Две живописни интерпретации
Две големи дами на българското изкуство неотдавна се представиха със самостоятелни изложби в две софийски пространства. Анета Дръгушану отбеляза кръгла годишнина в галерията на ул. „Шипка“ 6, а Надежда Кутева подреди картини от последните няколко години в галерия „Сезони“. Причината да ги събера в еднин текст е, че случайността ми даде възможност да осмисля по нов начин общата им тема – селото. Но да търся друго обединяващо между тях по-скоро означава да сравнявам несравнимото.
Анета Дръгушану, възпитаник на румънската живописна школа (завършила при Корнелиу Баба), е позната с характерния си „синтетичен“ стил, чрез който извежда най-характерните обеми, форми и движения, присъщи на наблюдаваната от нея среда. Всичко това е обобщено от меки пастелни тонове в бежово, охра, млечносиньо, резеда, сиво... В юбилейната си изложба тя представи около 35 картини и 20 рисунки, повечето от които непоказвани досега, в които преобладават фигуралните композиции от бита и живота на крайдунавското село Покрайна. Те са обединени в няколко цикъла: „Битка със земята“, „Градината на човека“, „Матер и патер“ и др.
На пръв поглед картините на Анета Дръгушану напомнят колажи от напластени едноцветни или растерни хартии, които понякога, за подчертаване на обема, са „намачкани“. Всъщност този типичен за авторката подход изгражда присъщият й пластичен език. Той едновременно е пластика и пластове – резултат от преосмисляне на световните културни постижения и открития в полето на изкуството, но и на живота.
Най-чест обект за изобразяване са жените, чиито едро и обобщено предадени обеми сякаш подчертават силата на женската природа. В същото време тези тела изглеждат нематериални, почти абстрактни, разтваряйки се в заобикалящата ги среда. А тя е само маркирана, като че ли за да бъде събудено въображението ни да открива в зеленото петно полета и градини, в бялото и бежовото – къщи, а в кафявото и сивото – мебели и съдове.
Както казва самата художничка: Използвайки документацията от рисунки, направени на място в продължение на много години, изобразявайки обикновения живот, предимно на жената, аз се опитвам, интерпретирайки ги, от баналното и незначителното на пръв поглед ежедневие, да уловя съществуното, вечното....
Въпреки че Анета Дръгушану интерпретира на пръв поглед праволинейни и повтарящи се теми, в крайна сметка тя изгражда безкраен свят на спокойствие, равновесие и хармония, така че дългото „потапяне“ в него не омръзва.
Живописта на Надежда Кутева е по-реалистична, по-земна. Художничката се вдъхновява от битово-фолклорните елементи, характерни за националното облекло – народните носии и украса и техните орнаменти, както и традиционните обичаи и празниците от Добруджа, Дряново, Търново, Севлиево... За разлика от Анета Дръгушану обаче, нейният поглед улавя и красотата на архитектурата на селските къщи и планинските пейзажи и я пресъздава в отделни цикли от Копривщица, пиринския и странджанския край (живопис и рисунки). Но те са предадени някак метафизично. Това е свят, чиито движения сякаш са хванати в кадър и ако премигнеш, животът отново ще започне да тече. Наглед спокоен и статичен, този живот всъщност притежава енергиен заряд и скрита експресия, подчертана от динамичните мазки и неспокойните композиционни диагонали. Кукери, лазарки, народни игри, албанци, туркини, шопкини, македонски носии... във всичко това художничката търси характерните черти на отделната нация, красотата на различните (балкански) култури. Всъщност именно богатството на националното облекло създава топлия колоритен диапазон в живописта на Надежда Кутева. Характерното за нея е, че съвсем не се стреми към конкретика. Образите са обобщени, но именно разработването на отделни, понякога изненадващи, детайли, придава жизненост на тези картини. В „пейзажите“ например, се разхождат магарета и овце, гъски и кокошки, многобройни малки човешки фигурки сноват насам-натам в задния план... Една от най-силните работи в изложбата, според мен, е картината „Лазарки“ със своята обобщеност и колоритен баланс от зелено, виолет, оранж, жълто, синьо и пурпур. Тя едновременно е композиционно опростена, но притежава силата на фовизма на Матис.
