Това не е първият юбилей на г-н Георгиев, откакто го чувствам близък (както само той умее да се сближава – през дистанция, която пази близостта). Мина шейсетгодишнината му, а и петдесетгодишнината… И все ми се е искало да напиша нещо, и все се отказвах да поема такъв риск. Защото – за кого да е подобен текст? Животът на г-н Георгиев в думите е един от най-запомнящите се през последните десетилетия на българската култура, така че четящите хора няма какво да научат от мен. Те знаят достатъчно, и то по най-добрия възможен начин – от собствените му уста. А да го превърна него самия в адресат на празнично слово, е съвсем обезкуражаващо; представям си скептичната гримаса – комплиментите унижават и двете страни. И да се опитам риторически да ги усложня, да ги опаковам в метафори и анализи, нищо няма да стане – краставици на краставичар ще продавам.

По повод на седемдесетгодишнината му положението не е по-различно, но пък човек се уморява да преглъща волята си за реч, уморява се от малодушието си. Така че приемам възраженията…

---
Г-н Георгиев е възразявал срещу какво ли не – срещу школите (струва ми се, всички) и категориите в литературознанието, срещу идеологиите и критиците им, срещу национализма и родоотстъпниците, срещу комунистите и царя, срещу партиите и държавата, срещу САЩ и Европа, срещу църквата (особено срещу поповете) и брака, срещу неграмотността и надценяването на грамотността... дори срещу пожеланието „Да си жив и здрав“ (волско било, само на един вол му стига да е жив и здрав, на човека му трябва още нещо).

Възраженията на г-н Георгиев (неговият публичен патент) само изглеждат интелектуални – заради гъсто подредените културни филтри на литературата, историята и философията, на аналогиите, парадоксите и иронията, но всъщност са барикадни, телесно ангажирани, на крачка пред физическата разправа и саможертвата (по време на бомбардировките на НАТО над Белград той харесваше не сърбите, а именно готовността им „да мрат“). Скоро след промените попаднахме заедно в панорамата на хотел „София“, където един от комунистическите велможи разиграваше поредната гуляйджийка баталия, сякаш нищо не се е случило. Тогава той ми заяви: Г-н Лозанов, ако сте мъж, ще ми помогнете да го изхвърлим. Не го изхвърлихме, не защото г-н Георгиев нямаше да се справи с ролята на дон Кихот, а защото аз не ставах дори за Санчо Панса и отговорих нещо обтекаемо в смисъл: Да оставим на историята да свърши тази работа. Което, разбира се, тя така и не направи.

За г-н Георгиев възраженията са сражения, което вероятно е предопределено от общия им корен (ръжен) – „с-ръжена“ и „въз-ръжена“ 1. В първия случай с ръжена се сражаваш за нещо, докато във втория се сражаваш срещу самия ръжен. И затова обектът на възражението не е толкова важен, колкото отказът от (презрението към) мъдростта Срещу ръжен не се рита. Възражението срещу нея като че ли събира в едно всички възражения на г-н Георгиев – дай му ръжен и веднага започва да рита.

Публичната му позиция през годините неизменно е прицелена в конформизма (в кланово-идеологическия конформизъм на соца и в мутраджийско-корпоративния неоконформизъм на прехода), чиито ситуации и лица (особено нелицеприятни в интелектуалната сфера) се сменят, но не и коренът му. Защото той е в самия ни народ, превърнал оцеляването си в своя основна ценност. И г-н Георгиев без колебания рита срещу народа. Така той е днешният му представител, застанал в най-отдалечената точка от днешния и от вчерашния му конформизъм.

Въпросът е: как, без да риташ, да стигнеш дотам, за да му поднесеш поздравленията си за юбилея?


1. Тук авторът на текста (юбилярът никога не би си го позволил) допуска съзнателна етимологична грешка: действително „сражавам“ произхожда от оръжие, което води към ръжен, но пък „възразявам“ произхожда от съвсем друг корен, от „реже“ – бел. авт.