Дискусия (Собственост)
Този текст е в основата на работата на Недко Солаков ‛Дискусия (Собственост)‛, 2007, представена в централната изложба (курирана от Робърт Стор) в тазгодишното Венецианско биенале. Това всъщност е поредната история на художника, която се колебае между реален проблем (оръжеен спор между Русия и България) и неговата артистична интерпретация (със забъркване на кирилицата и Lactobacillus Bulgaricus). Текстът е изписан върху огромна стенна площ и е допълнен от реален обезвреден автомат АК-47; 12 рисунки в естествени размери на наскоро произведени български автомати, нарисувани с въглен и бяла креда от Михаела Власева и Светозара Александрова; рисунка с графит, черен и бял туш върху хартия ‛The MP-44 (‛Sturmgewehr‛)‛; 2 видеофилма върху DVD, цвят, звук, loop (времетраене: „Интервю на български‛ – 1’04’’, „Руско посолство‛ – 5’43’’); и стенна рисунка с акрил ‛Lactobacillus Bulgaricus‛. Освен това са включени характерни букви от българската и руската кирилица и глаголицата (от винил, залепени на стената), допълнени от ръчно изписани текстове-коментари.
С. П.
Попаднах на тази история през лятото на 2006. Вестникарска статия описваше десетилетния спор (меко казано) между Русия и България по повод на руските оплаквания, че България продължава да произвежда и продава нелегално автомата АК-47. Този шедьовър на автоматичната бойна техника е измислен от Михаил Калашников в края на 40-те години на XX век и по време на социализма Съветският съюз свободно разрешава – като предоставя и цялата техническа документация – на своя сателит Народна Република България да произвежда оръжието, за да се задоволяват нарасналите нужди на Източния блок.
Години по-късно социализмът се сгромолясва и на негово място идва капитализмът. Очевидно АК-47 никога не е бил обект на международното патентно право или на законен обмен на интелектуална собственост. Ако беше, господин Калашников отдавна би станал милиардер, ако съдим по достъпната статистика, че в света са произведени между 50 000 000 и 100 000 000 АК-47. Така че, когато през 1990 година между Русия и България започват разговори по този въпрос, е съвсем ясно, че проблемът не може да бъде обект на международното правосъдие.
Днес е трудно да се проследят всички движения и обрати на тези преговори и последвалото развитие на нещата. От една страна, всички срещи на междуправителствени комисии са били тайни, а от друга, хора като мен обикновено не ходят на изложения на оръжие и не са били директни свидетели на някои от ситуациите, в които руснаците публично отправят обвинения към българите за показване и продажба на неща, които не им принадлежат. От друга страна, през последните няколко години българските производители настояват, че те произвеждат съвсем друг автомат, наречен АR, който, независимо от леката си прилика с АК-47, е напълно модернизиран с оглед на стандартите на НАТО и се продава много добре. Например преди известно време, според българската преса, Американското централно командване за Ирак решава да купи 40 000 български АR автомати, за да въоръжи новата демократична армия на Ирак.
Това беше повече или по-малко всичко, което знаех, когато реших да се обърна към двете страни и да се опитам да ги накарам да говорят пред камера. Най-напред се фокусирах върху българската фабрика „А…л‛, производител на автоматите AR, намираща се в живописния град К. Като художник, който не е свързан с военните и който също така няма никакви контакти с търговците на оръжие, помолих зам.-министъра на културата (приятна дама) да ми помогне, като ме свърже с генералния директор на „А…л‛, г-н Н. И. Тя се обади на зам.-министъра на отбраната (друга приятна дама) и ми беше обещана среща. Тъй като съм параноичен по природа, помолих и топ репортер (отново жена) за помощ. Така че, когато на 1 декември 2006 се появих пред господин И. в неговия кабинет, той започна, казвайки: „Само министър-председателят не ми се обади, че ще идвате!‛. Независимо от това, ми бяха нужни почти три часа да убедя генералния директор да каже няколко думи пред камерата. Защо? Основният проблем беше, че опитът ми да накарам и двете страни да говорят ставаше точно по средата на последния рунд от тежки преговори между представители на Русия и България по повод на интелектуалната собственост на военни артикули. Очевидно г-н И., благоразумен човек на средна възраст, не искаше да излага на опасност заплетените дискусии, разговаряйки с художник, който на неговия въпрос: „Но защо вие, който не сте журналист, се интересувате от този проблем?!‛, дава достатъчно чудат отговор: „Защото съм свикнал да чета за спорове относно интелектуалната собственост във връзка с книга или музика, но никога във връзка с оръжие, което е обявено за най-популярното на всички времена‛. Най-накрая г-н И. се съгласи и ми даде едноминутно интервю. След това, неофициално, той ми разказва в продължение на един час как е учил в Съветския съюз и колко се възхищава от качеството на руската военна продукция; как е работил в същата тази фабрика „А…л‛ десетилетия наред, първо като инженер и после като генерален директор, и как неговата основна грижа сега е да запази работата на 5 500-те работници, които също произвеждат и много други невоенни продукти като CNC екипировки.
