Невъзможно е да се улови духа на осъзнатия колективен живот в която и да е епоха, без да се разбират материалните форми и процеси, през които се предават неговите идеи – комуникационните мрежи, чрез които става възможно мисълта да стане обществен факт. В действителност, последователните етапи на развитие на тези средства и връзки за предаване, които като цяло ние бихме могли да наречем медиасфера, говорят за нова периодизация в историята на идеите.

Първият период може да бъде определен като логосфера. Той започва от изобретяването на писането (на глинените плочи, на папироса, на пергаментовите свитъци) и продължава до появата на печатарската машина. Това е епохата на разума, но също и на теологията, в която написаното е преди всичко Божие слово. Бог диктува, човекът преписва – в Библията или в Корана – и след това диктува на свой ред. Четенето се извършва на висок глас, в компания, като задачата на човека не е да измисля, а да предава общоприети истини.

Вторият период може да се обособи като графосфера, която протича от 1448 г. до около 1968: от революцията на Гутенберг до изгрева на телевизията. Това е епохата на разума и на книгата, на вестника и на политическата партия. Поетът или артистът се явяват гаранти на истината, а въображението разцъфтява сред изобилие от писмени обяснения, като изображението е подчинено на текста.

Третият период, който се развива и днес, е този на видеосферата: епохата на изображението, в която книгата е съборена от пиедестала си и видимото триумфира над великото невидимо на предишните епохи – Бога, Историята, Прогреса.

Тази периодизация ни позволява да ситуираме жизнения цикъл на социализма в рамките на последните 150 години на графосферата и да изследваме неговата екосистема през размножителните му процеси. В случая обаче социализмът няма да бъде разглеждан от гледна точка на вътрешната стойност на всяко едно от разклоненията. По-скоро целта ще е да се улови общата медиологична база, която е в основата на различните доктрини —от Шарл Фурие до Карл Маркс, от Робърт Оуен до Мао Дзедун, от Франсоа Ноел Бабьоф до Леон Блум; и към която се подхожда като към цялостно впечатление, придобито от мъже (военни, лидери, теоретици), от средства за пренасяне на знание (книги, училище, вестници) и от институции (фракции, партии, асоциации).

Характерно е, че екосистемата приема формата на особен социотоп – среда, в която се възпроизвеждат различни животи и мисли. Професионалистът-печатар заема специална ниша в тази среда и се превръща в ключовата връзка между пролетарската теория и състоянието на работническата класа - това е най-добрият начин да се придаде интелектуален характер на пролетариата и интелектуалецът да се превърне в пролетарий. За печатаря е типично да е ‛работник-интелектуалец или интелектуалец-работник“, като последният по-късно ще се превърне в ‛осъзнат пролетарий“ - опорната точка на социализма.

Жизненият цикъл на тази екосистема започва във Франция, малко след Юлската революция. Превърнатата в жив организъм школа на Сен-Симон е родена в една зимна вечер на 1831 г. в Париж и ръководителите „по места“ са натоварени с обучението на работниците. След това започват нови срещи на шапкари, галантеристи, мебелисти, плочкаджии съответно с духовници, печатари, гравьори-букволеяри, които отговарят за провеждането на вечерните уроци и на най-важното – за производството на вестниците: ‛Le Globe“, след това на ‛La Ruche populaire“, ‛L’Union“ и други. Цикълът приключва с резултата от май 1968 – година първa на видеосферата. Но продължителността на живота на социализма може да бъде разбрана най-добре в рамките на по-дълъг период от време: епохата на графосферата. Изгрявайки с предмодерната епоха —‛идването на книгата“, самата графосфера обхваща три последователни етапа: реформация, република, революция.


Генетична (родословна) спирала

Изобретателят на думата ‛социализъм“ е гениалният печатар и енциклопедист Пиер Льору. През 1824 г. основава Globe newspaper, а през 1841 г., заедно с Жорж Санд, създава Revue Indépendante. По-късно Льору прави свое собствено издателство и привлича малка общност от последователи и читатели. През 1848 г. той е избран в Учредителното събрание и малко преди смъртта му през 1871 г. е тържествено отличен от Парижката комуна. Комбинацията книга, вестник, училище е генетичната спирала на работническото движение, която Льору си представя.

