Проф. Христо Христов (11. 04. 1926 - 17. 04. 2007)
Българското кино се прости с един от своите Големи.
Роден в Пловдив, Христо Христов не изневери на артистичния му дух. Той е Художник. Всеки, гледал поне един негов филм, не би могъл да забрави живописната метафорика в кадър, та дори да става дума за черно-бяла визия. Неслучайно дебютира в игралното кино заедно с великия художник-аниматор Тодор Динов - в изящно-тъжния филм ‛Иконостасът“ (1969) по ‛Железният светилник“ на Димитър Талев. Следват: ‛Наковалня или чук“ (1972, ‛Златна роза“), ‛Последно лято“ (1974, Награда за чуждестранен режисьор в Атланта, САЩ и Специална награда на журито на Фестивала на младото европейско кино в Тулон, Франция, 1975), ‛Циклопът“ (1976, награда от Берлинале 1977),‛Срещу вятъра“ (1977), ‛Бариерата“ (1979, Сребърна награда от Москва), ‛Камионът“ (1980), ‛Една жена на 33“ (1981), ‛Събеседник по желание“ (1984), ‛Характеристика“ (1986), ‛Суламит“ (1997). Освен с мощна метафорика, киното на Христо Христов, та дори да е подчертано идеологизирано или натуралистично, се отличава с особената си екзистенциална тръпност. Интелектуалци или примитиви, граждани или селяци, на трамвайната спирка, на морския бряг или на крилата на мечтите, героите му се мятат в мрежите на несполуките си и, търсейки спасение, се омотават в други, още по-оплетени… И са горди, и са страстни, и са жертви… Филмите му са неравностойни, но до един са полемични. И, събрани заедно, заприличват на алманах по българското живеене от последните десетилетия на ХХ век - приземено и възвишено, урбанистично и рустикално, лимитирано и разкрепостено… Живеене, пренесено на екрана от чувствителен Ерудит.
Всъщност българското кино се прости с най-образования си автор: Христо Христов е единственият, завършил медицина, живопис и театрална режисура (по-късно специализира кинорежисура в ‛Мосфильм“ при Михаил Ром). Той е сред основоположниците на кинообразованието в България, дългогодишен професор във ВИТИЗ/НАТФИЗ, учител на мнозина от днешните ни филмови дейци. И е първият български член на Европейската филмова академия.
Подобно на филмите му, и пътят на Христо Христов е противоречив. Независимо че е един от блазираните кинематографисти на Живковия режим, нонконформисткият патос на ‛Една жена на 33“ не е подминат от цензурата. И му донася доста главоболия: сваляне от председателския пост в Съюза на българските филмови дейци, публично порицаване в ‛Работническо дело“, забрана на филма...
По времето на Прехода Професорът успя да направи само ‛Суламит“. И се отдаде на театъра, откъдето всъщност е тръгнал. Но пък големите му филми и досега вълнуват. Неслучайно по-миналата година получи държавната награда ‛Св. Паисий Хилендарски“, а миналата - Наградата на министъра на културата за принос в българското кино. Все още не мога да преглътна травматичната гледка от сцената на Театъра на армията - доскорошният напет красавец Христо Христов се бе превърнал в немощен старец.
Сбогом, Професоре! Дано там, където сте, ви е по-светло!
Роден в Пловдив, Христо Христов не изневери на артистичния му дух. Той е Художник. Всеки, гледал поне един негов филм, не би могъл да забрави живописната метафорика в кадър, та дори да става дума за черно-бяла визия. Неслучайно дебютира в игралното кино заедно с великия художник-аниматор Тодор Динов - в изящно-тъжния филм ‛Иконостасът“ (1969) по ‛Железният светилник“ на Димитър Талев. Следват: ‛Наковалня или чук“ (1972, ‛Златна роза“), ‛Последно лято“ (1974, Награда за чуждестранен режисьор в Атланта, САЩ и Специална награда на журито на Фестивала на младото европейско кино в Тулон, Франция, 1975), ‛Циклопът“ (1976, награда от Берлинале 1977),‛Срещу вятъра“ (1977), ‛Бариерата“ (1979, Сребърна награда от Москва), ‛Камионът“ (1980), ‛Една жена на 33“ (1981), ‛Събеседник по желание“ (1984), ‛Характеристика“ (1986), ‛Суламит“ (1997). Освен с мощна метафорика, киното на Христо Христов, та дори да е подчертано идеологизирано или натуралистично, се отличава с особената си екзистенциална тръпност. Интелектуалци или примитиви, граждани или селяци, на трамвайната спирка, на морския бряг или на крилата на мечтите, героите му се мятат в мрежите на несполуките си и, търсейки спасение, се омотават в други, още по-оплетени… И са горди, и са страстни, и са жертви… Филмите му са неравностойни, но до един са полемични. И, събрани заедно, заприличват на алманах по българското живеене от последните десетилетия на ХХ век - приземено и възвишено, урбанистично и рустикално, лимитирано и разкрепостено… Живеене, пренесено на екрана от чувствителен Ерудит.
Всъщност българското кино се прости с най-образования си автор: Христо Христов е единственият, завършил медицина, живопис и театрална режисура (по-късно специализира кинорежисура в ‛Мосфильм“ при Михаил Ром). Той е сред основоположниците на кинообразованието в България, дългогодишен професор във ВИТИЗ/НАТФИЗ, учител на мнозина от днешните ни филмови дейци. И е първият български член на Европейската филмова академия.
Подобно на филмите му, и пътят на Христо Христов е противоречив. Независимо че е един от блазираните кинематографисти на Живковия режим, нонконформисткият патос на ‛Една жена на 33“ не е подминат от цензурата. И му донася доста главоболия: сваляне от председателския пост в Съюза на българските филмови дейци, публично порицаване в ‛Работническо дело“, забрана на филма...
По времето на Прехода Професорът успя да направи само ‛Суламит“. И се отдаде на театъра, откъдето всъщност е тръгнал. Но пък големите му филми и досега вълнуват. Неслучайно по-миналата година получи държавната награда ‛Св. Паисий Хилендарски“, а миналата - Наградата на министъра на културата за принос в българското кино. Все още не мога да преглътна травматичната гледка от сцената на Театъра на армията - доскорошният напет красавец Христо Христов се бе превърнал в немощен старец.
Сбогом, Професоре! Дано там, където сте, ви е по-светло!
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