След интервюто влязох във фирмения уебсайт и намерих пълния списък на всички автоматични оръжия, които те произвеждат, със снимка на всяко едно от тях. Поисках няколко изображения с по-добро качество, които да използвам в проекта си, и след внимателна селекция, на 19 декември 2006 година, дизайнерският отдел на фабриката ми изпрати CD с дузина примери с висока резолюция, частично представящи техния автомат AR. За съжаление тези, които исках най-много, бяха сметнати за „прекалено противоречиви‛, за да бъдат използвани по начина, по който аз предложих, независимо от факта, че бяха публично оповестени на техния сайт. „Не искаме да дразним руснаците с вашия проект, нали?!‛, каза г-н И. и аз трябваше да се съглася с него. След това наех две сръчни млади художнички да направят 12 рисунки на автомати AR в естествен размер, като използват по-малко спорните изображения. Отне им два месеца да свършат работата.
Г-н И. беше също така достатъчно любезен да ми помогне да илюстрирам своята гледна точка по-добре, като ми съдейства да купя два истински, но обезвредени AК-47 от 1960 година (единият със сгъваем метален приклад) от един от най-големите магазини за оръжие в София. За съжаление, процедурите за обезвреждане, прецизно описани в официалния сертификат, който ги придружаваше, не бяха приемливи за италианските власти, които имат други правила за обезвреждане на автоматично оръжие. Трябваше да се откажа от идеята да внеса АК-47 и реших да купя един в Италия. Затова тук виждате АК-47, произведен в Румъния, който идва от италиански магазин и има странна допълнителна дръжка, което мога да преглътна.
Едновременно с всичко това, отчаяно се опитвах да се свържа с руската страна. На 21 ноември 2006 същият зам.-министър на културата написа официално писмо до Руското посолство в София, искайки среща, на която аз да дискутирам този въпрос с техен представител. Бях в Маями, когато получих лошата новина от зам.-министъра, че с писмо от 5 декември 2006 Руското посолство ми отказва такава среща. По-късно, обратно в София, се обърнах със същото искане към високопоставена личност (отново жена) от българското Министерство на външните работи, като използвах помощта на куратор (друга жена), работещ за Министерството. Учтиво и дипломатично бях уведомен за преговорите, които вървят точно в същия момент по същия въпрос, и как писмо относно моя проект ще бъде изключително неприемливо за Руското посолство. „Мога ли да спомена в моята история, че вие се притеснявате да се обърнете към руснаците?‛, попитах дамата от външното министерство. „Бих предпочела да не го правите‛, беше отговорът.
След това бях представен на преуспяваща бизнес дама със сериозни контакти в Русия. Тя любезно се зае със случая и най-накрая успя да говори с руския посланик за моя проект. Независимо че той не отказа категорично да ми помогне, все още не беше ясно дали ще мога наистина да се срещна с някой от тяхна страна. Най-накрая, благодарение на позната, родена в Русия (четвърт арменка и между другото международен куратор, живеещ в България), арменският посланик в София говори с руския посланик, след което среща с г-н П. и г-н. В. се организира на 24 януари 2007 г. в Руското посолство.
Г-н П. и г-н В. бяха много любезни и обещаха да ми дадат копие от филм, излъчен по руската телевизия през 2006 година по повод на „българите и нашите руски оръжия‛. Двамата господа също обещаха да се опитат да организират среща с представител на руската „Р…т‛ – организация, оторизирана да продава оръжия в чужбина, който вероятно няма да има нищо против да поговорим за моя проект.
Преди няколко дни, докато с надежда чаках да се състои тази среща, прочетох във вестниците, че преговорите са тръгнали към по-добро и че новите условия, които удовлетворяват и двете страни, са почти договорени.
