От презрение и досада
За една реакция на първото дигитално факсимиле на Четвероевангелието на Цар Иван Александър
Публикацията на Елисавета Мусакова във в. Култура (бр. 27 от 13 юли 2007) Изчисляване на царската исихия е поредната демонстрация за злонамерено закърняване на културните рецептори на разбиране като резултат от дълго битуване в сянката на ‛презрение и досада“, както сама идентифицира това авторката в края на материала си.
Използваната методика на разкъсване на цялото, на изваждане от контекст, на частично цитиране, на преекспониране и т.н. за обслужване на единствената цел – отрицание на всяка цена на независима нова позиция, оформя впечатлението за тежки проблеми в българската културна среда.
Защото ако това не беше така, просто не може да не се види приносът на проект, който връща виртуално в България най-ценната средновековна реликва – Четвероевангелието на цар Иван Александър. Но за критичката е изглежда необичайно това да е независим проект с идеална цел – не за титулуване, не за кариеристични цели, не за обслужване на интереси, а за това, за което Четвероевангелието съществува – за вярата.
И тъй като съвестната изследователка Мусакова не се сети да направи нищо за това, а го направи непозната личност извън обичайното й обкръжение, то реакцията трябваше да бъде отрицателна. Но тази съвестност изглежда закърняла от облъчването с презрение и досада – та ако тя работеше добре, би ли пропуснала 650-годишнината от създаването на Големия четвероблаговестник?
А това висококачествено дигитално факсимиле празнува именно тази годишнина и актуализира високите стойности на една епоха, за която всеки вярващ българин има свое лично отношение.
Съпровождащият текст адресира три съществени проблема и актуализира заложените в оригинала визуални и словесни тези.
Установени са реалните параметри на стиловата динамика на визуалния текст и е оборена тезата за разнородното средностатистическо качество на миниатюрите, като е предложена теза за цялостния знаков характер на полифоничната стилистика като следствие от заложената в послеслова програмна амбивалентна концепция:
‛Написа се този животочен извор... наречен четвероблаговестник, но не заради външния му вид от шарки, или злато, или пресукан лен, или за украсата от бисери и скъпоценни камъни, но заради вътрешното излияние на божествено слово...“
Изследвано е взаимодействието между светския и свещения дискурс и по текстови и визуални маркери е изведена теза за актуално изживяване на вярата, която за средновековния богомолец е била универсална жизнена позиция.
Декодиран е шифърът на Магическия квадрат и е установен оригиналният произход на синаксара и менолога, считани досега за късни добавки.
Как реагира облъчената съвестност на Мусакова?
Тя игнорира всички приносни моменти и прави агресивна деструкция на целостта на концепциите, като се фокусира върху съществуващи различия в превода. Тя прозира важността на послеслова (едва след като е поднесен анализиран, нищо че го е гледала на преводната карта дълги години), но така и не постига вярата, че той е функционално действащ ключ към разбиране на визуалния текст. Тя е много сърдита, че липсва стриктна терминология, забравяйки, че това е есеистичен текст и такава не е задължителна. Позволява си да прави личностни нападки и да настройва общественото мнение на базата на частичното й настървено и злонамерено препускане в текста, без да е вникнала в неговия смисъл.
Няколко примера биха илюстрирали преднамерената й агресия.
Преводът на ‛Вядомо бонду“ като ‛В дом бъди“ вм. ‛Да се знае“ е просто една оптическа грешка, когато ятовата гласна е възприета като ер. Може би в един по-мрачен албионски ден, при лошо пречупване на оскъдната светлина, това е лесно да се случи. Но изведената теза, че това е личен адрес към ктитора Иван Александър, е изопачена от критичката като теза, че ‛тези указания... (наречени кой знае защо Кодекс) са направени специално за царя.“ Игнорирани са приведените доказателствата за съществуването на такъв тип календари и в други ръкописи от XIV век, както и изводът, че това е ‛стандартен модел за времето“. Тя подминава доказателствата от физическо естество, като използването на същия пресукан лен за целия ръкопис, както и отпечатъците от ръжда върху листовете с календарите, говорещи за тяхната оригинална позиция. Иронизира доказателството, че препратките между календарите и основния текст винаги ще съвпадат, игнорирайки сравнителния извод за позицията, когато тези препратки не са маргинални, а в самия текст, което не би било възможно, ако не са съвременни.
