Чик Кърия и Бела Флек на Sofia Music Jam
Камерен джаз, барокова атмосфера
- Аз съм за първи път в България.
- Не, за втори - поправя го репортерът.
- Така ли!?
Това ще да е била една от най-първите изненади на Чик Кърия и, вероятно, най-голямата, след като е слязъл от самолета на летище София на пети ноември. И начало на забавлението, което устрои на българската публика заедно с майстора на банджото Бела Флек. Всъщност ключът е в това, че те преди всичко устроиха забавление на самите себе си, нещо, без което забавлението на публиката е немислимо. Поне според мен.
Сега сериозно и фестивално. Нещо ми се губи фестивалността напоследък. Първоначално си мислех, че е заболяване само на "Нова българска музика" - да се точи с месеци с по някое и друго концертче сегиз-тогиз, а то обхвана и фестивали, които събират много публика и дори успяват да напълнят Първа зала в НДК. Превърна си се в български синдром. Почвам да си мисля, че някои фестивали хем ги няма, хем край нямат. Sofia Jazz Peak, например, от тази година, освен пролетно, има и есенно издание. От 17 септември до 13 ноември - цели три концерта! Ако не бях оттук и бях за малко, сигурно бих умрял от смях. На този фон "Софийският музикален мармалад" си е най-гъст концентрат - два концерта за няма и 10 дена. И без излишни подробности. Нямаше дори и тъй популярните днес "флаери", да не говорим за цялостна програма на фестивала, дори в електронен вид. На сайта на организаторите може да се прочете как "През 1999 г. далновидните създатели, музикантите с артистични имена Фънки и Амебата, базирайки се на своето задълбочено наблюдение в развитието на световните музикални тенденции, решават да отворят строгите джазови граници на фестивала", но няма нито дума за тазгодишното издание на фестивала, освен едно скролче, известяващо предстоящите концерти, нелишено от печатни грешки. А това, че преди Чик Кърия и Бела Флек ще слушаме триото на Живко Петров, разбрахме едва в залата, тъй като на афишите бяха изписани само имената на гостуващите артисти. Човек може да си помисли, че на организаторите им е някак неудобно от това, че са включили български музиканти в програмата и са го направили поради липса на по-добри. А на публиката сякаш й е все едно има ли фестивал, няма ли... Такава си ни е тя, наш’та публика, толерантна. Като й спряха "Ефир 2", какво направи? Прегърна невижданото чудо bTV. Но това е тема за разговор, а аз съм си написал монолог.
Чик Кърия отдавна не ни казва нещо ново, но не престава да пълни залите. При това хората не идват да го видят като музеен експонат, като поредната залязваща звезда, повече легендарна, отколкото действаща. Той владее една (а може и повече да са) формула за виталност и тя е удивително проста - забавата, играта, удоволствието от свиренето, в случая, от диалога с друг голям музикант. Някаква театрална пиеса, която всеки път е различна, тъй като публиката също участва.
В началото на 80-е не другаде, а именно в съветското списание "Музыкальная жизнь" прочетох статия, представяща Чик Кърия. В нея той беше цитиран да казва, че според него самият музикантът трябва да носи радост на публиката. И веднага беше отбелязано, че далеч не всички музикални творци ще се съгласят с подобна позиция. Тогава и аз се съгласих със списанието, но днес си давам сметка колко важно е да донесеш радост на хората. А ако направиш и нещо повече, тогава вече се е случило велико събитие. И колко много музиканти ни носят усещане единствено за скука.
Забавата започна още преди самата музика. Преди да започне да забавлява публиката, Чик Кърия се позабавлява за нейна сметка. Бела Флек, разбира се, му пригласяше в това. "Ако ви звънне мобилният телефон или на вас самите ви се наложи да позвъните, не се притеснявайте, веднага го направете, иначе може да пропуснете важна сделка. Ако имате фотоапарат, снимайте колкото може повече. Само искам да ви дам един фотографски съвет. Не използвайте светкавица. При това осветление, ако използвате светкавица, на снимката ще излезе само темето на човека пред вас." Явно много му е писнало от мобилни телефони и светкавици, но и това той превърна в забава.
Музикалната част на забавата представляваше концертна версия на албума The Enchantment, който излезе по-рано тази година. Споменах вече, че Чик Кърия отдавна не ни изненадва, но не съм съвсем прав. В музикалния му език не са настъпили промени, но все пак има някои новости от последните 15 години. Най-ярката, вероятно, е записът му на два концерта от Моцарт, дирижирани от Боби МакФерин, в които и двамата "пътуват" до Моцарт и обратно, влизат в оригиналния Моцартов текст и излизат от него, сякаш това е най-естественото нещо. И сякаш каденца в стил фламенко е най-естествената за концерт от Моцарт.
