Напоследък повечето български вестници и Интернет издания „изгърмяха‛ с голямата новина, че по случай рождения ден на Пабло Пикасо в София гостуват негови уникални произведения. Казвам „изгърмяха‛ не защото гръмнаха, а защото за пореден път лошо се изложиха с масовото тиражиране на тази новина. Като инициатор на събитието се спряга галерия „Зелената котка‛, а като нейни институционални партньори – Посолството на Испания и Френският културен институт. Няма да цитирам заглавия от вестниците и да коментирам изобщо нивото на българската журналистика. Едва ли някой от тези глашатаи на великата изложба си е направил труда да отиде до галерия „Зелената котка‛ и поне да види с очите си какво е подредено там.

Камерното пространство на галерията е запълнено в доста хаотичен вид с графики, рисунки и пластики на Пабло Пикасо, Хуан Миро и Салвадор Дали; и кой знае защо до тях са сложени пластики на Ивайло Савов и Георги Донов, живопис на Спартак Йорданов, Николай Панайотов, Живко Мутафчиев, дървогравюри на Петър Лазаров. Цялата тази сбирщина присъства в момента в афиша като „Изложба на оригинални творби на Пабло Пикасо (1881 – 1973)‛, че на това отгоре и подкрепена от сериозни и авторитетни институции. Единственото, което мога да кажа, е, че съм впечатлена от изпипаната стратегия за институционализиране на амбулантната търговия с изкуство. Това е толкова изложба на оригинални произведения на Пабло Пикасо, колкото една котка може да бъде зелена...

Предпоставките за успеха на спекулацията са налице – липса на регламентиран пазар и институции, които официално да се грижат за него, липса на информация и достатъчно образование по отношение на изкуството, наличие на скудоумни медийни работници (няма да ги нарека журналисти, за да не обиждам професията). Какви по-благодатни условия от това. Какво обаче правят в тази каша Посолството на Испания и Френският културен институт? Може би е редно да потърсят отговорност за начина, по който се спекулира с институционалната им тежест.

Познавам тази галерия още от първите й прояви. Нейният собственик или куратор, както го определят някои, белгиецът Курт Хаубрехтс, и галеристката Надежда Манева още от самото начало бяха с твърдото и амбициозно убеждение, че една такава неразорана целина, като българската художествена сцена, има нужда от нови европейски принципи и стандарти на работа, за да може тук да се роди пазар и да се създаде по-нормална среда. Няма как да не подкрепиш такова твърдение. За съжаление обаче тези думи по никакъв начин не се припокриват с фактите или по-точно - припокриват се, но с обратен знак. И като че ли това разминаване с реалността е запазена марка изобщо за дейността на галерия „Зелената котка‛. Лошото е, че освен хиляди възможности за развитие и изява, противоречивото и преходно положение, в което се намира художественият ни живот, дава и хиляди възможности за спекулации.

С течение на времето галерията ясно заяви интереса си към предимно маргинални, посредствени и следователно евтини български художници (с някои малки изключения, които уважавам), като периодично и целенасочено смесва имената им с тези на Миро и Пикасо. Не ме интересува произходът на графиките и постерите на въпросните автори в колекцията на галерията, но е факт, че те се подмятат измежду маргиналите, което е изключително добра стръв за рибите.

Нормално е имена като Пикасо, Миро и Дали да звънят в медийното и общественото пространство като безспорен хит. Съвсем очакван е и интересът към събитие, афиширано по този начин. Лошото е обаче, че публиката ни и потенциалните купувачи не са достатъчно информирани, за да доловят спекулацията при директния поглед върху изложбата. Затова тя продължава да работи успешно докрай. Репродукциите се продават за по няколко хиляди евро с всевъзможни сертификати и овъртолени датировки. За бизнесмените, гръмко обявени от медиите, че са изкупили „оригиналните‛ графики, може би е полезно да знаят, че някои от тях се предлагат в Интернет на цена от 99 долара плюс 9.50 за доставка също със сертификат.

Но никой не им е виновен. Тиражите от по 5000 броя са обявени съвсем нагледно и като цяло информацията е коректно поднесена. Коректно обаче само за опитното око; тотално манипулативно за клетата публика. На всичкото отгоре етикетите услужливо предлагат подробна информация за съдбата и датировките на оригиналното произведение. Очевидно това е репродукция, а не оригинално произведение, най-малкото защото лимитиран тираж в такава бройка няма. Важното е обаче да е Пикасо.

Наистина не мога директно да обвиня галерия „Зелената котка‛ в някакво престъпление, не мога да цитирам закон, алинея и параграф. В конкретния случай това просто е един от многото случаи на порочна злоупотреба с моментната ситуация. С такива евтини номера тук истински пазар обаче няма да се роди скоро, познаваме и други примери.

Специално за читателите на „Култура‛ цитирам и коментара на „Зелената котка‛ на въпроса ми дали наистина са верни предположенията, че пробутват репродукции за оригинални произведения:

Всички работи, които предлагаме за продажба, бяха закупени от публични търгове във Франция и Германия, те са придружени от техните оригинални сертификати и/или документация, някои от тях носят щемпели; освен това всички те са придружени от Търговски сертификат, издаден от независим съдия-изпълнител (Балиф).

В два от случаите работите са придружени от сертификати на DRUOT, Париж.

Ние не сме Софийска градска художествена галерия и не показваме дубликати, нито показваме копия на антики, за разлика от други галерии.

Може би бихте желали да се консултирате с Европейското търговско законодателство и ще установите, че единственият законен сертификат спрямо търговското право е фактурата, всички наши произведения са придружени от такива.

Що се отнася до коментарите и слуховете, имайте предвид, че България е част от Европейския съюз и фактът, че много хора биха желали да продължат да държат пазарите затворени, няма общо с истинските реални стойности.

Например Сотбис предлага Паскин за 800 долара, в България същите работи се предполага, че трябва да струват по 3000 евро!..

Мисля, че се полага темата да намери продължение в някой от „изгърмелите‛ ежедневници.