Който издава или използва под свое име или под псевдоним чуждо произведение на науката, литературата или изкуството или значителна част от такова произведение, се наказва с лишаване от свобода до две години или с глоба до десет хиляди лева, както и с обществено порицание.
Наказателен кодекс на Република България (Чл. 173, ал. 1)

Всеки знае какво е Google. Но не и какво са ‛гугълите“.

Най-голямата в света интернет търсачка Google е медиен феномен, емблематизиращ глобалното общество. Тя работи в интерес на информационния обмен, постоянно разширявайки обема и тематичния обхват на разпространяваната информация, включвайки напоследък и нови формати за публикуване и доставяне на съдържание, като Google Book Search, You Tube и пр. Световната мрежа пък, образно казано, представлява една безначална и безкрайна енциклопедия, съставена от безброй разнородни елементи (текстови, визуални, стационарни и подвижни), с различна степен на познавателност, достоверност и представителност – неслучайно в ‛кешовете“ на Google пише изрично, че търсачката не носи отговорност за качеството на предоставеното съдържание.

С някаква доза условност може да се твърди, че интернет (в частност Google) е модернизирана (виртуална) версия на съществуващата във въображението на Хосе Луис Борхес ‛Вавилонска библиотека“. Обаче, чертаейки лабиринтите й, в прочутата си творба Борхес освен благото за човечеството метафоризира заплахите и вредите, които неорганизираната, хаотична, неизбродима информация носи във и чрез себе си. Постмодерната култура и хуманитаристика се развихриха да смесват и преподреждат информационно-познавателните източници от различен ред, неглижираха до степен на абсурдност феномена ‛информационно пренасищане“, подозирайки може би появата на това ново ‛племе“, донякъде рожба на глобалната епоха, за което тук ще стане дума – именно ‛гугълите“.

По въпроса за енциклопедиите ми се ще да вметна нещо. Калина Малина в края на 70-те години ми обясняваше простодушно как питала Александър Балабанов откъде знае чак толкова смазващо много. А той бил отвърнал: ‛От енциклопедиите.“ Чел по цели нощи енциклопедии и научил... Калина Малина, милата, вярваше на тая поредна мистификация на уникалния във всяко отношение професор...

Никой не е изчел Вавилонската библиотека, макар мнозина да са опитвали. ‛Гугълът“ не се опитва, пък и няма нужда – той броди из интернет, търси – и намира...

Google е доставчик, кога безплатен, кога платен (но изключително бърз и лесен за усвояване), на всякаква информация във виртуален, цифровизиран вид. Търсачката работи успешно, при всичките предимства и недостатъци на ‛случайния“ избор и подредба на източниците, които подава след задаването на ключови думи от страна на потребителя. И в този смисъл тя е безкрайно полезна за образованието и науката. Но може да бъде и вредна. Защото – волю или неволю – произвежда консуматори и плагиати на готовата информация. Тъкмо последните ние наричаме ‛гугъли“.

Напоследък у нас доста се пошумя около интелектуалното пиратство; т.нар. torrent tracker-и – без да са чисти пирати – бяха обявени за нарушители на Закона за авторското право, едва ли не за престъпници, чието място е в затвора. Вярно, интелектуалното пиратство ограбва, ала то ограбва само материално (което, разбира се, не е никак малко). Тук никой обаче не посяга на самото авторство, не присвоява текста (образа, музиката, респективно, смисъла, идеите) на определена творба, не си слага името под нея. Нещо повече, при пиратството се залага на авторското име, защото то именно продава стоката. Докато плагиатството прави тъкмо обратното – елиминира оригиналния автор, обладава чуждия интелектуален капитал. ‛Гугълът“ убива авторовата самоличност и я подменя със своята собствена, по-точно, отнася се към плодовете на чуждия интелектуален труд като към анонимни природни дадености. Щом текстът броди из интернет пространството, значи е свободен, т.е. ничий. Защо тогава, мисли си ‛гугълът“, този паднал ми от небето текст да не стане мой, защо да не се пиша като негов създател! Чрез една проста операция, наречена copy-paste, чрез превод от съответния чужд език, често нескопосен, оригиналното авторство е елиминирано и фалшифицирано. Тъй че интелектуалното пиратство ограбва финансово, но плагиатството/‛гугълството“ нарушава естествената природа на творчеството, която е индивидуална, неповторима и неприкосновена.