Тук вероятно читателят се пита какво е всъщност нейното ‘високонаучно’ доказателство. Наистина, прелюбопитно е да се знае, че то се изчерпва с една конвенционална празна фраза: “Че те са добавени, е повече от ясно...!“
Така или иначе, това не променя глобалната теза за оригиналния произход на тези листове, която е подкрепена с множество други доказателства, всички от тях игнорирани от критичката.
Защо ли? Тезата за по-късния произход на листовете е лансирана от Клеминсън. Неговата изследователска ‛точност“ има дори математически израз – той установява три портрета на цар Иван Александър в Четвероевангелието, когато добре се знае, че те са шест. Явно истинските изследователи нямат нито време, нито търпение да разлистят един обемист ръкопис докрай... А той е такъв капацитет, че може дори да разчита буквена номерация като подпис. Добра храна за съвестността на Мусакова, но нереализирана. По нейния настървен формализъм питането би изглеждало така: защо Клеминсън забулва в тайнство половината от портретите на царя? Защо осакатява светския визуален дискурс? Как това обслужва тезата за не дотам ценната украса на ръкописа? Та дори и: А това не е ли скрит републиканизъм? И т. н. Тук читателят може да се досети защо подобаващото питане липсва.
Така остават като подвеждащи факти в едно референциално научно (неесеистично) издание (A Union Catalogue of Cyrilic Manuscripts in British and Irish Collections, SSEES, London, 1988) груби неточности.
В превода на част от Послеслова Мусакова яростно изисква стерилна семантична чистота и не допуска ‛възраждане“ (‛романтичен превод“, според една добронамерена оценка) да се употреби вм. ‛потърсил и намерил и наредил да бъде преведено/преписано...“. Би било добре строгият стерилен критерий тя да бе поставила и пред собствената си проводимост и да не изпуска в критиката си точно онова, което подсказва ‛възраждане“, а именно: ‛и като го потърси... цар Иван Александър намери го като светилник оставен на тъмно място и забравен и оставен без грижа от старите царе. Намери го него с божествено желание този христолюбив цар...).
Колкото до така лелеяните от нея термонологични точности, изглежда непонятно, че възприема арт миньон миниатюри като тавтология. Би трябвало да е наясно, че миньон и миниатюра произлизат от различни корени и миниатюра не значи миньон, а миниум - червено!
Етимологичната недостатъчност/хитрост на съвестността на Мусакова опира до втора прясност в деривацията на писмописец от вторичната пощенска употреба за писмо, а не от оригиналната – писменост. Писар е визираната пощенска асоциация, от която двойното бягство, предложено от Мусакова в ‛писач“ и ‛скриптор“, едва ли е проява на добър научен вкус.
И възниква въпросът – защо Мусакова не е могла да види програмността на послеслова на Симон преди, а едва след като й се поднесе в анализиран вид, провидя неговата значимост и въпреки това не се спря и вдълбочи за миг в указанието му, касаещо виталността на вярата, а го изконсумира бързо само като поредната суха закуска? А този текст указва недвусмислено, че доказателствата в изследваната материя зависят колкото от фактологията (а такава има приведена изчерпателно), толкова и от вярата. Може цял живот да чистиш едно съзидание с дяволски яростна пуританска енергия и никога да не вникнеш в красотата на интериора, а още повече – в духа на средата, без която той е мъртва даденост. Отговорът тук е по-сложен от казуса Клеминсън и опира до познатата псевдоинтелектуална вероустойчивост. Тя е добро оръжие за лелеяното от нея тотално отрицание на един вярващ, независим, незащитен от институция изследовател. За себеподобни това не би станало, както бе вече демонстрирано.
Като допълнителен тест може да се пробва да открие със строгото си терминологично зрение грешки в преводи, които сама цитира, пък дори и на Симон. А такива има. Едва ли би проумяла, че това е възможно. Но е така, щото грешките са нормални за гигантски проект, където не ювелирната точност на формата, а значението е от значение. Но по ред.
