Български  |  English

Мигриращи култури

Записки от интердисциплинарния колоквиум
16-17 ноември 2007

Христо и Евлоги Георгиеви, Константин Фотинов, Иван Добровски, Светослав Миларов, Пенчо Славейков, Константин Петканов, Христо Смирненски, Жорж Папазов, Христо Явашев, Цветан Тодоров, Георги Марков, Тончо Карабулков, Лео Шпитцер, Ерих Ауербах, Андон Чаюпи, Тома Кацори, Бече Цуфай, Нихат Берхам… - това са само част от имената, отекнали на 16 и 17 ноември 2007 г. в сградата на Института по балканистика, домакин за седми път на ежегодните срещи на Академичния кръг по сравнително литературознание. По-миналогодишният колоквиум се питаше какво сравнява сравнителното литературознание, този се зае с предизвикателството да сумира и подреди вековния исторически и културен миграционен опит и в разнообразните му социалнопрактически измерения.


Мигриращи култури е добре подбрано понятие, предварително задаващо достатъчно широк диапазон за изследователските търсения, което - за разлика от доста по-конкретното изгнание, например - разпръсква като с ветрило всевъзможните драматични, трагични, героични или трагикомични оттенъци. Разпръсква, но и преосмисля едновременно, защото при така зададена теоретична рамка и изгнанието, и политическата емиграция, и пилигримството, и гурбетът, и търговията с тела, и бежанството, и преводът, и преходът се оказват мислени все като социални практики, в чийто контекст равносметката на Йосиф Бродски от есето му „Състоянието, което наричаме изгнание“, че миграцията „лишава писателя в изгнание от орхидеята, която краси ревера му“ не само не изненадва никого, но и започва да изглежда като ловък занаятчийски трик, който въпреки всичко се опитва да задържи орхидеята на една успешна социална практика. А в този ход на мисли впрочем не само миграцията, а и предизвикалите я, често дълбоко драматични причини, са също социална практика. Но драматизъм тук няма. Казваме миграция и си представяме огромни двуноги ята от Север на Юг, от Изток на Запад, и обратно, готови някак неусетно да възприемем както тиранията, войната, глада и другите малки всекидневни случки, провокирали грабването на препълнения с култура куфар, така и самото „прелитане“ като съвсем обичайно сезонно явление.

В границите на колоквиума миграцията, разбира се, се разслоява в много повече пластове. Мислена като метафора, тя е въвеждана и извеждана от контексти – културно-исторически, социологически, литературоведски, лингвистични; мислена буквално, тя е четена като травма – лична или обща, но и като привилегия, а нерядко съзнателен, чисто комерсиален дори избор – като професия.

Четенето на миграцията като индивидуален опит беше зададено от Стоян Атанасов с текст, извършващ още в заглавието си дискретно, но значимо изместване на оптиката, представяйки известния български семиотик Цветан Тодоров не като емигрант, а като имигрант и така поставяйки въпроса за идентичността на „пришълеца, който живее между вас“ от гледна точка не на напуснатата среда, а на поведението му в новите условия и йерархии на приемащата страна, където имигрантът е поставен в далеч по-неизгодна позиция от пребиваващия временно чужденец. При това Стоян Атанасов фокусира вниманието на аудиторията най-вече върху особеното присъствие на мотива за завръщането у дома, което според него различава съществено Тодоров от „одисеевската“ травма на неразпознатото родно, видима например в есеистични текстове на Алфред Шутц или Стефан Цвайг.

Както се оказва, имигрантството на Цветан Тодоров всъщност показва невъзможността за повторно завръщане на напусналия родината си интелектуалец (изкушавам се да напиша „невъзвръщенец“ и то не защото самият текст е провокирал подобна нагласа, а поради неизбежната ретроспективност на колоквиума, който няма как покрай нещата да не припомни и думите), който по повод първото си идване в България след осемнайсетгодишна емиграция пише: „Достатъчно ми бе да се завърна в София и всичко тутакси ми стана познато.“ Учудваща за изследователя е именно тази позиция на „трикратния емигрант“, преживял същински физически шок не от неспособността за идентифициране на родното, а тъкмо от смайващото му моментално разпознаване.

