Български  |  English

20 години без Михаил Хаджимишев

Преди двайсет години във Фрайбург, Швейцария, след генералната репетиция на операта ‛Така правят всички“, на 27 декември 1987 г. се помина оперният режисьор Михаил Хаджимишев. Като съкратим встъпителните думи ‛преди двайсет години“ – с останалата част от това не дълго изречение тогавашната официална нашенска преса обяви пред българската културна общественост кончината на един човек, отдал четиридесет години от живота си на оперното изкуство в България и по света. Лондонският ‛Таймс“ беше много по-обстоятелствен. Не виня никого. Такова беше времето.

Но именно в този тъжен момент извън лаконичното съобщение на родната преса почувствахме в действителност колко много хора искрено го обичат и ценят. Топла, спонтанна беше реакцията на софийската публика, както и на многобройните приятели и колеги от оперните театри в страната и по света, в които баща ми беше работил до последния ден от живота си.

Никога няма да забравя начина, по който трагичният факт беше съобщен на публиката във Фрайбург – на последната му премиера преди празничното новогодишно тържество. На сцената излезе директорът на операта, направи съобщението, всички се изправиха притихнали – това бе най-дългата минута в живота ми. След това с отривист жест диригентът ни потопи в Моцартовата музика. Завесата се вдигна. Спектакълът започна. Животът продължи. Така се простих с баща си.

Едва днес, опитвайки се да направя невъзможното - с няколко думи да го опиша и характеризирам, отворих работната му маса (досега, както и приживе, не си позволявах да надниквам в това лично негово пространство). Там намерих няколко листа – вероятно поставени от майка ми Ани Хаджимишева, неговата дългогодишна спътница в живота и на сцената.

Той е роден в семейството на американка и български дипломат. Противно на логиката, израства в разсипаната след войните България, въпреки че в тези трудни години дипломатът Хаджимишев е в Атина, Рим, Виена, Хага, Лондон. Синът учи и живее в родината си.

По- късно, в по-зряла възраст, следва право в Париж по настояване на баща си – за да продължи дипломатическата традиция, но тайно учи и музика в парижката Скола Канторум. Неговото сърце е в изкуството. Привлича го оперната, а не политическата сцена, защото е проумял и от горчивия опит на баща си, че тогавашна България е осъдена да играе трудните и не рядко унизителни сателитни и второстепенни роли.

През 1947 година, след едва тригодишен дипломатически стаж в Белград, отказва назначение в Лондон, където новата ни власт, използвайки познатото име, се е надявала Форин Офис да се отнесе със същото уважение и респект, както към баща му. Малко преди да започне подмяната на дипломатите от ‛старата България“, които по неговото предвиждане са обречени или на емиграция, или на уволнение, баща ми постъпва в Софийската народна опера, където година по-късно дебютира като режисьор с операта ‛Момчил“ от Любомир Пипков по либрето на Христо Радевски. Така започва дълго мечтаната, продължила точно четиридесет години оперна кариера на Михаил Хаджимишев.

Надявал се е, че оперното изкуство е далеч от политиката (но дали това е било възможно по онова време?) и се е опитал да отдаде, според възможностите и разбиранията си, всичките си сили в името на чистото изкуство.

Интелектуалецът, големият български композитор Любомир Пипков, както и най-близките приятели на семейството Константин Илиев и Добрин Петков, имаха изключително важна роля в живота на родителите ми. Баща ми истински вярваше в големия потенциал на съвременните български композитори. Затова не е случаен фактът, че под неговата режисура на сцената се раждат десет съвременни български оперни произведения.

Мисля, че той беше един от мостовете между българската и световната култура (превел е на български език и около петдесет либрета на класически и съвременни опери и ги е поставил). При всяка възможност е извеждал в задграничните си гастроли много млади и талантливи български певци. За мнозина от тях това са били първите стъпки на големите международни оперни сцени.

Още в началото на шейсетте години на миналия век – в разгара на Студената война, на сцената на Софийската народна опера звучи музиката на Бенджамен Бритън (операта ‛Питър Граймс“), а след този спектакъл започва и международната кариера на родителите ми.

Този път беше дълъг и с много лабиринти. Международните му гастроли не можеха да бъдат спрени, но можеха да бъдат ограничавани. Така - като „изключително ценен за родното оперно дело“ - той не можа да изпълни три престижни и дългосрочни ангажимента в Канада, САЩ и Австралия и му беше наложена задължителна норма за постановки в страната. Функционерите, които бяха измислили тази формула, не можеха да си представят колко много баща ми обичаше да работи в оперните театри в България. Започнаха да се редуват постановки в ‛Глайндбърн фестивал опера“ и Русе, в Сан Франциско и Благоевград, в Буенос Айрес и Враца. А там, във Враца, репетиционният план обикновено се съобразяваше с подрязването и пръскането на лозята...

Винаги лоялен към страната си, той отказва партийното членство, но също така отказва и предложеното му ‛политическо убежище“ в САЩ – след премиерата на ‛Дама пика“, заедно с Ростропович и Вишневска, в Сан Франциско през 1976 година. И повече не получава ангажименти в тази страна, но Европа го приема до последния ден от живота му.

Това е само щрих от характера му. Но въпросът ‛Защо винаги се връща?“ тормозеше неговите ‛доброжелатели“. Може би защото малцина са знаели как баща ми отговаря на приятеля си сър Стивън Рънсиман, който през октомври 1944 година му праща малък самолет с предупредително писмо: ‛виждам червено в България през следващите 45 години“

Отговорът е:‛Wrong or right, country first (Крива или права, първа е Родината).“ Самолетът отлита. Михаил Хаджимишев остава. Свидетел на сцената е Димитър Петков (тогава още в партизански дрехи), а по- късно дългогодишен директор на Софийската народна опера...

Тук спирам. Тези хора живяха достойно. Дано можем и ние – от следващите поколения - да продължим като тях по този стръмен път.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”