В превода на Послеслова, цитиран от Мусакова, се явява един твърде любопитен елемент от ръкописа ‛пресукано ленено платно“. Сигурно е, че колкото и да търси, никой не би могъл да намери пресукано платно в ръкопис, и то не защото може да е загубено. А защото става дума за пресуканите ленени конци, с които е пришито тялото на ръкописа. Ето докъде може да доведе понякога буквалистиката в превода. Но въпреки това тя би могла да си зададе своите изследователски въпроси: как ленено платно би участвало в създаването на ръкопис и как след това е било забулено; как би обслужвало концепцията; тихомълком ли е включено в проекта?
По-нататък в превода на същия послеслов от същия висок източник, колкото и да се рови човек пък, е невъзможно да намери нещо, което в оригинала заема цял ред ‛... на оутвръждение своемоу царство“. Така мотивацията на анонимните художници, украсили ръкописа с ярки цветове и злато, е изгубена някъде по преводната верига и читателят е лишен от единственото стигнало до нас сведение за личностно им отношение в този голям проект. Това сведение може да се намери в критикувания от Мусакова нов превод на Димитрова от дигиталния проект. А иначе тук тя отново би могла да излее страхотна атака защо се забулват в тайнство немаловажни данни.
Когато става дума просто за грешки.
Симон също е допуснал грешки, една - още в титулуването на царя на фол.3.
Той е идентифицирал царицата като ‛самодръжица всям блъгаром и гръком“, а царя - като ‛самодръжец всям блъгаром и кръком“.
Ето материал за критикарски вълнения:
Какво ли е имал предвид Симон; ‛тихомълком“ ли е направил замяната на буквата или не; как това обслужва неговата концепция; как е възможно такъв важен проект да се повери на такъв неграмотен и нехаен ‘писач’!
Ето как една неволна грешка би се чувствала в ръцете на яростната формалистка. За почуда, като би трябвало да знае всичко за теорията на формалните грешки точно от източниците, на които е такъв гласовит кастодиан.
Ето на какъв тип личности тя дължи работата си и как това богатство ни е завещано:
‛Моля, прочие, всички преписващи и четящи, поменавайте този игумен Митрофан, от род в род и похвала за него, а за мене – писалия – не злословете, а даже благодарете за моята бедност, дори и нещо да е сбъркано, защото знаете, че никой от човеците не е съвършен, освен единствен Бог...“
‛Писа и преведе това грешният, непотребен, многострадален и недостоен да се нарече Христов раб Лалос с помощта на моя владика Христос...“
‛Така че отци, попове и дякони, като четете, поправяйте, а не злословете...“
‛Така че и да съм сбъркал някъде, защото съм приказвал с приятел или съм пил, вие калугери, попове и дяци, внимателно пейте и попрявяйте. Не кълнете, но ми простете, а вас – Бог, понеже не пише свети дух, а грешен човек. Защото медът, даже и да е върху кора, пак е сладък, и словото божие, макар и да е грубо (написано), но хвали Бога.“
(От Бележки на българските книжовници, т.1, Христова, Боряна и колектив, София, 2003)
Излишно е Мусакова да подвежда читателите след нейния злонамерен формализъм. Те добре виждат, че тя няма нищо конструктивно, касаещо най-исконното - вярата, което да предложи, и знаят, че времето на такива половинчати учени отдавна мина. Читателят вече е изпитал различно духовно преживяване от реконструираното в символ и образ пътуване във вярата от текста на Димитрова. Още повече, че това е и посланието на далеч по-висшия от Мусакова авторитет на вярата – Симон, който ясно е дал единственото напътствие за постигане на пълната истина – да се надмогне формата и да се проникне във вътрешното слово.
Затова абсолютизирането на формата е непродуктивно. Още повече, когато самият критик манипулира формалната даденост - да си припомним как превежда термина signpost като ‛пътепоказател“? Или пропуска част от цитат, който не обслужва тезата му: ‛царят го потърсил (евангелието!) и го намерил, след което наредил то да бъде преведено/преписано (букв. в оригиналния текст) от гръцки/елински слова“. Пропуснатото от оригиналния текст указание, че царят го намерил като ‛светилник, оставен от старите царе, оставен на тъмно и забравен без грижа“, е направено именно за да се обезсмисли идеята за ‛възраждане“. Пак чрез пропускане, този път на обстойното одокументиране на съществуващи синаксар и менолог и в други ръкописи от XIV век и на заключението за стандартен модел, е поднесено изкривено и изопачено като ‛написано“, а не адресирано за Иван Александър. Е, това е самата Мусакова, която демонстрира добро владеене на критикарската методология на формалната игра на откъсване от контекст, изпускане и разкъсване на цялото, комбинирана с липса на каквато и да било коструктивна концептуална теза.