И докато размислите на Стоян Атанасов оставиха отворен въпроса за напрежението между интелектуалната и национално или идеологически ангажираната позиция, върху което разсъждава през 1981 г. на международния българистичен симпозиум Цветан Тодоров, последвалият го текст на Надежда Драгова отмести посоката на размислите от индивидуалните измерения на миграцията към утопичните проекции на българските бежанци, прииждащи на три големи вълни в границите на следосвобожденска България – след Берлинския конгрес, след поражението на Илинденско-Преображенското въстание и през 40-те години на ХХ век. Полагайки в контекста на бежанския феномен художествените текстове на Константин Петканов и Христо Смирненски, авторката разкри очертаващия се и при двамата архетип на изгубената родина като изгубен рай, за да заключи, че утопичните визии на двамата автори представляват отзвук на една тотална духовна катастрофа и като такива не подлежат на прагматизиране и поместване в идеологически конструкции.

Към бежанството като „български аспект на миграцията“ се обърна и Таня Казанджиева, поставяйки като основен акцент в изследването си превръщането на медиите в „нов комуникатор“ и „пазител на етно-културна идентичност“, създаващ условия за ревитализацията на фолклорния човек в една модернизираща се среда.

Други аспекти на българските миграции представиха Надя Данова и Николай Аретов. Насочвайки изследователските си търсения към предосвобожденските български общности в Дунавските княжества, Смирна и Виена, които ги привличат както заради благоприятните за търговия, така и за книгопечатане условия, Надя Данова се концентрира върху отношенията между самите българи в чуждата среда, които са предопределяни много по-често от социалните им роли, отколкото от общата им национална принадлежност или кауза и тъкмо това, според авторката, обяснява нерядката липса на солидарност сред българските емигранти, оказващи се в чуждите мултиетнически среди „чужди сред свои“ и „свои сред чужди“.

Чрез „казуса Светослав Миларов“ Николай Аретов фокусира вниманието върху друг случай на българска миграция в чужда среда, в която въпросът „Къде е родината“ не съдържа нито утопични нюанси, нито модернистки колебания, а привидяни (от Любен Каравелов, Захарий Стоянов, Стоян Заимов и др.) или документирани заговорническо-шпионски измерения. За завършилия живота си на бесилото Светослав Миларов след бурен процес за участие в убийството на Христо Белчев, родината се оказва не следосвобожденска България, не Загреб, където е следвал, не Русия, с чиито държавни служби се оказва свързан, не дори самият Цариград, който в предговора на драмата си „Падането на Цариград“ споделя, че обича като роден и „както някой обича някоя девойка“, а топлата, сродяваща и създаваща „опасни връзки“ мултиетническа среда на цариградската тъмница, в която пишещият на четири езика българин се чувства някак особено свойски като в място, което само по себе си представлява идеална творческа, романопораждаща среда.

Разколебаването на визията за родното пространство, вече в контекста на модернистките визии, беше коментирано в текстовете на Лилия Кирова и Антоанета Балчева, които срещнаха фигурите на българските и хърватските модернисти в сходните им европейски маршрути. Поначало за Лилия Кирова, чиито дългогодишни изследователски интереси са насочени към модернистките поетики и практики на Балканите, Модерността представлява епоха на форсиран обмен, на мигриране на култури, естетики и идеи, а балканските култури сами по себе си, които иначе толкова трудно се поддават на дефиниции, според авторката, вероятно най-лесно биха могли да се определят именно като мигриращи култури.

На евазионизма и завръщането към своето в художествените текстове на Пенчо Славейков се спря в доклада си Антоанета Балчева, анализирайки позицията на автора като антипод на етноцентричната самодостатъчност и плод на едно съзнателно отчуждаване от родната традиция, даващо на поета-чужденец привилегията да преодолее историята, да надскочи конкретното време и място и да конструира всеки път отново в „танц с чуждостта“ флуидната си модерна идентичност.

Модернизма като миграция разчете и Румяна Станчева, припомняйки реалните и виртуални маршрути на Жан Мореас, Салвадор Дали и Пикасо, за да се концентрира върху миграциите на Жорж Папазов и Христо Явашев, отново извеждайки на преден план въпроса за твореца-номад, за припознаването и конструирането на своето и за невъзможността за завръщане към някакви общоприети граници на родното пространство.

Интерпретация на литературата като творение на мигриращия субект предложи и Русана Бейлери, която представи твореца в емиграция като опорен стълб за албанската литература и внесе допълнителни щрихи към въпроса за изгубената и намерената родина, оставяйки в края на изложението си отворени въпросите за албанското осмисляне на емиграцията като професия и за мобилността като исторически утвърдено следствие на естествения подбор.