Книгата, вестникът и училището са като напомняне за практическата култура, която предшества политическите програми. Преди да се превърне в манталитет, социализмът има занаятчийска структура. Той се появява в специфичен исторически момент – 1864 г., когато в Лондон е създаден Първият интернационал, а в Париж през 1866 г. е създадена Образователната лига. През 1867 г. Маринони създава ротационната печатарска машина, с която става възможно десетократното увеличаване на изданията, както и възникването на особен вид съзнание.

‛Работническата класа през ХІХ век таи три амбиции“, пише Пиер Бруно в спомените си, публикувани малко преди установяването на Парижката комуна. ‛Първата е да се бори с невежеството, втората – да се бори с бедността, третата – да помага на другия.“

Първата амбиция, която е най-важната и е като вик на силите на разума, е борбата срещу невежеството. Социализмът на работническата класа е творение на разума, който е господстващ дух в епохата на графосферата.

Печатарите, интелектуалците и учителите са трите опори на социалистическото движение и всяко от съсловията е като крак в медиологичен триножник. Какво се предлага в работническите общежития или в т. нар. „народни къщи“? Отговорът е: библиотеки, вестници, вечерни класове и лекции. Днес все още има трибуни, книги, вестници, но централната ос на пренасянето на знание се е преместила, отнасяйки със себе си честванията, престижа и ценностите, които някога създаваха аура около книгите, учителите и аристотеловите лектори на работнически образователни кръжоци и на т. нар. народни университети.

Мощната устна култура също изиграва важна роля за работническите движения под формата на речи по време на събрания, конгреси и конференции. Оратори, като Ленин, Леон Блум и Жан Жорес, говорят без микрофони, викайки до изнемога с дрезглав глас пред десетки хиляди слушатели. Говорителите на социализма разчитат в еднаква степен и на своите публични проповеди, и на пресата си, защото дългото интимничене с писаното слово се е отпечатало в тяхната реторика. Дори в импровизацията им се чувства читателят и ученикът. Много от тях са изключителни парламентаристи, оратори и трибуни в класическата републиканска традиция, но техните речи се създават по шаблона на писаното слово.


Власти на невидимото

От 1789 г. идеите сами създават силата и спасението на пролетариата. ‛Всяка победа се дължи на тях“, пише Луи-Огюст Бланки, който участва при налагането на идеите на 1789 г. на Парижката комуна. Абстрактните концепции са първите букви в чиракуването на бореца. Представите за пролетариат и за буржоазия, за работна сила, принадена стойност и производствени отношения са непонятни за сетивата. От друга страна, независимо дали е проект или мит, идеята за Революцията като за нещо, ‛което трябва да стане“, е отричане и превъзмогване на непосредствения момент, на сегашното. И като логически дискурс, и като морална задача, социалистическата утопия изисква вътрешно скъсване с ‛течението на всекидневния живот“, изисква искрено действие, което да мобилизира силите на концептуалния анализ, за да се разбие приетата социална образност на абстракции като “експлоатация“.

Писането превръща индивидуалната памет в колективна; четенето пък индивидуализира колективната памет. Движението между двете състояния подхранва чувството за история, откривайки потенциала в настоящето и създавайки задни и предни планове. Това е същественото за идеята на социализма. Когато навън е студено, а нощта е дълга, припомнянето означава бягство от самотата и пораждащия я страх. Хегел нарича подобен тип спомняме азбучна памет. Противопоставяйки йероглифите на ‛неоценимата образователна ценност“ на четенето и писането с азбучни знаци, Хегел описва как същинският процес на писането с буквени знаци помага за отклоняване на вниманието от непосредствените идеи и сетивни впечатления към ‛по-несъществената структура на думата и нейните абстрактни съставни части“, по начин, който ‛придава устойчивост и независимост на вътрешното царство на душевния живот“.