Степента на агресивна обсебеност е толкова въпиюща, че обективни дадености се вменяват като лични такива. ‛Книжка“ е ирония, адресираща първото издание на английски език за Четвероевангелието (Dimitrova, Е.,The Gospels of Tsar Ivan Alexander, British Library, 1994). А тази ‛книжка“ е създадена по строго регламентирания формат на серията ‛Manuscripts in Colour“, ръководена от покойната специалистка по Западни ръкописи Джанет Бекхаус, чието творчество Мусакова би трябвало да познава. Именно тази ‛книжка“ постави на културната карта Четвероевангелието, а заложените в нея тези за стилистиката на визуалния текст, развити в настоящото издание, намериха висока оценка от специалисти като Д. Оболенски и Р. Крамптън.
Подвеждането на херменевтичната ориентация на анализа също под ироничен знаменател (‛езотерично“) вече граничи с безумен догматизъм, като че ли ако методологията не е старошколска като нейната, то тя е веднага неприемлива. Полезно е да се вникне в глобалната теза на А Р. Макконъл в ‛Science and Himan Progress“, че ‛пътят напред на Западната цивилизация лежи не просто в повтарянето на стари правила, а в развитието на артистични и по-специално драматични методи за потвърждение или отрицание на истината и на адаптация в бързо развиващите се условия на съвременния свят“ (стр. 20).
Може би в това е и част от отговора за ‛презрението и досадата“, болезнено изпитан от Мусакова, тъй като енергията за положителната човешката динамика е в действащата духовна драма, във вътрешния огън, в живата вяра, а не в стерилния подбор на формата, тъй като, както бе демонстрирано, формата не е идеална дори и у легендарни автори. А идеите, заложени в Прочита на визуалния текст на Четвероевангелието, както и в От могъществото до молитвата или в Изчисляване на царската исихия, неизбежно разпалват духовен огън у слушателите при всяка среща с тях. И това е големият въпрос – да се актуализира непрекъснато човешкото познание. Защото ако българските специалисти са спокойни, и то с право, че окончателно са доказали на света ренесансовата стойност на Боянските ръкописи, то това реално съвсем не е така. В 1994 г. в българското посолство в Лондон бе представен докторат, в който авторката гледаше на тази теза със снизхождение и я третираше като патриотарска мегаломания.
Така че работата съвсем не свършва до стриктното установяване на преводи и догми, където неизбежно има недостатъци. Тя започва оттам.
Не е възможно да се установят истинските параметри на пораженията в сянката на презрение и досада, освен ако някой не е битувал в такава среда с целия й жлъчен словесен реквизит, добре демонстриран в словоизлиянията на Мусакова. За нейно сведение в СУ вече е защитена дисертация на тема ‛Словото на омразата“ и тя би могла да стане жив модел за по-нататъшни изследвания.
Какъв учен е Димитрова е ясно – не такъв, какъвто е Мусакова. И балансът на различието е в ръцете на Димитрова, а не на Мусакова. По простата причина, че Димитрова е създател на продукт, който култивира положителни идеи и който може да се развива, да се обработва, да се усъвършенства.
Мусакова може само да следва и да дебне как да апострофира. Тя знае, че има апострофирани авангардни премиери, но докато от освирквачите не е останала следа, то произведенията в следващи редакции съществуват и до днес. Но най-вече тя знае пределно ясно, че не може да апострофира времето, не може да го върне назад и е пропуснала възможността да види (как ли с това строго зрение) явни програмни текстови и визуални тези - тя никога няма да може да каже, че е поставила на идейната (не на преводната) карта програмния послеслов на Симон; никога няма да може да си впише в кариерата, че е открила шифъра на Магическия квадрат; че е остойностила стилистиката на визуалния текст; че е актуализирала посланието на Симон и е вдъхнала вяра у човека. Нейната закърняла, облъчена от презрение и досада съвестност, се е оказала непродуктивна.
