Натъкваме се на дъждовни капки, които се самоубиват, на камила, обявена за нежелана, на кресло за умиране, на огледала, които в източната част на Великденския остров избързват, а в западната изостават. Срещаме се с продавач на последни думи, с чудновато семейство, което полага тигри, със същества, наречени фами, които балсамират спомените си и им слагат етикети, и с други същества, наречени кронопи, които пък пускат спомените си да се разхождат свободно из къщата. Получаваме инструкции как да плачем и как да изкачваме стълби, сдобиваме се със сведения за географията на мравките, научаваме какви са последствията от откритието, че добродетелта е кръгъл микроб с много крачета... Това са малка част от достойнствата на ‛Истории за кронопи и фами“, сборника с разкази на Хулио Кортасар, който наскоро се появи на български език благодарение на издателство Агата-А в превод от испански Стефка Кожухарова, Румен Стоянов, Красимир Тасев.

‛Истории за кронопи и фами“ е щура книга. Впрочем, това твърдение би могло да се отнесе изобщо към творчеството на знаменития аржентинец, ала трябва да признаем, че именно в новоиздадената книга то важи в най-голяма степен. Сборникът е съставен от четири части: първата, ‛Наръчник с инструкции“, е препоръчително четиво за всички онези, които не умеят да изпитват страх или имат затруднения с разбирането на ‛Дамата с еднорога“ на Рафаел; ‛Странни занимания“ е първо лично повествование за екстравагантните обичаи на едно многолюдно семейство; ‛Пластичен материал“ представлява съвкупност от най-невероятни истории с всевъзможни герои; и последната част, чието име носи и цялата книга, е посветена на различни случки от живота на кронопите, фамите и есперансите, фантастични същества със своеобразен нрав и поведение. В така структурирания сборник пародията е често срещана – освен цялата първа част, която е изградена като пародиен еквивалент на ръководствата от типа ‛как да ...“, в ‛Истории за кронопи и фами“ не липсват примери за пародии и на други жанрове като притчата (‛Разказ без поука“), научното съчинение (‛Географии“) или вица (‛Лъв и кроноп“). Тонът е нерядко ироничен като в случая със свенливото семейство, което се обръща към роднините си с достойните и изтънчени прякори Гъзураната и Тиквата, за да избегне далеч по-грубите Етруска Амфора и Атлас (‛Етикеция и предпочитания“). На места фантастичните истории на Кортасар ни напомнят за разказите на не по-малко известния му сънародник Борхес (‛Поведение на огледалата на Великденския остров“, ‛Географии“) и често необичайните, понякога нелепи съчетания от думи сближават текстовете на аржентинския разказвач с прозата на сюрреалистите. Ала всичко това остава на заден план пред неспирно леещия се, добросърдечен и жизнелюбив хумор на Хулио Кортасар. ‛Истории за кронопи и фами“ ни разсмива, както дете разсмива възрастен; или пък ни кара да се усмихваме както когато внезапно осъзнаваме, че думите, които сме взимали на сериозно, са били изречени всъщност на шега.

Казаното дотук сякаш подсказва, че най-адекватният подход спрямо тази книга би бил да се отдадем безгрижно на неподправеното удоволствие от причудливите истории и от озадачаващия им език. Към този прочит ни подтиква и обстоятелството, че макар кронопите, фамите и есперансите да носят значещи имена , в историите на Кортасар този факт изглежда е без значение. В същата посока ни тласкат и нееднократните твърдения на аржентинския писател, че названията на героите му са чисто и просто хрумване, в което не бива да се търси метафизична следа .

Подобен прочит безспорно е възможен. Възможен е обаче и другият – този, който ни позволява да мислим отделните разкази в ‛Истории за кронопи и фами“ като подчинени на един общ принцип, който може да се изрази най-добре чрез думите на разказвача във втората част на сборника: ‛не желаем нищо повече от това да променяме, постепенно и без да накърняваме ничии чувства, навикналостта и традициите“ (с. 38). Защото думите, които казваме по навик, жестовете, които правим по навик, дейностите, които извършваме по навик, не са истински, а само нахлузени вече измислени думи, жестове и дейности. Защото спазването на реда ни превръща в подаръци за рождения ден на часовника, а цензурирането на езика ни оставя с вкус на предателство в устата. През призмата на съпротивата срещу навика може да се преосмисли и наръчникът с инструкции – докато за човека с навици той е закачлива съвкупност от ненужни указания, за човека без навици той е абсолютна необходимост. През тази перспектива започват да функционират и значещите имена на кронопите, фамите и есперансите, ала не защото вече се асоциират с времето, славата или надеждата, а именно защото така и не успяват да породят асоциации с тях. Отхвърляйки категорично обичайните референциални възможности на значещите имена – а оттам и на думите изобщо, – Кортасар атакува читателските ни навици, склонността ни към безкритично нахлузване на вече измислени интерпретативни схеми, мисленето ни за езика най-общо. От тази гледна точка може да се погледне и към факта, че по-големите симпатии на автора – а и на читателите – са към безразсъдните, чувствителни и артистични кронопи (неслучайно Кортасар нарича любимия си Луис Армстронг грамадански кроноп; неслучайно така е наричан и самият Кортасар от почитателите си), а не към добродушните, но педантични фами.

Двата набелязани тук прочита не се изключват взаимно, а се наслагват един върху друг, допълват се. Можете да си изберете единия или другия; или единия и другия; или пък трети. Въпросът обаче е да четете Кортасар. Жизненоважно е; защото както е казал веднъж Пабло Неруда: ‛Всеки, който не чете Кортасар, е обречен. Да не се чете Кортасар, е сериозно невидимо заболяване, което с времето може да доведе до ужасни последици. Нещо подобно на човек, който никога не е опитвал праскови. Той неусетно ще става по-тъжен, видимо по-блед и може би, малко по малко, ще оплешивява. Не искам тези неща да ми се случват на мен и затова жадно поглъщам всички измислици, митове, противоречия и смъртоносни игри на великия Хулио Кортасар.“