Дигиталният анонист | профили
Може би сред нас все още има привърженици на суеверието, че е лесно да останеш анонимен в интернет. В действителност тъкмо в интернет анонимността е невъзможна, тъй като там физическата ни личност е неотделима от физическите канали за комуникация. Разбира се, като обикновени потребители, ние нямаме достъп до другите, но пък доставчиците на една или друга услуга могат да извлекат огромно количество информация за нас само благодарение на анализа на трафика през своя сайт. Има инструменти, с чиято помощ можем да ограничим този достъп до нас и не само да скрием от доставчика си къде ходим и каква информация обменяме, но и да всеем заблуда в отсрещната страна относно чисто географското си местоположение и да редуцираме до нула вероятността да се сдобием с някое и друго нежелано досие. Софтуер с такова предназначение ползват бизнесмени, желаещи да опазят поверителността на сделките си, военни, престъпници, терористи, въобще всички, които по някакъв начин се стремят да избегнат нечий контрол.
Привърженичка ли съм на анонимността в интернет? Разбира се! Не бих могла да не бъда при положение, че в Паноптикона, познат ни като интернет, властта и терорът се упражняват анонимно и единствената ефективна съпротива би могла да е също само анонимна. Имам резерви само към един от аспектите на анонимността, чисто писателски, така да се каже. Защото едно е да си обикновен гражданин, принуден да се справя с определена житейска ситуация в напълно непрозрачна информационна среда, а съвсем друго – публична личност. Добра илюстрация за неефективността на анонимното писане е нашумелия през 2003-та иракски блогър Раед . Той бе напълно неоткриваем, но пък автентичността на репортажите му бе под въпрос именно поради невъзможността да докаже, че наистина блогва от Ирак, тоест като очевидец.
Всички тези размисли се събудиха у мен съвсем наскоро, докато наблюдавах как в един оживен българоезичен форум, познати ми от реалността писатели и критици коментираха анонимно в компанията на други анонимни, актуални имена и заглавия от книжния пазар. Става дума за форума на con-text.org. С цел да се "ориентирам в контекста", отворих нова тема: по какъв начин пишещите в con-text и особено администраторите, съвместяват своето анонимно битие с публичното си амплоа? Дават ли си сметка за някои странични ефекти на анонимността? И каква изобщо е функцията на анонимността в този форум? Страх от репресии?
Не мога да кажа, че съм очаквала чудеса. Вече писах за способностите на колективния ум. Ето защо ще пренебрегна потребителските реакции и ще се съсредоточа върху администраторските. Те, също в рамките на очакваното, изместиха темата на разговора около моята личност. Бях попитана защо се интересувам; давам ли си сметка, че по собствено желание съм неанонимна? И знам ли, че нарушаването на чуждата анонимност в този форум строго се наказва? Въпреки уверението, че нямам намерение да нарушавам нечия анонимност нито в този форум, нито дори в личния си сайт и, че единственото от което се интересувам са мненията на писателите тук, нещата не се успокоиха, напротив. Оказа се, че съм се подвела – форумът не бил писателски, а читателски. И че дори активно публикуващите, не са тук за да дискриминират читателите, а именно в ролята си на читатели. Пък читателите, както знаем, са анонимни. Форумът бе наречен дом и бях призована да се държа прилично в него (каквото и да значи това), но нито дума за лекотата с която всеки, особено администратор, би могъл да си създаде някой и друг виртуал чрез който да се самокоментира одобрително в трето лице, с когото да влиза в интелектуални спорове, или с чиято помощ да се разправя с труден опонент. Нито дума за това, че казаното у дома отлита във времето и пространството без особени последствия, а написаното в интернет-форум остава, трупа се, излъчва, влияе... А след като влияе, кой отговаря? Ако пък не цели влияние, то с какви съображенията стои на открито? Да не говорим, че гледката на хора, бъбрещи си по домашному, но по светски прикрити зад маски е точно толкова „шик‛, колкото и венециански бал, на който всички са по шаячни терлици. Не знам, може би критикът Ангел Игов, пардон, feanor... или може би все пак Й. Алеков Иваницов намира за връх на куртоазията изявите на своята маскирана личност, аз обаче трудно бих го взела насериозно от тук нататък.
За здравите стомаси – линк към дискусията.
Привърженичка ли съм на анонимността в интернет? Разбира се! Не бих могла да не бъда при положение, че в Паноптикона, познат ни като интернет, властта и терорът се упражняват анонимно и единствената ефективна съпротива би могла да е също само анонимна. Имам резерви само към един от аспектите на анонимността, чисто писателски, така да се каже. Защото едно е да си обикновен гражданин, принуден да се справя с определена житейска ситуация в напълно непрозрачна информационна среда, а съвсем друго – публична личност. Добра илюстрация за неефективността на анонимното писане е нашумелия през 2003-та иракски блогър Раед . Той бе напълно неоткриваем, но пък автентичността на репортажите му бе под въпрос именно поради невъзможността да докаже, че наистина блогва от Ирак, тоест като очевидец.
Всички тези размисли се събудиха у мен съвсем наскоро, докато наблюдавах как в един оживен българоезичен форум, познати ми от реалността писатели и критици коментираха анонимно в компанията на други анонимни, актуални имена и заглавия от книжния пазар. Става дума за форума на con-text.org. С цел да се "ориентирам в контекста", отворих нова тема: по какъв начин пишещите в con-text и особено администраторите, съвместяват своето анонимно битие с публичното си амплоа? Дават ли си сметка за някои странични ефекти на анонимността? И каква изобщо е функцията на анонимността в този форум? Страх от репресии?
Не мога да кажа, че съм очаквала чудеса. Вече писах за способностите на колективния ум. Ето защо ще пренебрегна потребителските реакции и ще се съсредоточа върху администраторските. Те, също в рамките на очакваното, изместиха темата на разговора около моята личност. Бях попитана защо се интересувам; давам ли си сметка, че по собствено желание съм неанонимна? И знам ли, че нарушаването на чуждата анонимност в този форум строго се наказва? Въпреки уверението, че нямам намерение да нарушавам нечия анонимност нито в този форум, нито дори в личния си сайт и, че единственото от което се интересувам са мненията на писателите тук, нещата не се успокоиха, напротив. Оказа се, че съм се подвела – форумът не бил писателски, а читателски. И че дори активно публикуващите, не са тук за да дискриминират читателите, а именно в ролята си на читатели. Пък читателите, както знаем, са анонимни. Форумът бе наречен дом и бях призована да се държа прилично в него (каквото и да значи това), но нито дума за лекотата с която всеки, особено администратор, би могъл да си създаде някой и друг виртуал чрез който да се самокоментира одобрително в трето лице, с когото да влиза в интелектуални спорове, или с чиято помощ да се разправя с труден опонент. Нито дума за това, че казаното у дома отлита във времето и пространството без особени последствия, а написаното в интернет-форум остава, трупа се, излъчва, влияе... А след като влияе, кой отговаря? Ако пък не цели влияние, то с какви съображенията стои на открито? Да не говорим, че гледката на хора, бъбрещи си по домашному, но по светски прикрити зад маски е точно толкова „шик‛, колкото и венециански бал, на който всички са по шаячни терлици. Не знам, може би критикът Ангел Игов, пардон, feanor... или може би все пак Й. Алеков Иваницов намира за връх на куртоазията изявите на своята маскирана личност, аз обаче трудно бих го взела насериозно от тук нататък.
За здравите стомаси – линк към дискусията.
P.S.Б.а. Анонист - неологизъм водещ произхода си от една от първите международни некомерсиални мрежи Fidonet (1984) издаващ недвусмислено отношение към анонимно общуващите.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар