Възрожденецът
Не защото поводът е юбилей и не защото Никола Георгиев става на 70, казвам своите силни думи за него. А защото името му отдавна е синоним на литературознанието у нас. Поколения филолози свързват Катедрата по теория на литературата с Никола Георгиев, тъй като именно той беше човекът, който десетилетия наред задаваше облика й, независимо че за много кратко формално беше титуляр на сектора и неин ръководител. Тук говоря за неформалното, за спомените и представите, които остават. Говоря за онова неформално лидерство, за различния глас и стил, за високата класа, които няма как да останат незабелязани и които не се нуждаят да бъдат обличани във власт и постове.
В годините преди 89-а Никола Георгиев има издадени малко книги – ‛Българската народна песен“, ‛Анализ на лирическата творба“, отделни анализи и статии. Всички те имат ‛чужд“ привкус, не са като масовото писане по това време, което експлоатира лозунгите и идеологемите. В тях не се цитират Маркс и Ленин, а руското се свързва с имената на формалистите, на Бахтин, не с тези на знайните и незнайни съветски литературоведи и езиковеди, които изпъстрят книгите на колегите на Георгиев. Неговите текстове са близки до онова литературознание, каквото се прави навън и за което в България се научава точно през хора като него. Припомням това, защото искам да подчертая, че във всяко време можеш да опазиш и достойнството си, и да правиш смислена наука, и да не си роб на компромисите. Но точно това дисидентство не ни достига в България и липсата му и до днес ни обрича на половинчатости и псевдости.
Моят първи личен спомен ‛на живо“ от Никола Георгиев е от края на 80-те и ранните 90-т, когато, вместо на лекции, прекарвах времето си по площадите, защото там се правеше историята. С тази история и площадите, поне за мен от това време на следването ми, се конкурираха само курсовете, които правеше Никола Георгиев. Там историята и академизмът се пресичаха, отваряйки към нови теми и имена. Тези години са и времето, от което познавам и почти всички, които сега професионално се занимават с литературна теория, защото публиката на спецкурсовете му беше разностранна и в никакъв случай само студентска. За всички ни беше ясно - през слушането на лекциите на Георгиев ставаше формирането на онази негласна, но съществуваща българска литературоведска школа, която минавахме, преди да оформим собствените си интереси и занимания. И за която дължим неизменна благодарност на Никола Георгиев.
Но тази школа, за щастие, всъщност е много по-широка от кръга на хората, които професионално се занимаваме с теория на литературата. Тя включва учители по български език и литература, преводачи, русисти, слависти и германисти, англицисти и романисти, белязани в своите занимания от стила Георгиев. Стил, който залага на широката ерудиция, на честността пред словото, на любопитството към текста и на стриктното и добро познаване на литературното мислене. И който е щедър. Защото Никола Георгиев никога не е спирал и не спира да дава идеи, да насочва и помага, да бъде учител в класическия смисъл на думата. Затова и в 155 кабинет в Софийския университет винаги е оживено, когато Никола Георгиев има приемен час.
Често е подхвърляно, че ако Никола Георгиев беше емигрирал с Цветан Тодоров, вероятно щеше да има неговата световна кариера. Защото той безспорно е литературовед от европейски мащаб, филолог от Якобсонов тип, минал и през структурализма, и през интертекстуалните търсения, и през по-културологичните прочити и читателското литературознание. Но няма смисъл да гадаем какво щеше да е. С безкрайните си знания, с иронията и съмненията към всички и всичко, включително към себе си, с широтата на погледа си Никола Георгиев сне в почерка и текстовете си криволиците на световното литературознание от ХХ век и ги наложи в България. Показа и как това литературознание се пресича с българската литература, каква е приложимостта му, как я разширява и какви нови полета предлага. Да кажа, че това е героизъм, ще прозвучи патетично, а Никола Георгиев не обича патоса. Затова ще кажа, че е възрожденско. А България в своята модернизация на всички нива, не само в културата, се нуждае от повече възрожденци.
В годините преди 89-а Никола Георгиев има издадени малко книги – ‛Българската народна песен“, ‛Анализ на лирическата творба“, отделни анализи и статии. Всички те имат ‛чужд“ привкус, не са като масовото писане по това време, което експлоатира лозунгите и идеологемите. В тях не се цитират Маркс и Ленин, а руското се свързва с имената на формалистите, на Бахтин, не с тези на знайните и незнайни съветски литературоведи и езиковеди, които изпъстрят книгите на колегите на Георгиев. Неговите текстове са близки до онова литературознание, каквото се прави навън и за което в България се научава точно през хора като него. Припомням това, защото искам да подчертая, че във всяко време можеш да опазиш и достойнството си, и да правиш смислена наука, и да не си роб на компромисите. Но точно това дисидентство не ни достига в България и липсата му и до днес ни обрича на половинчатости и псевдости.
Моят първи личен спомен ‛на живо“ от Никола Георгиев е от края на 80-те и ранните 90-т, когато, вместо на лекции, прекарвах времето си по площадите, защото там се правеше историята. С тази история и площадите, поне за мен от това време на следването ми, се конкурираха само курсовете, които правеше Никола Георгиев. Там историята и академизмът се пресичаха, отваряйки към нови теми и имена. Тези години са и времето, от което познавам и почти всички, които сега професионално се занимават с литературна теория, защото публиката на спецкурсовете му беше разностранна и в никакъв случай само студентска. За всички ни беше ясно - през слушането на лекциите на Георгиев ставаше формирането на онази негласна, но съществуваща българска литературоведска школа, която минавахме, преди да оформим собствените си интереси и занимания. И за която дължим неизменна благодарност на Никола Георгиев.
Но тази школа, за щастие, всъщност е много по-широка от кръга на хората, които професионално се занимаваме с теория на литературата. Тя включва учители по български език и литература, преводачи, русисти, слависти и германисти, англицисти и романисти, белязани в своите занимания от стила Георгиев. Стил, който залага на широката ерудиция, на честността пред словото, на любопитството към текста и на стриктното и добро познаване на литературното мислене. И който е щедър. Защото Никола Георгиев никога не е спирал и не спира да дава идеи, да насочва и помага, да бъде учител в класическия смисъл на думата. Затова и в 155 кабинет в Софийския университет винаги е оживено, когато Никола Георгиев има приемен час.
Често е подхвърляно, че ако Никола Георгиев беше емигрирал с Цветан Тодоров, вероятно щеше да има неговата световна кариера. Защото той безспорно е литературовед от европейски мащаб, филолог от Якобсонов тип, минал и през структурализма, и през интертекстуалните търсения, и през по-културологичните прочити и читателското литературознание. Но няма смисъл да гадаем какво щеше да е. С безкрайните си знания, с иронията и съмненията към всички и всичко, включително към себе си, с широтата на погледа си Никола Георгиев сне в почерка и текстовете си криволиците на световното литературознание от ХХ век и ги наложи в България. Показа и как това литературознание се пресича с българската литература, каква е приложимостта му, как я разширява и какви нови полета предлага. Да кажа, че това е героизъм, ще прозвучи патетично, а Никола Георгиев не обича патоса. Затова ще кажа, че е възрожденско. А България в своята модернизация на всички нива, не само в културата, се нуждае от повече възрожденци.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
