Последното изречение от отговора на Екатерина Димитрова изчерпва смисъла на полемиката – да, тъкмо нейното име ще остане свързано с първото дигитално издание, за жалост, на един паметник, чиято културно-историческа и художествена стойност не заслужава този паднал му се глашатай. Останалите изречения също изчерпват смисъла, защото не отговарят на нито една от критиките. Ако Е. Д. се беше смирено задоволила да дари българската общественост с електронното копие на Лондонското евангелие, спонсорирано в чест на неговата годишнина от фамилията Кобургготски, придружено от текст, написан с научната добросъвестност на Джанет Бекхаус, която тя би трябвала добре да познава, би била заслужено адмирирана. Би направила добро на себе си, ако вместо да повтаря какви значими неща е открила, с надеждата, че три пъти повторената дивотия с натруфен, псевдоинтелектуален език, става мъдрост, беше поне малко вникнала в част от смисъла на отправената критика – че когато човек не владее основни знания, трябва да има малко срам от Бога, за да се захваща с интерпретацията на такъв сложен паметник. Така тя не би се изложила още веднъж.

Има невежество, на което му става неудобно от себе си и млъква, или се старае да се ограмоти, има и друго – и то е безнадеждно, което за нищо на света не иска да се осъзнае като такова, затова вменява на другите неспособност да вникват в Истината, злонамереност, институционална и професионална ксенофобия, завист, неудовлетвореност, дребнаво буквоядство, а като изчерпи познатия запас, вкарва най-мощното си оръжие - вярата, явно забравяйки, че като декларирала се християнка, Е. Д. има проблем например с християнските богослужебни книги и с формулираното в Символа на вярата единство в Троицата. С този вид невежи не се спори, защото игнорирайки тъкмо най-красноречивите изобличения, те смятат, че правят жалки онези, които ги критикуват. Как злобните, агресивни догматици и формалисти ще отговорят на прочувственото обяснение за подлата роля на албионските мрачини, довели до извинима ‛оптическа грешка“ нашата изследователка, защото като паднат те, в Британската библиотека запалват лоени свещи и газени лампи? Тя трябва и да е била объркана какво прави в тъмата – мъчи се да чете ли, издирва ли факти или й се праща прозрение свише, волна есеистика ли пише, или гради съкрушителни доказателства?

Тъй като вестникът, дори и този, все пак не е място за научна критика, нито има читатели, на които два пъти трябва да им се обяснява същото, не смятам за полезно да отговарям дума по дума на новия опус на независимата изследователка (или есеистка? или романистка? или пропаднала поради заговор кандидат-докторантка?), да й давам акъл какво например значи ‛vyssos“ (гр.) или да й припомням, че освен скъпите тъкани отвън, ръкописите са били облепвани с платно и отвътре, под коженото гръбче. Каквото и да й се каже, тя ще запази ненакърнимо самочувствие, че тя е тази, която е поднесла в ‛анализиран вид“ ‛истинската визия“ за Четвероблаговестника, че тя е вникнала в изобразителните кодове, чертаейки кръгове и триъгълници върху миниатюрата (едно не ‛арт гранд“) ‛Рождество“, че е разкрила ренесансовата същност на исихазма и ‛стиловата семантика“ на изображенията. Такова самочувствие на откриватели имат хората, които не знаят, че не знаят; и че от гледане на един ръкопис не се става познавач на книжовната (в частност християнската) традиция. Знаещите знаят, че не знаят достатъчно.

Няма нищо тържествено и патриотично в оценностяването на нечии мисли, есеистични в най-лошия смисъл на думата, на гърба на историческа реликва, която твърдиш, че си почел за годишнината й и заради вярата, за разлика от институционализирани некадърници. Простичката истина е, че продуктът на Е. Д., като множество подобни нему, е добре изтъргувана стока, която ще се купува не заради текстовете с тежкия им товар от невежество и псевдонаучен език, а заради изображенията – за тях благодаря от името на Народната библиотека и читателите й. С присъщия ми формализъм предпочитам почитането на Иваналександровото евангелие чрез отчетения миналата година пред БАН (централата на догматиците) завършен международен научен проект, иницииран от Кирило-Методиевския научен център и Университета във Флоренция, с участници (все яростни, неудовлетворени догматици) проф. Марчело Гардзанити, ст. н. с. д-р Светлина Николова, проф. д-р Хайнц Миклас, ст. н. с. І ст. д.ф.н. Екатерина Дограмаджиева, проф. д.и.н. Елка Бакалова, Алберто Алберти, докторант, ст. н. с. д-р Е. М., завеждаща Отдела за ръкописи и старопечатни книги в Народната библиотека. Тяхното първо научно издание на ръкописа, подготвяно от колегата Таня Попова и прекъснато поради неочакваната й смърт, има една цел - да представи достоверно забележителния паметник чрез текста му и няколко студии, водени от мисълта, че това е задължителният път към убедителното интерпретиране и достойно оценяване на всеки паметник, и особено на този. В случая това означава разискване на всички спорни тези, така лесно решени от независимия лаик, че да му завидиш - включително добавените листове (датирани впрочем XVI в. от Марфа Вячеславовна Щепкина, друга видна догматичка, далеч преди Ралф Клеминсън), повече от очебийно вмъкнати между листовете в последната оригинална тетрада на ръкописа. Даже за дупките от украсата става дума, а и за други неща, че даже и изкуствоведските приноси на Е. Д. няма да бъдат отминати, ако се намерят такива. Но както беше изяснено, с тези методи работят полу-учените. Те умряха, да живеят новите - по калъпа на Е. Д.!