Първото дигитално факсимиле на Четвероевангелието на цар Иван Александър е вече исторически факт и той има за автор Екатерина Димитрова.
Използваната методика на разкъсване на цялото, на изваждане от контекст, на частично цитиране, на преекспониране и т.н. за обслужване на единствената цел – отрицание на всяка цена на независима нова позиция, оформя впечатлението за тежки проблеми в българската културна среда.
Защото ако това не беше така, просто не може да не се види приносът на проект, който връща виртуално в България най-ценната средновековна реликва – Четвероевангелието на цар Иван Александър. Но за критичката е изглежда необичайно това да е независим проект с идеална цел – не за титулуване, не за кариеристични цели, не за обслужване на интереси, а за това, за което Четвероевангелието съществува – за вярата.
И тъй като съвестната изследователка Мусакова не се сети да направи нищо за това, а го направи непозната личност извън обичайното й обкръжение, то реакцията трябваше да бъде отрицателна. Но тази съвестност изглежда закърняла от облъчването с презрение и досада – та ако тя работеше добре, би ли пропуснала 650-годишнината от създаването на Големия четвероблаговестник?
А това висококачествено дигитално факсимиле празнува именно тази годишнина и актуализира високите стойности на една епоха, за която всеки вярващ българин има свое лично отношение.
Съпровождащият текст адресира три съществени проблема и актуализира заложените в оригинала визуални и словесни тези.
Установени са реалните параметри на стиловата динамика на визуалния текст и е оборена тезата за разнородното средностатистическо качество на миниатюрите, като е предложена теза за цялостния знаков характер на полифоничната стилистика като следствие от заложената в послеслова програмна амбивалентна концепция:
‛Написа се този животочен извор... наречен четвероблаговестник, но не заради външния му вид от шарки, или злато, или пресукан лен, или за украсата от бисери и скъпоценни камъни, но заради вътрешното излияние на божествено слово...“
Изследвано е взаимодействието между светския и свещения дискурс и по текстови и визуални маркери е изведена теза за актуално изживяване на вярата, която за средновековния богомолец е била универсална жизнена позиция.
Декодиран е шифърът на Магическия квадрат и е установен оригиналният произход на синаксара и менолога, считани досега за късни добавки.
Как реагира облъчената съвестност на Мусакова?
Тя игнорира всички приносни моменти и прави агресивна деструкция на целостта на концепциите, като се фокусира върху съществуващи различия в превода. Тя прозира важността на послеслова (едва след като е поднесен анализиран, нищо че го е гледала на преводната карта дълги години), но така и не постига вярата, че той е функционално действащ ключ към разбиране на визуалния текст. Тя е много сърдита, че липсва стриктна терминология, забравяйки, че това е есеистичен текст и такава не е задължителна. Позволява си да прави личностни нападки и да настройва общественото мнение на базата на частичното й настървено и злонамерено препускане в текста, без да е вникнала в неговия смисъл.
Няколко примера биха илюстрирали преднамерената й агресия.
Преводът на ‛Вядомо бонду“ като ‛В дом бъди“ вм. ‛Да се знае“ е просто една оптическа грешка, когато ятовата гласна е възприета като ер. Може би в един по-мрачен албионски ден, при лошо пречупване на оскъдната светлина, това е лесно да се случи. Но изведената теза, че това е личен адрес към ктитора Иван Александър, е изопачена от критичката като теза, че ‛тези указания... (наречени кой знае защо Кодекс) са направени специално за царя.“ Игнорирани са приведените доказателствата за съществуването на такъв тип календари и в други ръкописи от XIV век, както и изводът, че това е ‛стандартен модел за времето“. Тя подминава доказателствата от физическо естество, като използването на същия пресукан лен за целия ръкопис, както и отпечатъците от ръжда върху листовете с календарите, говорещи за тяхната оригинална позиция. Иронизира доказателството, че препратките между календарите и основния текст винаги ще съвпадат, игнорирайки сравнителния извод за позицията, когато тези препратки не са маргинални, а в самия текст, което не би било възможно, ако не са съвременни.
