Твърде често, когато пишем или говорим за някои от класическите ни автори, прибягваме към популярното клише „един от най-...‛, за да го определим, и с това без да искаме го обезличаваме безвъзвратно като всички от общия кюп на едни от най-значимите за българското изкуство. Кирил Петров със сигурност не е сред авторите, към които може да се подходи по този начин. Това, което знаем за живота и изкуството му според мен е пример как може да се докажеш с всичките си действия като единствен.

Изложбата по случай 110 години от рождението на Кирил Петров в НХГ, поне за мен, а със сигурност и за мнозина от по-младото поколение, беше чудесен повод за откритие и запознанство. Макар и изкуството на този автор често да е било тема за коментар и база за сравнение, той е недостатъчно известен и познат. Името му се споменава най-често като част от небезизвестното Дружество на Новите художници от началото на 30-те години и затова изкуството му се изучава основно в този контекст. През 50-те, както не малко от българските художници, Кирил Петров попада в списъка на упадъчните формалисти, а съответно и в пълна забрава, и така до края на сталинизма у нас и началото на 60-те години. Тогава, заедно с всички останали членове и съоснователи на Новите художници, той е официално реабилитиран. Всъщност това е началото на най-активния творчески период на Кирил Петров, с най-много изяви, участия в ОХИ, ордени, звания и т.н.

Кирил Петров е роден в село Сталийска махала, Ломско, и прекарва по-голямата част от живота си там. Селският бит и обобщеният образ на българския селянин са негов основен сюжет и това по никакъв начин не го прави уникален. Уникален при него е живописният език, който развива и усъвършенства през целия си живот. И наистина днес, когато заставам пред неговите картини от средата на 60-те и началото на 70-те, изпадам в нещо като културен шок.

Кирил Петров е другото лице на миналото, което си мисля, че познавам. Отвъд фигуративността на трактористите и орачките, той е онази визуална провокация, с която българското изкуство се опитва да навакса и до днес. Трудно можем да го отделим от традицията, но със сигурност не можем и с чиста съвест да го причислим към стандартите, с които сме свикнали в нея. В една статия Ружа Маринска твърде сполучливо е определила живописния му подход като „кристална структура‛. Лесно ще разчетем в отраженията от този кристал и закъснелия модернизъм, и експресията, и дори порива към сюрреалистичен разказ върху основния селски сюжет (като например в „Къщовници‛ и „Майчина утроба‛ от 1962, „Пространственост‛, 1969, „Мисли‛, 1974).

Сега Кирил Петров е модел на няколко поколения съвременни български живописци и част от онази тенденция, наречена „пластическа‛, именно заради упоритото му изследване и експерименти най-вече върху формата и визуалния език, обема и пространството. Безспорно синтезът и геометризацията са ключовата стратегия тук, а художникът е осъществил чрез тях такъв проблясък в равната хронология, който няма как да бъде подминат. Напълно очаквано е изкуството му да има своите последствия и днес, а доброто му познаване и изучаване могат само да допринесат за успешни аналози и за улавянето на следите.

Ретроспекцията в НХГ успешно почете паметта на Кирил Петров и постигна своята образователна цел. Всъщност това е първият цялостен преглед на изкуството му от 1980 година, когато е открита негова посмъртна изложба. Близо 400 живописни картини на Кирил Петров от общо 700, които е нарисувал приживе, се съхраняват във фонда на НХГ, а сега, след тази тържествена годишнина, към тях беше прибавена и солидна колекция от рисунки, дарени от Светлин Русев. Уредникът Борис Климентиев е успял да организира този материал в изложбата и в каталога към нея, така че да представи пълноценно всички периоди от развитието на художника.