С албума The Enchantment Чик Кърия опитва друг вид обновление - темброво (само като си представиш - пиано и банджо!), и доколкото банджото в съзнанието ни твърдо стои в зората на джаза и в уестърните, предизвикателството си е сериозно. Разбира се, не е случаен изборът на Бела Флек, който не е просто банджист, а банджист-еманципатор. Излезе ли той на сцената, всички жанрови и стилови рамки, в които сме оковали този жизнерадостен инструмент, падат на прах. Оказва се, че той може да бъде и лиричен, и мистичен, може да се преобразява до безкрай.
Музикалната забава беше в две части. Още в началото Чик Кърия обяви, че ще има почивка, през която ще имаме време за размисъл дали да останем и на втората част. Честно казано, първата (странно) ми дойде длъжка и настроението ми не беше особено приповдигнато. След почивката, понеже нямаше как да разберем кога да влезем отново в залата, се оказа, че артистите вече са на сцената, а публиката още си търси местата. Don't worry, take my time, успокои ни Чик, т. е. "не се тревожете, губете ми времето". Още с първото парче във втората част усетих, че първата е била само за загряване. Тук вече двамата се разгърнаха напълно, може би защото видяха, че залата е пълна, колкото и преди почивката, т. е., на тази публика може да й се има доверие и тя трябва да бъде възнаградена. Искам да подчертая бароковия подход, с който свиреха двамата. Чик поначало си свири с бароков звук, но бароково банджо чувах за пръв път. Като че ли бяхме на камерен концерт с класическа музика, но тя не беше строго фиксирана, развиваше се свободно и гъвкаво и създаваше атмосфера на приятелство. Невероятно, но за мен нямаше непознати хора в залата, всички сякаш бяхме стари приятели. Ей това е тайната формула на музиканти като Чик Кърия и Бела Флек, с която пълнят залите, докато свирят (уж) все едно и също! "Вие сте страхотна публика и със следващото парче искаме да ви наградим". Стандартна фраза, но прозвуча искрено, още повече, че аз вече се чувствах награден. Особено с Children Song No. 6, Enchantment и Spectacle. В тях имаше най-много барок. Питал съм много джазмени музиканти дали не се чувстват като барокови музиканти на XXI век. Някои категорично отричат, на други лицето им засиява. Чик Кърия още не съм го питал. Нищо, следващия път.
- Аз съм за първи път в България.
- Не, за втори - поправя го репортерът.
- Така ли!?
Това ще да е била една от най-първите изненади на Чик Кърия и, вероятно, най-голямата, след като е слязъл от самолета на летище София на пети ноември. И начало на забавлението, което устрои на българската публика заедно с майстора на банджото Бела Флек. Всъщност ключът е в това, че те преди всичко устроиха забавление на самите себе си, нещо, без което забавлението на публиката е немислимо. Поне според мен.
Сега сериозно и фестивално. Нещо ми се губи фестивалността напоследък. Първоначално си мислех, че е заболяване само на "Нова българска музика" - да се точи с месеци с по някое и друго концертче сегиз-тогиз, а то обхвана и фестивали, които събират много публика и дори успяват да напълнят Първа зала в НДК. Превърна си се в български синдром. Почвам да си мисля, че някои фестивали хем ги няма, хем край нямат. Sofia Jazz Peak, например, от тази година, освен пролетно, има и есенно издание. От 17 септември до 13 ноември - цели три концерта! Ако не бях оттук и бях за малко, сигурно бих умрял от смях. На този фон "Софийският музикален мармалад" си е най-гъст концентрат - два концерта за няма и 10 дена. И без излишни подробности. Нямаше дори и тъй популярните днес "флаери", да не говорим за цялостна програма на фестивала, дори в електронен вид. На сайта на организаторите може да се прочете как "През 1999 г. далновидните създатели, музикантите с артистични имена Фънки и Амебата, базирайки се на своето задълбочено наблюдение в развитието на световните музикални тенденции, решават да отворят строгите джазови граници на фестивала", но няма нито дума за тазгодишното издание на фестивала, освен едно скролче, известяващо предстоящите концерти, нелишено от печатни грешки. А това, че преди Чик Кърия и Бела Флек ще слушаме триото на Живко Петров, разбрахме едва в залата, тъй като на афишите бяха изписани само имената на гостуващите артисти. Човек може да си помисли, че на организаторите им е някак неудобно от това, че са включили български музиканти в програмата и са го направили поради липса на по-добри. А на публиката сякаш й е все едно има ли фестивал, няма ли... Такава си ни е тя, наш’та публика, толерантна. Като й спряха "Ефир 2", какво направи? Прегърна невижданото чудо bTV. Но това е тема за разговор, а аз съм си написал монолог.