За да напишеш книга, казват мъдрите хора, трябва да си прочел вагон с книги. ‛Гугълите“ не четат, те паразитират върху готовата информация в мрежата (и не само там). Те притеглят интернет съдържанието към книгата, която е традиционно авторитетно изделие – и поради туй носи научни и всякакви други дивиденти. Около нас бъка от книги, които уж си имат всичко: автор, заглавие, копирайт, съдържание, даже рецензенти и редактори, но всъщност са ‛гугълски“. Защото в тези книги нищо не е такова, каквото изглежда, а е виртуално (т.е. крадено); защото е пастиш, при това най-бездарен. ‛Опредметявайки“ в книга присвоеното с copy-paste чуждо съдържание, ‛гугълите“ си градят (фалшив) АВТОРитет. Тази мимикрия обезценява и дискредитира книгата, превръща я от сериозен, траен творчески и интелектуален продукт в малоценен и малотраен хибрид – ‛гуглокнига“. Откъдето се пръкват и размножават нейните отрочета: ‛гуглонауката“, ‛гуглотитлата“, ‛гуглозванието“ и пр.

При социализма, не че го хваля, съществуваше все пак известен респект към институцията авторство и се бранеше нейната неприкосновеност. Радой Ралин имаше апокрифно разпространявана епиграма, която гласеше (цитирам по памет):

Известен наш белетрист
чуждите автори спира,
за да не разберем
колко от тях имитира.

Помня, студент бях, когато друг студент литератор, разпозна плагиатството в съчинение на известен литературовед, огласи го – в резултат на което последният беше изключен от СБП. Малко след това избухна скандал в печата по повод плагиатството на млада психоложка, макар тя да не беше буквално преписвала от книгата на Михаил Арнаудов ‛Психология на литературното творчество“ – само му беше окрала идеите и тук-там по някой израз. Много страсти извика случаят с романа ‛Левски“ на Яна Язова, чийто ръкопис изчезна от архива й след нейната загадъчна смърт. Знаеше се кой го е откраднал, и че има намерение да го издаде от свое име, защото се чувстваше недосегаем. Този ‛жив класик“ (сега покойник) безнаказано присвои още редица творби на по-неизвестни автори, докато не се намериха смелчаци, поели риска да му се опънат и да спрат престъпното му ‛гугълство“.

Още една вметка. Нашите деди от Възраждането широко са практикували ‛побългаряването“. Вземали чужда повест, сменяли имената (понякога обстановката, историческото време и пр.) с български, тук-там съкращавали, прекроявали – и издавали получената адаптация, без даже да напишат името на оригиналния автор. Били ли са плагиатори (на наш език ‛гугъли“) те? Решително не. Защото не са имали съзнанието, че вършат кражба, защото са запълвали културна празнина, без ни най-малко да се облагодетелстват лично от резултата; те просто са работели за възпитанието в европейски нравствени и естетически ценности.

Напротив, през соцепохата Тодор Ризников абсолютно съзнателно ‛плагиатства“ повестта на Толстой ‛Смъртта на Иван Илич“, сменяйки само имената на героите с български. Сетне я събира с една оригинална своя повест – и представя ръкописа във варненското издателство ‛Георги Бакалов“. Двамата рецензенти, назначени за случая, били единодушни – едната повест (оригиналната) става за публикуване, другата (‛побългарената“) – не. След разкриването на измамата, гръмва адски скандал. А Тодор Ризников, отмъстен, че години наред отхвърлят белетристиката му и го насилват да пише а ла Толстой, започва да се хвали, че притежава документ, обявяващ го за по-голям писател от кумира на своите наставници.

Помня също как веднага след 1989 г. един професор по литература от Софийския университет, заловен от колега писател в плагиатство, беше лишен от правото да преподава. Забележете, същият (пак покойник) беше изтъкнал за свое оправдание факта, че бил подведен от студентите си, които преписвали, а той ползвал техни разработки. Доверявайки се на професорските думи (за обратното не виждам причини!), се натъкваме на образец за типично ‛гугълска“ психология. В основата й лежи войнстващият егоизъм, пълното неуважение към творческата личност и към резултата от нейния труд, чувството за ненаказуемост. Идва ми наум хубавата турска дума гьонсуратлък. Точна е.

Не оправдавам студентите, които плагиатстват, напротив, винаги съм отстоявал пред тях задължителността на кавичките и посочването на източника. Ала в преобладаващата си част студентите ‛гугълстват“, без да съзнават (не им се обяснява!) неправомерността на този акт, някои го правят, защото им липсва самочувствие, неуверени са в способността си да кажат нещо свое, други пък – за да отбият номера, сиреч да си вземат изпита. Така се почва. Веднъж ненаказан, ако е амбициран да напредне, ‛гугълът“ придобива самочувствие. Приел се на сериозно, той произвежда следващ фалшив продукт, имитиращ дисертация, сетне книга, въобще имитиращ наукоправене. Най-лесно е да го изобличиш, ако му зададеш простичкия въпрос: ‛Е, и какво от това?“ Сиреч – дай сега нещо от себе си, произведи някаква оригинална собствена мисъл, която да е следствие от присвоеното чуждо. Понеже науката от приноси се прави, а не от преповтаряния и преписвания. В отговор той със сигурност ще се оплете в сложна ‛гугло“-безсмислица, от която ще стане ясно примерно, че ‛желязото е железно“.

‛Гугълството“ е не само джебчийство, а най-вече научна и творческа импотентност, маскирана като активно можене. То не води до надграждане, до движение напред; не оплодява утробата на познанието и изкуството, тъй както с мастурбация не може да се зачене. У нас обаче почвата се оказа благоприятна за отглеждането на тази ‛култура“. По време на прехода, с падането на идеологическите табута, за жалост паднаха и други задръжки, най-вече изискването към качеството на предлагания на пазара интелектуален продукт. Образованието и науката силно се обезцениха, дипломата за ‛бакалавър“ и ‛магистър“ отдавна не е гаранция за придобити знания и умения; тя може да се вземе по четиристотин сравнително честни начина, без да се полагат умствени усилия. И между тях ‛гугълството“ съвсем не е най-разпространеният начин.

При по-амбициозните ‛гугъли“ лесно спечелената диплома за висшист не е достатъчна. И за да се катерят в йерархията, ние, издателите – не оневинявам и себе си! – също сме отговорни. Защото:

- произвеждаме книги, сътворени от плагиатствани и компилирани ‛гугло“-текстове;
- до критичната точка сме занижили критериите за оригиналност и приносност на предлаганите ръкописи;
- в повечето научни и университетски издателства няма редактори, художници, коректори, които да са на необходимото професионално равнище, та книгите излизат в безумен вид откъм качество на съдържанието, оформлението и полиграфията;
- рецензентите, ако въобще ги има, често изпълняват приятелски поръчки – утре рецензираният ще им върне жеста, после те на него и т.н.;
- редица от т.нар. научни и университетски издателства пускат книгите, за да отчетат количество готова продукция, която авторите и институциите също отчитат. Сиреч, административно нещата са наред, а за другото не ни е грижа.

Но ако случайно научното издателство прояви съвест и откаже, ‛гуглокнигата“ може срещу заплащане да се пръкне в някое от хилядите други издателства, част от които преживяват отлично от самофинансиращи се автори. За ‛гугъла“ не е толкова важен авторитетът на издателството, по-важното е да има книжен продукт, чийто авторитет да свърши работа в академичната кариера. Върху тоя пясъчен фундамент научните съвети и комисии напоследък произвеждат количества ‛гуглодоктори“, ‛гуглодоценти“, даже ‛гуглопрофесори“. Понеже между рецензентите и гласуващите в тези академични звена също има ‛гугъли“. Така цикълът се затваря, явлението се самовъзпроизвежда, въпреки че в законите съществуват изрични клаузи, инкриминиращи плагиатството. Съществуват, но кой ти ги спазва...

‛Гугълството“ трупа грамада от словесна шлака, обслужвайки единствено субектите си и уплътнявайки трудовата дейност на библиографите и библиотекарите. Само че в сферата на интелектуалното и духовното не е в сила крилатата постановка на Маркс, че количествените натрупвания водят до качествени изменения.

Е, и какво от това?!