Всички революционери - мъже на действието, които съм срещал, от Че Гевара до Фам Ван Донг през Кастро (не самодържеца, а някогашният бунтовник) и ‛ходещите енциклопедии“, известни като Троцкисти, са впечатляващи читатели, отдадени на книгите също толкова, колкото бяха невъзприемчиви към образите. Хегелианецът ще обясни този факт с думите, че четенето води до критична безпристрастност; и ще каже като пример, че ‛няма наука, която да не е скрита“, нито бъдеще без ‛повторение“ на миналото. Абстракцията окуражава действието, както споменът води до новаторство. Най-великите модернизатори започват кариерите си със скок назад и обновяването минава през завръщане към миналото – рециклиране, а оттук и революция. Колумб открива Америка в библиотека при внимателното проучване на тайнствени текстове и астроложки карти. Старият режим във Франция е свален не от почитатели на Монголфие или на Вашингтон, а на поклонници на Ликург и Катон. Бедата на революционерите е в това, че те наследяват малко повече в сравнение с останалите хора. Писаното слово оживява за онези преносители на колективна памет, чиито аналитични инструменти са изковани от традиции. Идейното наследство не се предава автоматично; има по-добри или по-лоши исторически обстановки за пренасяне на абстракции, също както има по-добри и по-лоши проводници на електричество. Революционният акт започва от носталгичното чувство, от връщането към забравен текст или към загубен идеал. Зад ‛ре“-то на реформацията, републиката или на революцията – на репетирането, на рестартирането се крие ръка, която прелиства книга от края към началото. В същото време пръст, който натиска бутон за превъртване на касета или диск, никога няма да се превърне в заплаха за статуквото.


Пергаменти свидетели

Ако за историята новинарските бюлетини са средство, осигуряващо зрелище, то архивите за нея са медията, предлагаща й практика. Архиварите измислят приказката за историята, която е за комунизма не бюрократична диктатура, а революционна утопия. Комунизмът е книжното изобретение на Франсоа Ноел Бабьоф, специалист по феодално право, който извлича основните си идеи от Русо, Мабли и от записи върху пергаменти. Жул Мишле пък признава: ‛Моята история на Френската революция е родена в архивите“.

Така Мъжете съчиняват насред текстовете и текстовете се промъкват между Мъжете. Митовете пораждат действия, които водят до митове и движението на наративите подтиква към народни движения. Историите на Рим въздействат върху случилото се през 1789 г., ‛Histoire des Girondins“ на Ламартин и историята на Френската революция на Луи Блан влияят върху събитията от 1848 г., а ‛Клетниците“ на Виктор Юго въздействат върху Парижката комуна, както ‛Деветдесет и трета година“ (отново на Юго) се отразява на раждането на Третата република.

Свитъкът обикаля света, минавайки от ръка на ръка: от Обществото на равните, основано от Франсоа Ноел Бабьоф, до Обществото на новите граждани, основано от младия библиотекар Мао Дзедун.

Огънят на писмения знак се предава като при олимпийски маратон, но прилича по-скоро на светулка, отколкото на пламък. Революционерът е експедитор, а същината на съобщението е в акта на неговото предаване; човешки семафор, през и чрез който съобщението се предава от един връх до друг. Не е забравен нито шепотът, нито самите истории, които в продължение на около 200 години са предавани от баби на едва проходили деца. ‛Моето детство бе изпълнено с истории - разкази за бедняка и дългото му преминаване през епохите“, припомня си комунистът Жерар Белуен. Това са разкази, вдъхновени от коричка хляб, паднала на пода, от капка супа, оставена в паницата. Те са разказвани от баби, които са ги слушали като млади. Много малко обаче е записано за изворите, от които страдащият селянин е черпил, за да разказва - като подпочвен поток, чийто извор не може да бъде изобразен на картата, защото на места сякаш напълно пресъхва, а на други - изведнъж потича. Въпреки всичко потокът продължава да тече под земята, носен от анонимни гласове, като всяко поколение доверява на следващото своя опит. На моменти водите му стават буйни, друг пък сякаш пресъхват, но никога не изчезват. Потокът постоянно смесва миналото и настоящето.

В разказите за миналото и особено в случаите, когато се споменават проблеми по същия начин, по който се говори за настоящи несгоди, неотменно детето задава въпроса: ‛Кога? Отдавна ли?“ И отговорът е: ‛О да, моето дете, много, много отдавна.“ Но как човек може да бъде сигурен в точността на отговора си, след като е неизвестно колко далечно може да бъде миналото за едно дете.

