С посещението си през септември Илия Троянов предизвика в България интерес най-вече от снобски характер, а журналистическите въпроси маневрираха около книгите му и се фокусираха главно върху това, дали наистина е приел исляма. Мисля си, че това стана не само заради особеностите на българските медии (които са предмет на друг разговор), а и заради някои характеристики на „Събирачът на светове‛ – романът, чието българско издание беше повод за посещението на Троянов. Книгата е сложна, иска бавно четене и най-вече откъсване от тук-и-сегашния делник, а тези неща все по-трудно се получават; от друга страна, чули сме, че Троянов е голямо име „на запад‛ и ще го повтаряме до откат, дори ще зачетем малко романа, но дочитането му ще предоставим на други – време за такива работи ние нямаме.

А „Събирачът на светове‛ действително е голям роман. И неговата сложност, затрудняваща възприемането, не е по снобски самоцелна, а е логичен избор, ориентиран към така ценното (за мен поне) съответствие между тема и структура. Ако трябва да го кажа снобски, темата е диалектиката на другостта. Или, с други думи, какво се крие зад страстта за потапяне в чуждата култура, доколко е възможно да станеш „друг‛, и ако един англичанин успява да излъже „туземците‛, че е един от тях, успява ли също да излъже и себе си; а ако да – това дали продължава да е лъжа, или става истина. Англичанинът всъщност е историческо лице – Ричард Бъртън, една от най-загадъчните фигури на викторианската епоха: офицер, авантюрист, дипломат, изследовател и, разбира се, шпионин. Освен че е успял да посети предрешен Мека, историческият Бъртън е и автор на първия пълен английски превод на „Хиляда и една нощ‛ – впрочем, също така начинание, изискващо заобикаляне на закона във викторианска Англия.

Литературната феноменология тук ще възрази, че историческият Ричард Бъртън и героят на трояновия роман са двама различни бъртъновци. И романът много добре го знае. Именно от това раздвоение идва и част от сложнотията му. Защото имплицитният въпрос, който стои зад цялото повествование е: кой е Бъртън и как може да бъде разказан животът му? Оттук и постмодерния модел на повествование: стабилен и знаещ разказвач няма, историята идва до читателя през гласовете на множество разказвачи, които разполагат с отделни откъслеци, а за читателя остава подреждането им в подобие на цялост. Дълбоко иронично е, че сред тези гласове се прокрадва и един уж съвсем класически „всевиждащ разказвач‛, но останалите бързо-бързо го заглушават. Като всеки постмодерен роман, „Събирачът на светове‛ е и роман за литературността и литературните техники, за разказването на истории и за проблемните отношения между измислица и „действителност‛. Но структурната му игра не спира до тук. Всъщност Бъртън, събирачът на светове, е съвсем буквално събран от разказите на онези, които е „изследвал‛; именно „туземците‛ разказват за онзи, който с вдъхновението на позитивизма и експерименталната наука се е гмуркал в тяхната култура. Затова и романът е разноезичен не само в бахтиновия, а и в съвсем буквален смисъл: той изобилства от думи на гуджарати, санскрит, урду, арабски и пр. Думи, които не са евтин екзотизиращ трик, а самата канава на неговия свят.

Вследствие на всичко това, макар да работи със сюжет, направо изтъкан от авантюрни ситуации, „Събирачът на светове‛ се чете трудно. Защото се съпротивлява на четене „между другото‛ и изисква от читателите си да се потапят в него – не чак по методите на г-н Бъртън, но все пак със сериозно внимание и съсредоточаване. Това е стратегия, очевидно неблагодарна в условията на днешния забързан свят. Но пък му позволява сам да си избира читателите.


P.S. На бързоликвидните книги вероятно не им трябват хубава хартия и хубав печат. Но с книги като „Събирачът на светове‛, които ще си ги купят ценителите, нещата не стоят така. За съжаление в българското издание има страници, където печатът просто не е на фокус, а след десетина години хартията вероятно ще се разпада. Разбирам аргументите на спестовността в условията на тесен книжен пазар. Но си мисля и друго: ако книгата, пазарно погледнато, се превръща в лукс, то бедността на тялото й е силно неадекватна и само й пречи. Може би трябва всички да се замислим над това.