Тук вероятно читателят се пита какво е всъщност нейното ‘високонаучно’ доказателство. Наистина, прелюбопитно е да се знае, че то се изчерпва с една конвенционална празна фраза: “Че те са добавени, е повече от ясно...!“
Така или иначе, това не променя глобалната теза за оригиналния произход на тези листове, която е подкрепена с множество други доказателства, всички от тях игнорирани от критичката.
Защо ли? Тезата за по-късния произход на листовете е лансирана от Клеминсън. Неговата изследователска ‛точност“ има дори математически израз – той установява три портрета на цар Иван Александър в Четвероевангелието, когато добре се знае, че те са шест. Явно истинските изследователи нямат нито време, нито търпение да разлистят един обемист ръкопис докрай... А той е такъв капацитет, че може дори да разчита буквена номерация като подпис. Добра храна за съвестността на Мусакова, но нереализирана. По нейния настървен формализъм питането би изглеждало така: защо Клеминсън забулва в тайнство половината от портретите на царя? Защо осакатява светския визуален дискурс? Как това обслужва тезата за не дотам ценната украса на ръкописа? Та дори и: А това не е ли скрит републиканизъм? И т. н. Тук читателят може да се досети защо подобаващото питане липсва.
Така остават като подвеждащи факти в едно референциално научно (неесеистично) издание (A Union Catalogue of Cyrilic Manuscripts in British and Irish Collections, SSEES, London, 1988) груби неточности.
В превода на част от Послеслова Мусакова яростно изисква стерилна семантична чистота и не допуска ‛възраждане“ (‛романтичен превод“, според една добронамерена оценка) да се употреби вм. ‛потърсил и намерил и наредил да бъде преведено/преписано...“. Би било добре строгият стерилен критерий тя да бе поставила и пред собствената си проводимост и да не изпуска в критиката си точно онова, което подсказва ‛възраждане“, а именно: ‛и като го потърси... цар Иван Александър намери го като светилник оставен на тъмно място и забравен и оставен без грижа от старите царе. Намери го него с божествено желание този христолюбив цар...).
Колкото до така лелеяните от нея термонологични точности, изглежда непонятно, че възприема арт миньон миниатюри като тавтология. Би трябвало да е наясно, че миньон и миниатюра произлизат от различни корени и миниатюра не значи миньон, а миниум - червено!
Етимологичната недостатъчност/хитрост на съвестността на Мусакова опира до втора прясност в деривацията на писмописец от вторичната пощенска употреба за писмо, а не от оригиналната – писменост. Писар е визираната пощенска асоциация, от която двойното бягство, предложено от Мусакова в ‛писач“ и ‛скриптор“, едва ли е проява на добър научен вкус.
И възниква въпросът – защо Мусакова не е могла да види програмността на послеслова на Симон преди, а едва след като й се поднесе в анализиран вид, провидя неговата значимост и въпреки това не се спря и вдълбочи за миг в указанието му, касаещо виталността на вярата, а го изконсумира бързо само като поредната суха закуска? А този текст указва недвусмислено, че доказателствата в изследваната материя зависят колкото от фактологията (а такава има приведена изчерпателно), толкова и от вярата. Може цял живот да чистиш едно съзидание с дяволски яростна пуританска енергия и никога да не вникнеш в красотата на интериора, а още повече – в духа на средата, без която той е мъртва даденост. Отговорът тук е по-сложен от казуса Клеминсън и опира до познатата псевдоинтелектуална вероустойчивост. Тя е добро оръжие за лелеяното от нея тотално отрицание на един вярващ, независим, незащитен от институция изследовател. За себеподобни това не би станало, както бе вече демонстрирано.
Като допълнителен тест може да се пробва да открие със строгото си терминологично зрение грешки в преводи, които сама цитира, пък дори и на Симон. А такива има. Едва ли би проумяла, че това е възможно. Но е така, щото грешките са нормални за гигантски проект, където не ювелирната точност на формата, а значението е от значение. Но по ред.
В превода на Послеслова, цитиран от Мусакова, се явява един твърде любопитен елемент от ръкописа ‛пресукано ленено платно“. Сигурно е, че колкото и да търси, никой не би могъл да намери пресукано платно в ръкопис, и то не защото може да е загубено. А защото става дума за пресуканите ленени конци, с които е пришито тялото на ръкописа. Ето докъде може да доведе понякога буквалистиката в превода. Но въпреки това тя би могла да си зададе своите изследователски въпроси: как ленено платно би участвало в създаването на ръкопис и как след това е било забулено; как би обслужвало концепцията; тихомълком ли е включено в проекта?
