Думи срещу думи ( литература), брой 4 (2752), 01 февруари 2008" /> Култура :: Наблюдатели :: За греховете на критиката и отвъд тях
Български  |  English

За греховете на критиката и отвъд тях

Макар че през последните двайсетина години набързо успяхме да станем модерни и дори постмодерни, историята на българската литература остава все така „тоталитарно“ написана: в един централизиран „голям“ разказ за най-важните имена и творби. Критическият поглед все още разпознава миналото в единствената перспектива на неговото „генерално“ случване. Продължават да липсват истории, написани от частна тематична позиция. Ето защо книгата на Николай Аретов „Убийство по български“ ми се струва важна; тя е пробив в „генералския“ тип историзиране на литературния процес; пренаписана е историята на българската литература от гледна точка на нейната способност да разказва за престъпления. По отношение на тематиката изследването наистина има онзи пионерски характер, който е заявен в Увода, макар и като скромната амбиция да се предложи „задоволителна основа, върху която могат да стъпят бъдещите изследователи“. Авторът тръгва от опита да се отговори на един въпрос, който изглежда вечен: защо човекът обича да чете за престъпления? Всъщност той представя редица от вече дадени отговори: защото жестокостта се съдържа в самата природа, както е казал онзи известен маркиз; защото имаме нужда да се развличаме и откъснем от ежедневието, както пише Джон Пристли в есето си „Защо чета криминални романи в леглото“; или пък по дълбинни причини, достъпни на психоаналитичната теория и нейните привърженици в многобройни версии, но винаги в някакво отношение към вече казаното от Фройд. Самият Аретов има предпочитание към психоаналитичния тип теоретична аргументация, представен във варианта на Ерих Фром – един доста популярен модел за адаптация на Фройдовите идеи в етично-моралистичен режим. По този път на разсъждение в българската литература се търсят дълбинни структури, свързани с индивидуалното и колективното несъзнавано, които „имат формата на сюжети“, свързани са с механизмите за катарзис и сублимация на потиснатите желания и се проявяват по различни начини в различен социален и културен контекст. Подобно дълбинно универсализиране на темата звучи интересно, още повече като знаем, че случката с библейския Соломон и двете блудници е първообраз на детективско разследване, а Тома Неверни – патрон на детективите според определението на Карел Чапек. Недвусмислено трябва да кажа, че Николай Аретов е вложил много време и труд в написването на своята книга: прехвърлил е множество стари списания, издирил е знайни и незнайни творби, споменал е отдавна забравени автори... В това отношение неговата работа има наистина пионерски характер. Амбицията за всеобхватност обаче е породила и някои проблеми. На първо място виждаме една симптоматична за тематичното писане слабост: под чадъра на „своята“ тема се придърпва възможно най-голямото количество материал, понякога в очевидно насилие върху границите на избрания жанр. По този начин във фокуса на изследването попадат творби, които рядко някой би подозрял в принадлежност към литературата за престъпления, например „Маминото детенце“ на Каравелов, „Записки по българските въстания“ или повестта „Гераците“. Липсата на тематична дисциплина е довела до едно цялостно преобръщане на замисъла в неговата реализация. De facto книгата не паредставлява история на българската литература за престъпления, а развива темата за престъплението в българската литература. Показателна е главата „Криминални мотиви във високата литература“ – тя започва с „Железният светилник“ и върви през „Иван Кондарев“ към „Хайка за вълци“ и „Лице“ на Блага Димитрова.

Вторият проблем (макар че мога да кажа „особеност на подхода“, тъй като думата щрихи в заглавието подсказва съзнателен избор на този подход) идва от огромния обем на включения материал и от избрания начин на неговото подреждане. Много творби са представени на речников принцип, т.е. чрез резюме. Там, където анализът се случва в по-голям обем, разсъжденията са внимателни и задълбочени; такъв е случаят с криминалната сериа от романи на Богомил Райнов; разбира се, тук и творбите помагат, защото са истински представителни за избрания жанр. Липсваше ми и диалог с българската критика, особено когато става въпрос за нейните търсения през последните години на преоценка и преосмисляне. Така или иначе, трудът на Аретов има пионерски характер, защото българската критика до този момент упорито е отказвала да мисли за престъпления. Тя малко напомня за онзи младеж, който отишъл да се изповяда пред Софроний Врачански: „Та това грях ли ест? Аз на тоя мисъл бях, како е най-голям грях у постния дни коги омърси человек себе сас някое запрещенное ядене. А да украде нещо или да скурви, или другое някое зло да учини, не имам го за грях“.
още от автора


Николай Аретов. "Убийство по български. Щрихи от ненаписаната история на българската литература за престъпления." Издателство "Кралица Маб", С., 2007
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”