Нямам представа какви аргументи са били предложени от двете страни, за да се изясни проблемът. Предполагам, че вероятно са били по-сериозни от: „Руснаците някога имали ли са лиценз за използване на кирилицата, която, както всеки знае, е измислена от българските братя Кирил и Методий през IX век, или за употребата на Лактобациликус Булгарикус, мъничката бактерия, която прави най-доброто мляко?‛. След всички тези години на препирни относно правото на собственост, лично аз се чувствам удовлетворен, че поне в сектора на производство на автоматични пушки на международната оръжейна търговия най-накрая ще има относителен мир.
февруари, 2007
Превод от английски Мария Василева
С. П.
Попаднах на тази история през лятото на 2006. Вестникарска статия описваше десетилетния спор (меко казано) между Русия и България по повод на руските оплаквания, че България продължава да произвежда и продава нелегално автомата АК-47. Този шедьовър на автоматичната бойна техника е измислен от Михаил Калашников в края на 40-те години на XX век и по време на социализма Съветският съюз свободно разрешава – като предоставя и цялата техническа документация – на своя сателит Народна Република България да произвежда оръжието, за да се задоволяват нарасналите нужди на Източния блок.
Години по-късно социализмът се сгромолясва и на негово място идва капитализмът. Очевидно АК-47 никога не е бил обект на международното патентно право или на законен обмен на интелектуална собственост. Ако беше, господин Калашников отдавна би станал милиардер, ако съдим по достъпната статистика, че в света са произведени между 50 000 000 и 100 000 000 АК-47. Така че, когато през 1990 година между Русия и България започват разговори по този въпрос, е съвсем ясно, че проблемът не може да бъде обект на международното правосъдие.
Днес е трудно да се проследят всички движения и обрати на тези преговори и последвалото развитие на нещата. От една страна, всички срещи на междуправителствени комисии са били тайни, а от друга, хора като мен обикновено не ходят на изложения на оръжие и не са били директни свидетели на някои от ситуациите, в които руснаците публично отправят обвинения към българите за показване и продажба на неща, които не им принадлежат. От друга страна, през последните няколко години българските производители настояват, че те произвеждат съвсем друг автомат, наречен АR, който, независимо от леката си прилика с АК-47, е напълно модернизиран с оглед на стандартите на НАТО и се продава много добре. Например преди известно време, според българската преса, Американското централно командване за Ирак решава да купи 40 000 български АR автомати, за да въоръжи новата демократична армия на Ирак.
Това беше повече или по-малко всичко, което знаех, когато реших да се обърна към двете страни и да се опитам да ги накарам да говорят пред камера. Най-напред се фокусирах върху българската фабрика „А…л‛, производител на автоматите AR, намираща се в живописния град К. Като художник, който не е свързан с военните и който също така няма никакви контакти с търговците на оръжие, помолих зам.-министъра на културата (приятна дама) да ми помогне, като ме свърже с генералния директор на „А…л‛, г-н Н. И. Тя се обади на зам.-министъра на отбраната (друга приятна дама) и ми беше обещана среща. Тъй като съм параноичен по природа, помолих и топ репортер (отново жена) за помощ. Така че, когато на 1 декември 2006 се появих пред господин И. в неговия кабинет, той започна, казвайки: „Само министър-председателят не ми се обади, че ще идвате!‛. Независимо от това, ми бяха нужни почти три часа да убедя генералния директор да каже няколко думи пред камерата. Защо? Основният проблем беше, че опитът ми да накарам и двете страни да говорят ставаше точно по средата на последния рунд от тежки преговори между представители на Русия и България по повод на интелектуалната собственост на военни артикули. Очевидно г-н И., благоразумен човек на средна възраст, не искаше да излага на опасност заплетените дискусии, разговаряйки с художник, който на неговия въпрос: „Но защо вие, който не сте журналист, се интересувате от този проблем?!‛, дава достатъчно чудат отговор: „Защото съм свикнал да чета за спорове относно интелектуалната собственост във връзка с книга или музика, но никога във връзка с оръжие, което е обявено за най-популярното на всички времена‛. Най-накрая г-н И. се съгласи и ми даде едноминутно интервю. След това, неофициално, той ми разказва в продължение на един час как е учил в Съветския съюз и колко се възхищава от качеството на руската военна продукция; как е работил в същата тази фабрика „А…л‛ десетилетия наред, първо като инженер и после като генерален директор, и как неговата основна грижа сега е да запази работата на 5 500-те работници, които също произвеждат и много други невоенни продукти като CNC екипировки.