Към миграцията като тоталитарен опит насочи вниманието на аудиторията Мая Тименова, сравнявайки емигрантските почерци на Георги Марков и Тончо Карабулков в текст, който се опита да изведе фигурите на политическите емигранти-интелектуалци над общия фон на миграционните културни и социални практики и да очертае сходното в репресивните, психологическите и професионалните мотивации за напускането на родината. В изследването си Мая Тименова се концентрира върху няколко проблема, нуждаещи се от по-сериозна рефлексия – за безкрайните компромиси, които интелектуалецът приема или не приема както в напуснатото тоталитарно, така и в избраното демократично общество (в този смисъл е особено интересен представеният почти анекдотичен случай за временното интерниране на получилия политическо убежище във Франция Тончо Карабулков, който по време на официалното посещение на Брежнев там приема предложеното от френската полиция доброволно едноседмично „заточение“ в провинцията на държавни разноски); за различния статут на интелектуалците-емигранти преди и след 1989 г.; за маргинализирането и предварителното обезсмисляне на всеки интелектуален антиполитически жест в глобализиращата се среда, в която бързите пазарни метаморфози на основните играчи в тоталитарните режими (а тоталитарният режим все пак не е някаква си абстрактна конструкция, задвижвана от вятъра) се представят като успешни маркетингови решения; за глъхненето изобщо на интелектуалното, поначало мигрантско, говорене, което също се представя като маркетингово (не толкова успешно) решение.

„Стоката“ политическа емиграция представи и Йорданка Бибина, но вече не от гледна точка на тоталитарните комунистически режими, а като „драма на турския човек на Запад“, срещайки чрез романа „Гурбет“ на прогонения от Турция заради левите си убеждения политически емигрант Нихат Берхам – Изтока и Запада, лявото и дясното, икономическия и политическия туризъм, гастарбайтерството и изгнаничеството, за да завърши с оголения въпрос за дифузността на самите източни и западни култури, които се променят и развиват непрекъснато чрез безспирното движение на умозрения, идеи и практики.

Обратното движение, от Запад на Изток, към Истанбул като кръстопът на компаративистиката и Токио като пресечна точка на търсенията и очакванията спрямо различното и непознатото, представи Огнян Ковачев в номадските си размишления за изгубеното, намереното и съзнателно изплъзващото се от превода, с което всъщност даде тласък и на метафоричното разчитане на понятието като превод на идеи, ценности и реалии, към каквото се насочиха и Пенка Данова в анализа на мотивациите, предопределящи предпочитането на точно определен художествен превод, използвайки като пример италианското битие на „Слово за похода на Игор“; Йонка Найденова в очертаването на проблема за преводимото и непреводимото в художествените преводи от унгарски език; Светла Черпокова в добросъвестното дирене на „изгубения алкахест“ в преводните текстове на немските романтици, използвайки понятието едновременно като успешен пример за загубата на смисъл при преводните миграции на текста, но и като подходяща метафора за битието на всеки текст извън породилия го контекст; Клео Протохристова в текста си, проследяващ развитието на часовниковия механизъм и значенията, които той пренася със себе си; Ерика Лазарова и Калин Михайлов, които се концентрираха върху религиозните и еретически преноси в художествените текстове и културното пространство.

Джендърно интерпретиране на миграцията предложи Румяна Стоилова, обръщайки внимание на стратифицираността на достъпа до пътуване и на затвърдените патриархални стереотипи по отношение на мобилността (а и гастарбайтерството), която се определя не само от социален статус, възрастов и етнически признак, а значително и от половите различия, а от социолингвистична гледна точка огледа проблема Петър Сотиров, представяйки различни примери на поведение на българи в чуждоезикова среда и анализирайки степените на отчуждение от родния език.

Исмаил Кадаре, Орхан Памук, Емил Мишел Чоран, Йожен Йонеско, Мирча Елиаде, Милош Църнянски, Борислав Пекич, Данило Киш, Дубравка Угрешич, Илия Троянов бяха сред имената, които в този, поначало балканистично ориентиран, колоквиум не чух. Питам се защо – дали защото самата тема насочваше не толкова към известните ярки „лица с необщо изражение“, колкото към многобройните, скрити под дебелия прах на историята частни случаи „и други истории“ или защото съществуваше негласното споразумение, че в един бързопроменящ се свят, в който и тиранията, и демокрацията са ни повече, ни по-малко пазарен феномен, за тях всичко и без друго вече е казано.
още от автора
Людмила Миндова е специалист в Института по балканистика към БАН и хоноруван асистент към Катедрата по славянски литератури в Софийския университет, където преди това е докторант. През 2005 г. защитава дисертация върху хърватски барок. Превежда сръбска и


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”