Много странни бяха последните местни избори – не толкова като процедури, колкото като интерпретации. През всички коментари като червена нишка минаваше и продължава да минава едно и също тюхкане: как е възможна, кой позволи такава масова покупка на гласове?! В случая едва ли някой трябваше да дава специално позволение, при положение, че доста късно (и съвършено неефективно) се сети да произведе някаква неизползваема забрана. Но любопитното е, че другите проблеми (включително обектите на избора) останаха назад и всички като омагьосани се втренчиха в търговската му страна. Така масово и безпомощно се втренчиха – и медии, и политици, и част от електората, че човек започва да си задава въпроса дали пък в цялата тази сделка няма някаква логика? Да, сигурно изкривена, сигурно перверзна, но все пак логика.

Ето каква логиката, след известни колебания, аз лично открих.

Моят вот е символическа инвестиция – внасям гласа си, за да получа нещо срещу него. Тоест, делегирам някому власт, срещу която този някой - съответният кмет, общински съвет и пр. - трябва да върши за мен определени услуги. Откъдето и да го погледнеш, особено след една по-груба редукция, това си е най-банална търговия. В която аз като избирател съм купувачът, а другият, т.нар. избираем (или избраник), е продавачът. И това, което предлага на въображаемата си сергия – идеи, намерения, ангажименти, наред със собствената си персона (като ценз, опит, умения) – ме кара да застана точно пред неговата сергия, не пред съседната. И да му връча собствения си ресурс (под формата на глас), срещу който очаквам дивиденти.

Какво обаче се видя по сергиите – най-вече софийските?

Най-често – хронично обидената физиономия на генерала (и вече преизбран софийски кмет), която, освен неподправено възмущение от липсата на екстатичен възторг към неотразимата му персона, не излъчваше нищо друго.

По-рядко, но достатъчно натрапчиво – самодоволната усмивка на другия, ‛истинския“ генерал, зад която трудно се криеше досадата и високомерието. Какво да ви обяснявам…, тъй и тъй няма да ме разберете, съобщаваше тази усмивка доста по-убедително от трафаретите, с които гарнираше вербалните си послания.

Видя се, разбира се, и една по-симпатична физиономия – тази на младия, свръх енергичен банкер. Който си беше направил труда, освен красивата си усмивка, да ми ‛продаде“ и някаква визия за града. В екзалтацията си обаче той успя да изсипе толкова утопични обещания, че и най-големият му фен започна да се пита кой кого прави на луд.

Дамските физиономии трудно подлежат на обсъждане. Те, освен мно-о-о-го скъпа козметика, не предложиха нищо друго. Което, естествено, автоматически отказа здравомислещия избирател да влага допълнителни средства в порива им към вечна младост.

И какво следва от всичко това? Следва нещо много просто. След като нямам какво да купя, след като това, което се предлага, е менте, естествено е да спестя гласа си в очакване на по-добри предложения…

Това е едната възможна реакция – на мнозинството софиянци, останали си по домовете.

Другата е откровено търговската. И тя също е логична: след като не мога да съм купувач, що пък да не стана продавач… А и мераклии да купят гласа ми – достатъчно. Вместо да инвестирам в нещо, което, първо, не ми харесва, второ, е с неясна възвращаемост, не е ли по-добре тук и сега да взема някой и друг лев?…Така де, прагматизъм в действие…

Има, разбира се, и трета реакция – на малкия процент гласували. При тях мотивите са различни, често взаимно изключващи се, но най-грубо могат да се обособят в две групи. Първата е на наивниците, които все още вярват в кауза; втората е на глупаците, които продължават да вярват в персона. Общото между двете групи обаче е, че слепешком хвърлиха гласа си в урната, плащайки за едното нищо. Откъдето и да го погледнеш – вот на обречени.

Затова пък братята цигани, а и не само те, постъпиха доста по-‛пазарно“ – вместо символически да дават, реално взеха. Ама по 100 лв. било! Такава им е сега тарифата! При следващите избори може и да се покачи.



P. S. Такава, макар и доста схематична, изглежда картинката, погледната отстрани. А личната ми хипотеза е, че продава гласа си този, който не иска да продава труда си. Но на фона на легендата за пословичното българско трудолюбие трудно мога да я докажа.