Работническата преса и социалистическата библиотека са сплавяващ котел за анархисти, прудонисти, ленинисти и други подобни реформисти. Сен-Симон се препитава, преписвайки, коригирайки и продавайки книги. Прудон пък е печатар – също като Пабло Иглесиас (1850–1925), основателят на испанската социалистическа партия. Печатар и журналист е и испанецът Хосе Меса, който дори и изгнаник в Париж, продължава да работи за идеите на Първия интернационал.

Анархистите и социалистите са като воюващи членове на едно и също семейство – животът им е изпълнен с памфлети, статии, вестници и други литературни притурки. И двете групи изпълняват заповедта на Мартин Лутер - да не пестят нито старание, нито пари за създаването на ‛добри библиотеки и книжарници“ навсякъде по света. Синовете на Карл Маркс и Михаил Бакунин слушат едно и също Евангелие: да четат и да карат и другите да четат. Навсякъде, където отидат, те оставят библиотека след себе си.

Култът към книгата е изграден и от проповеди. Виктор Юго, например, се обръща към неграмотния работник с думите:

Забрави ли, че твоят освободител е книгата? Книгата е там във висините;
Тя блести; защото грее и осветява,
Унищожава ешафод, война и глад;
И говори: Вече никакви роби и никакви парии.

Това обръщение има и друга версия - триумфираща, весела и бунтарска, изпратена от Жул Верн до редактора му. В нея се предупреждава за ‛смърт на пресата в рамките на два месеца“. ‛Смърт на пресата“ звучи като заповед за стрелба, като огромно количество оръжия, скрито на барикадите. Самият Виктор Юго написва: ‛Единствено отвореното мастилено шише прилича толкова много на гърлото на оръдие.“


Източна нелегалност

След 1945 г. азбучният героизъм емигрира в Третия свят, екипиран с лампа, книги и химикалки ‛Biro“. Настъпва еманципация чрез литература, постепенно изгаряне на тъмните сенки на суеверието под милиони бели страници. Първото нещо, с което се заема една анти-колониална революция, е започването на масова кампания за ограмотяване. (Пример за това е Кубинската национална кампания през 1961 г., обхванала милиони неграмотни селяни.)

Неслучайно ‛Червената книжка“ е талисман в Китай по времето на Мао Дзедун.

По-късно този процес е замразен в следвоенния период в Източна Европа, когато се извършва огромно консервиране на остарели форми – музей на словото с вкаменени живи извори на миналото. Все още прилежният и научен ‛актуално съществуващ социализъм“ има печатарска душа. Хвърляйки бърз поглед върху статистиката на ЮНЕСКО и по-конкретно върху данните за брой книги на глава на население, брой обществени библиотеки, бюджет за закупуване на книги, заделян от едно средностатистическо домакинство, се вижда, че най-много се е печатало в комунистическите държави по време на Студената война, при буксуваща икономика и плахо пристъпваща аудиовизуална култура. При пътуванията из по-старите провинции, където все още живее XIX век на Западна Европа, се наблюдава универсалният култ към книгата и превръщането на писателите в идоли – в повечето случаи звезди в СССР стават не толкова актьорите и музикантите, колкото романистите и поетите. С атрофирането на образа настъпва хипертрофия на текста, чиято аура се засилва с намесата на цензурата.

Държавите-партии имат толкова голям респект към властта на думите, че постоянно ги следят. Всичко от времето на Царизма се повтаря, но с главата надолу. По времето на Сталин руската интелигенция възобновява старата си печатарска битка. Нека си припомним само за какво се разказва в дългата история на руската нелегалност - от ежеседмичното списание ‛Колокол“ на Александър Херцен (1855 г.) до ‛Искра“ на Ленин (1900) – не става ли дума там за нелегална преса, незаконни вестници, книги, зашивани в шинели?