По-нататък в превода на същия послеслов от същия висок източник, колкото и да се рови човек пък, е невъзможно да намери нещо, което в оригинала заема цял ред ‛... на оутвръждение своемоу царство“. Така мотивацията на анонимните художници, украсили ръкописа с ярки цветове и злато, е изгубена някъде по преводната верига и читателят е лишен от единственото стигнало до нас сведение за личностно им отношение в този голям проект. Това сведение може да се намери в критикувания от Мусакова нов превод на Димитрова от дигиталния проект. А иначе тук тя отново би могла да излее страхотна атака защо се забулват в тайнство немаловажни данни.
Когато става дума просто за грешки.
Симон също е допуснал грешки, една - още в титулуването на царя на фол.3.
Той е идентифицирал царицата като ‛самодръжица всям блъгаром и гръком“, а царя - като ‛самодръжец всям блъгаром и кръком“.
Ето материал за критикарски вълнения:
Какво ли е имал предвид Симон; ‛тихомълком“ ли е направил замяната на буквата или не; как това обслужва неговата концепция; как е възможно такъв важен проект да се повери на такъв неграмотен и нехаен ‘писач’!
Ето как една неволна грешка би се чувствала в ръцете на яростната формалистка. За почуда, като би трябвало да знае всичко за теорията на формалните грешки точно от източниците, на които е такъв гласовит кастодиан.
Ето на какъв тип личности тя дължи работата си и как това богатство ни е завещано:
‛Моля, прочие, всички преписващи и четящи, поменавайте този игумен Митрофан, от род в род и похвала за него, а за мене – писалия – не злословете, а даже благодарете за моята бедност, дори и нещо да е сбъркано, защото знаете, че никой от човеците не е съвършен, освен единствен Бог...“
‛Писа и преведе това грешният, непотребен, многострадален и недостоен да се нарече Христов раб Лалос с помощта на моя владика Христос...“
‛Така че отци, попове и дякони, като четете, поправяйте, а не злословете...“
‛Така че и да съм сбъркал някъде, защото съм приказвал с приятел или съм пил, вие калугери, попове и дяци, внимателно пейте и попрявяйте. Не кълнете, но ми простете, а вас – Бог, понеже не пише свети дух, а грешен човек. Защото медът, даже и да е върху кора, пак е сладък, и словото божие, макар и да е грубо (написано), но хвали Бога.“
(От Бележки на българските книжовници, т.1, Христова, Боряна и колектив, София, 2003)
Излишно е Мусакова да подвежда читателите след нейния злонамерен формализъм. Те добре виждат, че тя няма нищо конструктивно, касаещо най-исконното - вярата, което да предложи, и знаят, че времето на такива половинчати учени отдавна мина. Читателят вече е изпитал различно духовно преживяване от реконструираното в символ и образ пътуване във вярата от текста на Димитрова. Още повече, че това е и посланието на далеч по-висшия от Мусакова авторитет на вярата – Симон, който ясно е дал единственото напътствие за постигане на пълната истина – да се надмогне формата и да се проникне във вътрешното слово.
Затова абсолютизирането на формата е непродуктивно. Още повече, когато самият критик манипулира формалната даденост - да си припомним как превежда термина signpost като ‛пътепоказател“? Или пропуска част от цитат, който не обслужва тезата му: ‛царят го потърсил (евангелието!) и го намерил, след което наредил то да бъде преведено/преписано (букв. в оригиналния текст) от гръцки/елински слова“. Пропуснатото от оригиналния текст указание, че царят го намерил като ‛светилник, оставен от старите царе, оставен на тъмно и забравен без грижа“, е направено именно за да се обезсмисли идеята за ‛възраждане“. Пак чрез пропускане, този път на обстойното одокументиране на съществуващи синаксар и менолог и в други ръкописи от XIV век и на заключението за стандартен модел, е поднесено изкривено и изопачено като ‛написано“, а не адресирано за Иван Александър. Е, това е самата Мусакова, която демонстрира добро владеене на критикарската методология на формалната игра на откъсване от контекст, изпускане и разкъсване на цялото, комбинирана с липса на каквато и да било коструктивна концептуална теза.
