаса в художествено слово, е и един сборник, чиято поява се дължи на сараевския писател Ненад Величкович – „Бунтовна проза/Сънлива поза‛, сборник, в който са представени автори, родени след 1969 г. на територията на бивша Югославия, та по този повод си мисля, че все пак културата се оказа в състояние да преодолее границите и югоразпадането.

Славенка Дракулич: Не знам дали културата е толкова мощна, тъй като тъкмо писателите и интелектуалците бяха част от военната пропагандна машина. А колкото до примера, който посочвате, струва ми се, че става въпрос за различни поколения. Страхувам се, че на моето поколение ще му е трудно да седне отново на една маса заради всичко онова, което се случи и за което сме отговорни. И за съжаление виждам, че, с изключение на културните, се осъществиха всевъзможни други връзки – гангстерски, мафиотски, политически… И си мисля, че творците са последните хора, които ще успеят да създадат някакви здрави връзки.

Людмила Миндова: Когато споменавате този невъзможен диалог във вашето поколение, мисля си за това, че в почти всички източноевропейски държави писателите се разделиха в различни съюзи и това е само един от примерите за тясната връзка между културата и политиката.

Славенка Дракулич: Нужно е време, защото политическата система може да се промени много бързо – дори за една нощ, но не и манталитетът на хората. А сериозният проблем е в това, че всички тези посткомунистически държави преди комунизма не са имали развити граждански общества, установени традиции в демокрацията. Това се забелязва навсякъде, понеже във всички тях е установена един вид фасадна демокрация, демокрация на думи, като куха черупка. Така в бивша Югославия националистите усвоиха демократичния модел и установиха една тоталитарна националистическа псевдодемократична система, но това не беше истинска демокрация, а само механизъм, чрез който да си изгласуват еднопартийно управление. С други думи, във всички тези държави демокрацията е сведена единствено до механизъм за идване на власт, докато системата на мислене си е непроменена. И на нас изглежда не ни остава друго, освен да се утешаваме с мисълта, че демокрацията е дълъг процес.

Mарин Бодаков: Затова е парадоксът България да има достатъчно висок икономически ръст при чести блокажи в политическата система.

Славенка Дракулич: Така е и в Полша и то защото на корумпираните бивши комунисти и през ум не им минава да развиват демокрацията, те изобщо не се вълнуват от самия процес на демокрацията. Властта в тази част от света се използва не за благото на обществото, а за личната полза на онези, които са успели да се докопат до нея. В така наречените нови демокрации в действителност управляват корумпирани мафиотски кръгове.

Mарин Бодаков: Както наскоро спомена Иван Кръстев, няма разлика между думите на най-висшия политик и най-големия престъпник, защото те мислят на общ език…

Славенка Дракулич: Да, понеже става въпрос за един и същ мисловен механизъм, при всички тях е водещ принципът: аз на тебе, ти на мене. Междувременно хората започват да се изнервят, да изпитват все по-голямо неудовлетворение и тогава започват да търсят други политици и партии, които да им обещаят нещо ново и точно така всъщност на преден план излизат типове като Борисов, които са популисти. А до каква степен неговият популизъм е опасен, все още не може да се каже.

11 април 2008


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”