Краткият текст на Мари Врина-Николов Повод за литературен оптимизъм ме изпълни с ведър литературоведски песимизъм. «Ведър», защото доказва за пореден път тезата, която споделям, че дори и да идва от «центъра» на геополитическото пространство, един човек може да си остане съвсем извън «литературоведското пространство», при все че се занимава с литература, превод на литература и заема академична позиция в споменатия геополитически център. Уви, на не добре теоретично подготвен химик едва ли някой би поверил обслужването на ядрена централа, но не добре подготвени в литературно-теоретично отношение хора винаги относително безпрепятствано са се докопвали до статута на литературоведи. Така е било, така и ще бъде, особено в България.

Доколкото дълги години съм се занимавал с херменевтика, считам, че правилно съм идентифицирал четирите клокочещи извора на литературния оптимизъм на доцент Врина-Николов.

1. Цитирам дословно: «Нека първо уточня, че се радвам изобщо за българската литература, тъй като лично съм убедена, че е минала бурно, но успешно през прехода и е намерила своя път.» Аз, като професионален литературовед, считам, че да се говори и пише за литературата, като че ли е каруца, която се е лутала през трудно проходими планински чукари, но все пак накрая е намерила утъпкан път, който тя разпознава като «своя», може и да е основа на нечий оптимизъм, но той едва ли трябва да бъде «литературен».

2. Освен това високо литературоведско приравняване на българската литература до дезориентиран окаяник, пламенният оптимизъм на доцент Врина-Николов извира и от следните три тези.

a. Най-новата българска литература е стойностна и има бъдеще (то нали затова е оптимизмът), защото нейни автори вече се превеждат на чужди езици.

b. Най-новата българска литература е стойностна, защото нейни автори започват да получават «литературни награди» в чужбина.

с. Най-новата българска литература е стойностна, защото нейни автори биват канени на литературни четения в чужбина.

И тъй като доскоро това не се е случвало (което твърдение само по себе си показва професионалната неосведоменост на доцент Врина-Николов), но сега благодарение и на нея най-сетне е започнало да се случва, трябва да се възпламеним от оптимизъм и да зачуруликаме от радост. И преди доцент Врина-Николов да реши да се огледа кои автори на най-новата българска литература, неспадащи към споменатите от нея, са превеждани, награждавани и канени на четения в чужбина. Но не това е важното.

От литературно-теоретично гледище твърдението, че един литературен текст е стойностен, защото е преведен на чужд език, а авторът му е бил награден или е участвал в четене в чужбина, показва непоправима липса на литературоведска компетентност. Професионалното литературознание, твърдя го най-отговорно, никога не се е позовавало на подобни критерии, за да отстоява значимостта на един текст или една национална литература. Ако на професионалното литературознание му трябваше да чака Хьолдерлин да бъде преведен на чужд език от интересуващо се от печалби издателство, а кметът на чуждоземния град Х, който си мисли, че сонетният венец е нещо, което се прави от дъбови клони, да му връчи литературна награда и накрая същият този Хьолдерлин да почете на спящи бабички в чуждоземната община У, за да разбере най-сетне, че той е гениален поет, то това професионално литературознание отдавна да е изчезнало, завличайки със себе си в гроба и самата литература.

Тогава наистина би се възцарило сияйното време, в което литература ще се нарича онова, което предизвиква у някои оптимизъм, по-голям от социалистическия, само защото добре се е вписало във финансовия маркетинг на споменатото издателство и в политическия маркететинг на споменатия кмет-дърводелец.

Е, все още не сме изчезнали хората, които ще настояваме, следвайки Кант, че литературата е онова, което доставя удоволствие без понятие, т.е. литература е онзи художествен обект, който доставя на читателя удоволствие сам по себе си, без читателят да си има понятие кой и къде го е превеждал, награждавал или слушал в полудрямка.