Степента на агресивна обсебеност е толкова въпиюща, че обективни дадености се вменяват като лични такива. ‛Книжка“ е ирония, адресираща първото издание на английски език за Четвероевангелието (Dimitrova, Е.,The Gospels of Tsar Ivan Alexander, British Library, 1994). А тази ‛книжка“ е създадена по строго регламентирания формат на серията ‛Manuscripts in Colour“, ръководена от покойната специалистка по Западни ръкописи Джанет Бекхаус, чието творчество Мусакова би трябвало да познава. Именно тази ‛книжка“ постави на културната карта Четвероевангелието, а заложените в нея тези за стилистиката на визуалния текст, развити в настоящото издание, намериха висока оценка от специалисти като Д. Оболенски и Р. Крамптън.
Подвеждането на херменевтичната ориентация на анализа също под ироничен знаменател (‛езотерично“) вече граничи с безумен догматизъм, като че ли ако методологията не е старошколска като нейната, то тя е веднага неприемлива. Полезно е да се вникне в глобалната теза на А Р. Макконъл в ‛Science and Himan Progress“, че ‛пътят напред на Западната цивилизация лежи не просто в повтарянето на стари правила, а в развитието на артистични и по-специално драматични методи за потвърждение или отрицание на истината и на адаптация в бързо развиващите се условия на съвременния свят“ (стр. 20).
Може би в това е и част от отговора за ‛презрението и досадата“, болезнено изпитан от Мусакова, тъй като енергията за положителната човешката динамика е в действащата духовна драма, във вътрешния огън, в живата вяра, а не в стерилния подбор на формата, тъй като, както бе демонстрирано, формата не е идеална дори и у легендарни автори. А идеите, заложени в Прочита на визуалния текст на Четвероевангелието, както и в От могъществото до молитвата или в Изчисляване на царската исихия, неизбежно разпалват духовен огън у слушателите при всяка среща с тях. И това е големият въпрос – да се актуализира непрекъснато човешкото познание. Защото ако българските специалисти са спокойни, и то с право, че окончателно са доказали на света ренесансовата стойност на Боянските ръкописи, то това реално съвсем не е така. В 1994 г. в българското посолство в Лондон бе представен докторат, в който авторката гледаше на тази теза със снизхождение и я третираше като патриотарска мегаломания.
Така че работата съвсем не свършва до стриктното установяване на преводи и догми, където неизбежно има недостатъци. Тя започва оттам.
Не е възможно да се установят истинските параметри на пораженията в сянката на презрение и досада, освен ако някой не е битувал в такава среда с целия й жлъчен словесен реквизит, добре демонстриран в словоизлиянията на Мусакова. За нейно сведение в СУ вече е защитена дисертация на тема ‛Словото на омразата“ и тя би могла да стане жив модел за по-нататъшни изследвания.
Какъв учен е Димитрова е ясно – не такъв, какъвто е Мусакова. И балансът на различието е в ръцете на Димитрова, а не на Мусакова. По простата причина, че Димитрова е създател на продукт, който култивира положителни идеи и който може да се развива, да се обработва, да се усъвършенства.
Мусакова може само да следва и да дебне как да апострофира. Тя знае, че има апострофирани авангардни премиери, но докато от освирквачите не е останала следа, то произведенията в следващи редакции съществуват и до днес. Но най-вече тя знае пределно ясно, че не може да апострофира времето, не може да го върне назад и е пропуснала възможността да види (как ли с това строго зрение) явни програмни текстови и визуални тези - тя никога няма да може да каже, че е поставила на идейната (не на преводната) карта програмния послеслов на Симон; никога няма да може да си впише в кариерата, че е открила шифъра на Магическия квадрат; че е остойностила стилистиката на визуалния текст; че е актуализирала посланието на Симон и е вдъхнала вяра у човека. Нейната закърняла, облъчена от презрение и досада съвестност, се е оказала непродуктивна.
Първото дигитално факсимиле на Четвероевангелието на цар Иван Александър е вече исторически факт и той има за автор Екатерина Димитрова.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар