В този брой я няма отчетливата червена нишка, която да върже всички текстове, но отново „Ню Йорк Ривю ъф Букс‛ е страхотно приключение за ума.

Обсъждайки книгата на Дейвид Шипли и Уил Швалбе ‛Send: The Essential Guide to Email for Office and Home‛, Джанет Малкълм коментира отражението на електронния стил на общуване върху самото естество на поддържаните по този начин взаимоотношения.

Йън Бурума видимо се дразни от опита на ‛патриарха на неоконсерватизма‛ Норман Подхорец да използва термин като ‛ислямофашизъм‛, за да подплати с него действията на САЩ в Близкия Изток. Освен че намира връзката между двете явления за несъществуваща, Бурума смята реториката на Подхорец за основана върху една мания за американско господство и агресия към всички, които се стремят да го подкопаят. Любопитен е фактът, че за съжаление на автора крайните ‛нови леви‛ се доближават във възгледите си до фанатизма на Подхорец.

В сходна линия на критично-пристрастен поглед към политическия либерализъм Майкъл Томаски коментира книгата на Ал Гор ‛The Assault on Reason‛, възхищавайки се от активната гражданска позиция на бившия кандидат-президент (той дори го намира за по-подходящ кандидат на либералната партия от настоящите трима претенденти за номинацията). Не пропускайки да напомни обаче колко по-кротък и несигурен във възгледите си беше Гор преди изборната победа на Буш, Томаски заключава, че като политик Гор има своите спадове и възходи, но като гражданин е забележителен.

Робърт Готлиб обсъжда излезлия наскоро филм за Молиер на Лорен Тирар, сравнявайки го с ‛Да бъдеш Джейн‛ и ‛Влюбеният Шекспир‛. Оказва се, че и в трите филма повелите на пазарното кино са довели до еднотипни сценарии, според които нещастната или поне възпрепятствана любов е в основата на всяко литературно вдъхновение.

Собствено литературната тема на броя е постепенното ‛помръкване‛ на тона в поредицата книги за Хари Потър, което Алисъл Лури свързва с неочаквания за самата авторка тотален успех и неговите странични ефекти, както и с нарастващата доза промъкваща се в романите социална критика (напр. корумпираното Министерство на магията и пр.)

Другият литературен коментар е на Крисчън Карил, разглеждащ ‛Лед‛ на Владимир Сорокин в контекста на особената фасцинация, която култовете от времето на Студената война все още са в състояние да упражняват.

Марк Форд хвърля светлина върху различни слабо известни страни от персоната на Алън Гинзбърг, като например финансовите му сделки (той продава архива си на Станфордския университет за един милион долара), създали навремето доста противоречия около името му. Въпреки че описва като (меко казано) хаотични и катастрофални опитите на Гинзбърг да поддържа финансова организация за подпомагане на творци, Форд в крайна сметка оправдава поведението на поета като свързано по-скоро с утопичните представи на времето, отколкото с пресметлива умисъл. Колин Макгин разглежда книгата на Стивън Пинкър ‛The Stuff of Thought: Language as a Window to Human Nature‛ като забавно и блестящо написано, но не особено приносно четиво. Според автора вероятно книгата губи от интуитивните познания на редовия читател за мисълта и езика, тъй като в подобна материя е трудно да се намери баланса между популярно и научно в термина ‛популярна наука‛.

Статията на Квами Антъни Апайя разказва за посещенията на чернокожи американци малко след освобождението на Гана в търсене на родината, от която предците им са били насилствено откъснати.

В една от най-интересните статии на броя Уилям Макнийл коментира книгата на Барбара Еренрайх ‛Dancing in the Streets. A History of Collective Joy‛ като изненадващ и оригинален анализ на колективния екстаз като историческо явление. Според авторката тази карнавална традиция е съставлявала основна спойка на древните общества и нейната загуба носи част от отговорността за разпада на общностите в наше време. Въпреки видимото си възхищение от книгата, Макнийл изтъква като неин основен недостатък предоверяването на тезата за дионисиевите тържества като праобраз на подобен тип екстаз и твърде беглото внимание към неевропейските примери за подобен вид колективно преживяване.

В статията си ‛Страстта на Пазолини‛ Натаниъл Рич разглежда няколко книги върху италианския режисьор и писател. Сред тях е и един каталог за мюнхенската изложба от 2005 г. в Pinakoteke Modern: ‛P.P.P.: Pier Paolo Pasolini and Death‛. Според един от авторите на каталога - Джузепе Зигайна, Пазолини е режисирал собствената си смърт като творба, която ще сложи венец на цялото му творчество. Зигайна твърди, че смъртта на Пазолини е суисидно произведение на изкуството.

А до компютъра ми вече лежи новият брой на „Ню Йорк Ривю ъф Букс‛ - и чака да бъде описан...