След интервюто влязох във фирмения уебсайт и намерих пълния списък на всички автоматични оръжия, които те произвеждат, със снимка на всяко едно от тях. Поисках няколко изображения с по-добро качество, които да използвам в проекта си, и след внимателна селекция, на 19 декември 2006 година, дизайнерският отдел на фабриката ми изпрати CD с дузина примери с висока резолюция, частично представящи техния автомат AR. За съжаление тези, които исках най-много, бяха сметнати за „прекалено противоречиви‛, за да бъдат използвани по начина, по който аз предложих, независимо от факта, че бяха публично оповестени на техния сайт. „Не искаме да дразним руснаците с вашия проект, нали?!‛, каза г-н И. и аз трябваше да се съглася с него. След това наех две сръчни млади художнички да направят 12 рисунки на автомати AR в естествен размер, като използват по-малко спорните изображения. Отне им два месеца да свършат работата.
Г-н И. беше също така достатъчно любезен да ми помогне да илюстрирам своята гледна точка по-добре, като ми съдейства да купя два истински, но обезвредени AК-47 от 1960 година (единият със сгъваем метален приклад) от един от най-големите магазини за оръжие в София. За съжаление, процедурите за обезвреждане, прецизно описани в официалния сертификат, който ги придружаваше, не бяха приемливи за италианските власти, които имат други правила за обезвреждане на автоматично оръжие. Трябваше да се откажа от идеята да внеса АК-47 и реших да купя един в Италия. Затова тук виждате АК-47, произведен в Румъния, който идва от италиански магазин и има странна допълнителна дръжка, което мога да преглътна.
Едновременно с всичко това, отчаяно се опитвах да се свържа с руската страна. На 21 ноември 2006 същият зам.-министър на културата написа официално писмо до Руското посолство в София, искайки среща, на която аз да дискутирам този въпрос с техен представител. Бях в Маями, когато получих лошата новина от зам.-министъра, че с писмо от 5 декември 2006 Руското посолство ми отказва такава среща. По-късно, обратно в София, се обърнах със същото искане към високопоставена личност (отново жена) от българското Министерство на външните работи, като използвах помощта на куратор (друга жена), работещ за Министерството. Учтиво и дипломатично бях уведомен за преговорите, които вървят точно в същия момент по същия въпрос, и как писмо относно моя проект ще бъде изключително неприемливо за Руското посолство. „Мога ли да спомена в моята история, че вие се притеснявате да се обърнете към руснаците?‛, попитах дамата от външното министерство. „Бих предпочела да не го правите‛, беше отговорът.
След това бях представен на преуспяваща бизнес дама със сериозни контакти в Русия. Тя любезно се зае със случая и най-накрая успя да говори с руския посланик за моя проект. Независимо че той не отказа категорично да ми помогне, все още не беше ясно дали ще мога наистина да се срещна с някой от тяхна страна. Най-накрая, благодарение на позната, родена в Русия (четвърт арменка и между другото международен куратор, живеещ в България), арменският посланик в София говори с руския посланик, след което среща с г-н П. и г-н. В. се организира на 24 януари 2007 г. в Руското посолство.
Г-н П. и г-н В. бяха много любезни и обещаха да ми дадат копие от филм, излъчен по руската телевизия през 2006 година по повод на „българите и нашите руски оръжия‛. Двамата господа също обещаха да се опитат да организират среща с представител на руската „Р…т‛ – организация, оторизирана да продава оръжия в чужбина, който вероятно няма да има нищо против да поговорим за моя проект.
Преди няколко дни, докато с надежда чаках да се състои тази среща, прочетох във вестниците, че преговорите са тръгнали към по-добро и че новите условия, които удовлетворяват и двете страни, са почти договорени.
Нямам представа какви аргументи са били предложени от двете страни, за да се изясни проблемът. Предполагам, че вероятно са били по-сериозни от: „Руснаците някога имали ли са лиценз за използване на кирилицата, която, както всеки знае, е измислена от българските братя Кирил и Методий през IX век, или за употребата на Лактобациликус Булгарикус, мъничката бактерия, която прави най-доброто мляко?‛. След всички тези години на препирни относно правото на собственост, лично аз се чувствам удовлетворен, че поне в сектора на производство на автоматични пушки на международната оръжейна търговия най-накрая ще има относителен мир.
февруари, 2007
Превод от английски Мария Василева
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