Различните опозиционни групи като дисидентите и държавата влизат в сблъсък най-вече на страниците на периодичните издания. Руските популисти (праотците на изследователите на Маркс и партиите) акцентират в по-голяма степен на важността на пресата в сравнение с тайните общества и карбонарите на Запад. Неслучайно Ленин се определя като публицист. За разлика от епохата на Брежнев, която е по-добре организирана и по-малко кръвожадна от Царисткото самодържавие, пропагандата, разпространявана в периодичните издания, предшества действената пропаганда. През 1880 година в Русия професията, която най-бързо се асоциира с ‛редактор“, е ‛терорист“. И царистките полицаи се поздравяват с думите: ‛Къде е печатарската машина? Първата брънка в куриерската верига? А експедиторската служба?“ Мозъкът на заговора е книжарят или печатарят. Най-досадният проблем тогава е как да се извърши пренасянето (на подривна литература или на бомби) в чантите на пътниците.

Падането на комунизма на Изток свидетелства за угасването на последните грамотни общества в Европа - триумф на шоубизнеса, разточителни долнокачествени издания, спад в броя на читателите на класическа литература. Отмъкването на Просвещението от тоталитаризма и новата глобална образност могат да доведат дотам, че поразяването на Дидро от ръката на Дисниленд да изглежда като еманципация. Казано със забележителна историческа ирония, политическата победа на хуманизма предвещава културния провал на хуманитарните науки – славно време за телевизията и рекламата в Източна Европа и гладни години за книжарниците и издателите.


Алма Матер

Ако историята на училището винаги е била натоварена с политическо значение, то политическата история винаги е носител на схоластични загатвания. ‛Борбата за образование“ е неизменно на едно от първите места в дневния ред на левите; социализмът, като педагогика на мирогледа, отчита, че в тази област неговото оцеляване е изложено на риск. Ето защо всеки военен, записал се да учи социалистическа идеология, трябва преди всичко да е усвоил навиците в класната стая. Социалистическият кодекс на честта е моделиран върху този на добрия ученик: който може да издържи досадата в класната стая, ще триумфира над класовия враг.

Първите работнически движения възникват преди появата на масовото образование. Въстанията на работниците, наети в производството на коприна, стачките на тъкачите и кооперативните застрахователни дружества започват преди създаването на универсалната образователна система. Но трейдюнионизмът и ‛работната сила“ се самоограничават в идеите си, а филантропията сама по себе си не би могла да роди нещо повече от центрове за обучение на възрастни. Образователният проект на социализма обаче успява да надхвърли представите на обединенията и гилдиите. Те са създадени по силата на убеждението, че класата е инстинкт, докато при социализма настъпва пробуждане на съзнанието. Задачата на училището е не да пробужда, а да произвежда. Оттук и известната фраза: ‛На всяко училище, което отваря врати, се затваря по един затвор“. Тайнствеността на еманципираното и на еманципиращото училище е данък, който партиите на работническата класа плащат на буржоазната държава.

Много учители работят, разкъсвани между черната дъска и трибуната. Първият Интернационал (1864) и Работническата образователна лига (1867) обединяват и служители, и помещения, и периодични издания. Едно от първите неща, които прави Парижката комуна, е назначаването на Комисия по образование. През 1920 г., с много малки изключения, Френската комунистическа партия набира най-добрите си кадри от редиците на учителите и професорите.

Учителите са тези, които със спартанска скромност обработват почвата, върху която социализмът пуска корени още в прединдустриалната епоха. По-късно зародишът на Сталинизма се появява в прямотата на енциклопедизма, в глупостта, скрита в интелигентността, с която започва да се вижда фаталното различие между лидерите и управляваните. Интелектуалният авторитет се превръща в основа за политическо господство. Знанието се национализира, защото доктрините, както храмовете и държавите, се нуждаят от граници и въоръжени духовници, които да ги пазят. Повечето филистерски деспоти се окичват с лавровите венци на познанието. Академичността, музеоманията и повсеместната миризма на нафталин, напоила социалистическата общност, стават ендемични, когато ‛традиционната“ форма е провъзгласена за бъдещ стандарт. Това е посмъртното отмъщение на архива, насочено към изобретателността. Дидактиката, досадата и неизменяемостта на съветския дискурс, неговата морализаторска навъсеност са последвани от обръщането на училището срещу мисленето и покоряването му с железен юмрук. Учебният план се превръща в ръководство и като резултат на това настъпва грубо елементаризиране, налагане на стереотипи и лицемерие.

Социалистическата култура е по парадоксален начин прикрепена към елитарна програма, пречупваща ‛буржоата“ и неговите ‛аристократични“ ценности, залязващи значително по-бързо от тези на социализма. През първата половина на XX век социализмът се отличава с образователна вселена, която презира техническите познания, търговията, индустрията и дори математиката, но в същото време преподава латинския и старогръцкия като живи езици. За сегашния читател претърсването на архивите на френското работническо движение преди неговата ‛болшевизация“ от комунистите и стандартизацията на социалистите е като да оставиш списание ‛Hello!“ и да започнеш да четеш месечно издание за метафизика и етика. Жан Жорес и Леон Блум имат същия културен багаж като Карл Маркс и Лев Троцки, също както опонентите им Морис Барес и Шарл Мора . Между Жан Жорес и Морис Барес има повече общи неща, отколкото между Жан Жорес и който и да е настоящ социалистически лидер. Причината е, че в свободното си време Жан Жорес чете в оригинал De Rerum Natura нa Лукреций, а Леон Блум обича да релаксира с нейния превод. Настоящият социалистически мъдрец пък ще си избере някой сезонен касов филм и вестник, списван на френско-английски. Ако пък избере да чете Лукреций, имайки предвид последното социологическо проучване, той скоро ще изгуби лидерството си. Нека да си припомним, че биотопът е този, който най-мощно влияе на животното в сравнение с останалите сили, действащи около него.


Свят сутрешен вестник

Книга, училище, вестник – от трите последното най-силно влияе на партийния активист. Първият вестник с краткотраен живот, съдържащ публикации за работническата класа, се появява във Франция в периода между 1830 г. и 1840 г. Това е ‛L’Atelier“, където през 1840 г. се изковава изразът ‛работническа класа“. Следва критичен период, в който ‛създаването на училище“ мутира в ‛създаване на партия“. И докато за Църквата всекидневникът е ‛плюс“, то за партията той е задължителен. Църквите са съществували много преди изобретяването на печатарската машина, докато партийни активисти не е имало изобщо преди появата на брошурите, станали общодостъпни около 1860 г. Социалистическата идеология продължава толкова, колкото и животът на формированието, наречено партия, а тя от своя страна ще съществува, докато ги има партийните всекидневници – приблизително стотина години. ‛Le Peuple“ – орган на белгийската социалистически партия, ‛издъхва“ с достойнство през 1979 г., след като излиза 94 години. Има години на борба - за всеобщо избирателно право, за еманципация на жената, за човешки права, водена заедно с Жан Жорес, Емил Вандервелде и Жорис Карл Юсман. След това обаче следва доизживяване – с различно съдържание, но под същото име.

‛Вестникът е не само колективен пропагандатор и агитатор, но и колективен организатор“ (Ленин). Неговото несъгласие обединява, създавайки мрежа от връзки и от обмяна на идеи и мнения. Жан Жорес, Троцки и Ленин изпълняват едни и същи задачи - писане, набиране, отпечатване, разпространение, също както Жюл Валес го прави в ‛Le Cri du peuple“, Елизе Реклю - в ‛Le Révolté“, Жан Грав - в ‛Temps nouveaux“. Независимо дали се цитират Карл Маркс, Михаил Бакунин или Жозеф Фурие, отпечатаните слова се посяват, за да бъдат пожънати от активистите. Ленин установява партията си с ‛Искра“, Жул Гед с ‛L’Egalité“ и Жан Жорес - с ‛La Petite République“.

Политическата брошура е носител на сериозни изводи, тя предава идеите за Мъжа сред мъжете и за краткосрочното залагане при малко вероятни изгледи за успех.

Днес преобладаващите вестници, продукти на медийни конгломерати, са замислени като черни кутии, в които влизат събития, а излизат информации. Класовите или партийните вестници изпълняват различна роля: те трансформират концепцията за света в дребни промени, а философската система – във всекидневни лозунги. Събитията са съсредоточени от и под идеята, а индивидуалните енергии - в лидерството. За разлика от вестника - огледало, ежедневникът – пътеводител изпълнява ролята, предписана от Кант по схемата: посредник и тълкувател между чистата концепция и явяването на нещата. В традициите на социалистическата преса авторът на доктрината се явява и неин посредник, по което той се и различава от съвременника си - белетриста.

По онова време уменията - печатане и управляване на вестник, са задължителни за работата на интелектуалците, които не желаят да прехвърлят подобни неприятни неща на други, предпочитайки сами да са си автори, преписвачи, коректори, дизайнери и мениджъри. Освен това често един и същи човек ръководи вестник и партия и заради това е немислимо лидерът да бъде неграмотен.

Днес вестникът е предназначен за лаици и аматьори, за разлика от някогашното политическото издание, което е като вътрешен орган, в който бушува борба между интелектуални сили, в който се срещат политици и интелектуалци – две професии с обща основа. В момента обаче връзката между двете съсловия се е разложила в коктейлна и вечеринкова неуместност.


Партията

Много е изписано за залезите на политическата партия и на социалистическия проект. В същото време обаче грубо се пренебрегва факторът – преход от написаното (гъвкаво, децентрализирано, достъпно) към аудио-визуалното (индустриално, скъпо).

Факт е обаче, че печатните издания загубиха своето лидерство, критичният интелектуалец – своята среда, политикът социалист – своята референция. Така и трите изпаднаха в криза, а пресата се превърна преди всичко в индустрия.

Концентрацията от заглавия, определящата тежест на бюджета, формиран от рекламата, и размерът на инвестиционните нужди вдигат цената на вестника много над възможностите на портфейла и на техническите възможности на шепата безпарични интелектуалци.

Разделянето на издателя на вестника от средствата за производство в журналистическата сфера съвпадат с отделянето на теорията от практиката в политическата област. Партиите вече не са инициатори на алтернативни идеи, а писателите и мислителите трябва да вмъкват своята орис в електронните мрежи, които овладяват индустриалния и комерсиалния живот, чужд на интелектуалното творчество, както и на утопичната идеология. Смяната на графосферата с видеосферата разтрогна съюза между партийната техническа база и нейната доктринална логика.

Днес различията между лявото и дясното в политиката съществуват благодарение на ловката мрежа от вестници, списания, изследователски институти, издателства и други организации, които произвеждат дисиденти. Няма класова борба без класи, няма политика без полемика, но и няма сблъсък на идеи, когато парите са се превърнали в единственото оръжие във войната за радиовълни. Днес се борят образи и надпреварата е между сензационните новини и звуковите синхрони. Тук няма нужда от партии.

Политическият свят никога не е виждал толкова много форуми, конференции и конвенции, но вие напразно ще търсите книжарница със събрани томове по дискутираните теми. Излиянията в печатните издания пък са по-скоро претекст за добре пресметнати съюзи между спецове по „добро изглеждане на екрана“. Използвайки научната терминология, няма много да преувеличим, ако заявим, че няма потребност от идеи, защото нито дебатите се публикуват, нито телевизията - новият тест за успешно представяне - има нужда от тях. Ето откъде идва и новата „анти-идеологическа“ идеология, и замяната на индивидуални предложения с партийни програми, и на личните позиции - с теоретични.

В същото време, ако се съди по количеството, никога досега не е имало толкова много книги, училища и вестници – съответно толкова много томове, студенти, автори. Но медийната сфера не е въпрос на статистика. Масовото образование първо разводнява, а след това унищожава символа ‛университет“ и ‛училище“. Обучението днес е обществена услуга като метрото или доставката на електроенергия и съответно се съобразява с клиенти, а не с последователи. Днес, в периода на видеосферата, има много повече обществени книжарници, отколкото по време на графосферата, но онова, което бяхме свикнали да приемаме като „работилница на човешкия дух“ (Абат Грегоар ), се превръща в място за достъп и пренос на информация.

Четенето става все по-рядко занимание и аурата на книгата или по-точно онова, което е останало от нея, се пренася върху лицето на автора и оттам - на телевизионния екран. Напечатаната дума може да успокоява, а в изключителни случаи и да убива. Но може ли все още да дава живот? И ако да, на какво?


New Left Review 46, July – August 2007, със съкращения

Превод: Теодора Георгиева