Надежда Кутева е един от малкото български живописци днес, които, залагайки на битовото и традиционното, не изпадат в битоописателност и не стигат до пошло „цитиране“ на митове и легенди. Тя е създала своя „територия“ в изкуството, която я прави уникална и разпознаваема, а по този начин допринася за богатството на българската пластична образност.
Анета Дръгушану, възпитаник на румънската живописна школа (завършила при Корнелиу Баба), е позната с характерния си „синтетичен“ стил, чрез който извежда най-характерните обеми, форми и движения, присъщи на наблюдаваната от нея среда. Всичко това е обобщено от меки пастелни тонове в бежово, охра, млечносиньо, резеда, сиво... В юбилейната си изложба тя представи около 35 картини и 20 рисунки, повечето от които непоказвани досега, в които преобладават фигуралните композиции от бита и живота на крайдунавското село Покрайна. Те са обединени в няколко цикъла: „Битка със земята“, „Градината на човека“, „Матер и патер“ и др.
На пръв поглед картините на Анета Дръгушану напомнят колажи от напластени едноцветни или растерни хартии, които понякога, за подчертаване на обема, са „намачкани“. Всъщност този типичен за авторката подход изгражда присъщият й пластичен език. Той едновременно е пластика и пластове – резултат от преосмисляне на световните културни постижения и открития в полето на изкуството, но и на живота.
Най-чест обект за изобразяване са жените, чиито едро и обобщено предадени обеми сякаш подчертават силата на женската природа. В същото време тези тела изглеждат нематериални, почти абстрактни, разтваряйки се в заобикалящата ги среда. А тя е само маркирана, като че ли за да бъде събудено въображението ни да открива в зеленото петно полета и градини, в бялото и бежовото – къщи, а в кафявото и сивото – мебели и съдове.
Както казва самата художничка: Използвайки документацията от рисунки, направени на място в продължение на много години, изобразявайки обикновения живот, предимно на жената, аз се опитвам, интерпретирайки ги, от баналното и незначителното на пръв поглед ежедневие, да уловя съществуното, вечното....
Въпреки че Анета Дръгушану интерпретира на пръв поглед праволинейни и повтарящи се теми, в крайна сметка тя изгражда безкраен свят на спокойствие, равновесие и хармония, така че дългото „потапяне“ в него не омръзва.
Живописта на Надежда Кутева е по-реалистична, по-земна. Художничката се вдъхновява от битово-фолклорните елементи, характерни за националното облекло – народните носии и украса и техните орнаменти, както и традиционните обичаи и празниците от Добруджа, Дряново, Търново, Севлиево... За разлика от Анета Дръгушану обаче, нейният поглед улавя и красотата на архитектурата на селските къщи и планинските пейзажи и я пресъздава в отделни цикли от Копривщица, пиринския и странджанския край (живопис и рисунки). Но те са предадени някак метафизично. Това е свят, чиито движения сякаш са хванати в кадър и ако премигнеш, животът отново ще започне да тече. Наглед спокоен и статичен, този живот всъщност притежава енергиен заряд и скрита експресия, подчертана от динамичните мазки и неспокойните композиционни диагонали. Кукери, лазарки, народни игри, албанци, туркини, шопкини, македонски носии... във всичко това художничката търси характерните черти на отделната нация, красотата на различните (балкански) култури. Всъщност именно богатството на националното облекло създава топлия колоритен диапазон в живописта на Надежда Кутева. Характерното за нея е, че съвсем не се стреми към конкретика. Образите са обобщени, но именно разработването на отделни, понякога изненадващи, детайли, придава жизненост на тези картини. В „пейзажите“ например, се разхождат магарета и овце, гъски и кокошки, многобройни малки човешки фигурки сноват насам-натам в задния план... Една от най-силните работи в изложбата, според мен, е картината „Лазарки“ със своята обобщеност и колоритен баланс от зелено, виолет, оранж, жълто, синьо и пурпур. Тя едновременно е композиционно опростена, но притежава силата на фовизма на Матис.
Надежда Кутева е един от малкото български живописци днес, които, залагайки на битовото и традиционното, не изпадат в битоописателност и не стигат до пошло „цитиране“ на митове и легенди. Тя е създала своя „територия“ в изкуството, която я прави уникална и разпознаваема, а по този начин допринася за богатството на българската пластична образност.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