Чик Кърия отдавна не ни казва нещо ново, но не престава да пълни залите. При това хората не идват да го видят като музеен експонат, като поредната залязваща звезда, повече легендарна, отколкото действаща. Той владее една (а може и повече да са) формула за виталност и тя е удивително проста - забавата, играта, удоволствието от свиренето, в случая, от диалога с друг голям музикант. Някаква театрална пиеса, която всеки път е различна, тъй като публиката също участва.
В началото на 80-е не другаде, а именно в съветското списание "Музыкальная жизнь" прочетох статия, представяща Чик Кърия. В нея той беше цитиран да казва, че според него самият музикантът трябва да носи радост на публиката. И веднага беше отбелязано, че далеч не всички музикални творци ще се съгласят с подобна позиция. Тогава и аз се съгласих със списанието, но днес си давам сметка колко важно е да донесеш радост на хората. А ако направиш и нещо повече, тогава вече се е случило велико събитие. И колко много музиканти ни носят усещане единствено за скука.
Забавата започна още преди самата музика. Преди да започне да забавлява публиката, Чик Кърия се позабавлява за нейна сметка. Бела Флек, разбира се, му пригласяше в това. "Ако ви звънне мобилният телефон или на вас самите ви се наложи да позвъните, не се притеснявайте, веднага го направете, иначе може да пропуснете важна сделка. Ако имате фотоапарат, снимайте колкото може повече. Само искам да ви дам един фотографски съвет. Не използвайте светкавица. При това осветление, ако използвате светкавица, на снимката ще излезе само темето на човека пред вас." Явно много му е писнало от мобилни телефони и светкавици, но и това той превърна в забава.
Музикалната част на забавата представляваше концертна версия на албума The Enchantment, който излезе по-рано тази година. Споменах вече, че Чик Кърия отдавна не ни изненадва, но не съм съвсем прав. В музикалния му език не са настъпили промени, но все пак има някои новости от последните 15 години. Най-ярката, вероятно, е записът му на два концерта от Моцарт, дирижирани от Боби МакФерин, в които и двамата "пътуват" до Моцарт и обратно, влизат в оригиналния Моцартов текст и излизат от него, сякаш това е най-естественото нещо. И сякаш каденца в стил фламенко е най-естествената за концерт от Моцарт.
С албума The Enchantment Чик Кърия опитва друг вид обновление - темброво (само като си представиш - пиано и банджо!), и доколкото банджото в съзнанието ни твърдо стои в зората на джаза и в уестърните, предизвикателството си е сериозно. Разбира се, не е случаен изборът на Бела Флек, който не е просто банджист, а банджист-еманципатор. Излезе ли той на сцената, всички жанрови и стилови рамки, в които сме оковали този жизнерадостен инструмент, падат на прах. Оказва се, че той може да бъде и лиричен, и мистичен, може да се преобразява до безкрай.
Музикалната забава беше в две части. Още в началото Чик Кърия обяви, че ще има почивка, през която ще имаме време за размисъл дали да останем и на втората част. Честно казано, първата (странно) ми дойде длъжка и настроението ми не беше особено приповдигнато. След почивката, понеже нямаше как да разберем кога да влезем отново в залата, се оказа, че артистите вече са на сцената, а публиката още си търси местата. Don't worry, take my time, успокои ни Чик, т. е. "не се тревожете, губете ми времето". Още с първото парче във втората част усетих, че първата е била само за загряване. Тук вече двамата се разгърнаха напълно, може би защото видяха, че залата е пълна, колкото и преди почивката, т. е., на тази публика може да й се има доверие и тя трябва да бъде възнаградена. Искам да подчертая бароковия подход, с който свиреха двамата. Чик поначало си свири с бароков звук, но бароково банджо чувах за пръв път. Като че ли бяхме на камерен концерт с класическа музика, но тя не беше строго фиксирана, развиваше се свободно и гъвкаво и създаваше атмосфера на приятелство. Невероятно, но за мен нямаше непознати хора в залата, всички сякаш бяхме стари приятели. Ей това е тайната формула на музиканти като Чик Кърия и Бела Флек, с която пълнят залите, докато свирят (уж) все едно и също! "Вие сте страхотна публика и със следващото парче искаме да ви наградим". Стандартна фраза, но прозвуча искрено, още повече, че аз вече се чувствах награден. Особено с Children Song No. 6, Enchantment и Spectacle. В тях имаше най-много барок. Питал съм много джазмени музиканти дали не се чувстват като барокови музиканти на XXI век. Някои категорично отричат, на други лицето им засиява. Чик Кърия още не съм го питал. Нищо, следващия път.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
