Това, което се случи в Пловдив, е един изумителен симфоничен концерт с три първи изпълнения на композиции от австриеца Александер фон Цемлински (1871-1942) в България – Симфониета за оркестър, оп. 23, Шест песни за мецосопран и оркестър по стихове на Морис Метерлинк, оп. 13, и най-известното му тук творение (от записи) - Лирична симфония за сопран, баритон и оркестър, оп. 18, по стихове на Рабиндранат Тагор. Програмата разкрива много от поетично-музикалния свят на този недостатъчно познат и признат композитор. Композитор, чиято съдба пост мортем не е от най-щастливите по отношение на славата. Но това ни най-малко не намалява стойността на откритията и красотата в музиката му.

Тя, музиката му, стои близо най-вече до Рихард Щраус и до Густав Малер. Но към това композиторско ядро се прибавят и Ханс Пфицнер, и Ерих фон Корнголд, естествено и ученикът на Цемлински Арнолд Шьонберг с творбите си от младите години. Много открития по отношение на тембъра и на звука, на модерната концепция за тяхното третиране, която ще се отрази по-нататък на музиката на ХХ век, са дело и заслуга на Цемлински. Но историческите му заслуги не биха били нищо, ако музиката му не бе толкова силна, изпълнена с небивала поетичност. Рядък финес и деликатност в детайла, трагично-импулсивен заряд, гениална инструментална драматургия, която издига тембъра в култ – не оркестровата маса, тембъра.

Всъщност, по отношение диференциацията на тембрите в големия симфоничен оркестър Цемлински е много по-модерен, много по-съвременен и от Рихард Щраус, и от Малер. Неговите звуково-темброви идеи са направо изумителни. Тънкостта на прилагането им пък прави изпълнението на неговата музика задача за професионалисти-майстори. В това отношение изборът на Пловдивския симфоничен оркестър и маестро Георги Димитров за тази програма е съвсем точен.

Не бях слушала оркестъра от самото начало на встъпването на Димитров в длъжност. Разликата в начина, по който вече се защитава и удържа една звукова концепция, е огромна. Двата сезона работа са си казали думата – в оркестъра са се върнали качествени и заинтересовани музиканти, които свирят интензивно, с отношение към крайния резултат. Оркестърът е балансиран, подреден, отново способен да демонстрира култура на динамики, звукови съотношения, да показва добри рефлекси. Оркестърът в момента има и чудесен концертмайстор – един артист с европейска практика, опит и висок инструментален морал. Това е Ганчо Ганев, с прекрасна визия за характера на многобройните сола, които изпълни с красив, изразителен, наситен с поезия звук, напълно в контекста на фактурата. От звука, който ‛произвежда“ оркестърът, човек може само да се досети за къртовския труд, положен от Георги Димитров, за да върне състава към това равнище след разрушителния рейд на Найден Тодоров там, комуто сега е дадено да съсипе, колкото може, оркестъра в Русе.

Връщам се към конкретната програма, защото съзиданието е винаги по-интересно. А в оркестровото строителство в последните години то рядко се съзира. Още Симфониетата за оркестър (1934) в началото на концерта показа красотата на фразата и едно особено бълбукане на тембрите, което абсолютно държи вниманието. В това отношение изумителни бяха Шестте песни за мецосопран и оркестър по Метерлинк, доста по-рано създадени от Симфониетата (1913 г.), в които идеите за съчетаването на тембрите в полето на фразата, заедно с тембъра на средния женски глас, са направо безкрайни. Каори Томияма не притежава голям глас, но има чувствителност и способност да се вслушва и да ‛работи“ с текста. Идеята текстовете на Метерлинк и на Тагор да се четат преди всяка песен или симфонична част бе особено ценна, още повече, че бе поверено на много музикалния, чувствителен и темброво богат глас на Анелия Тошева. Този глас някак мистериозно предпоставяше атмосферата за това, което предстои. Цялата ‛деликатност на мисията“ Метерлинк бе виртуозно изпълнена от оркестъра. Тук към всичките качества на Георги Димитров бих искала да добавя и търпението на слуха да филира тембровите връзки, да извисява възможностите на фразата, което беше удоволствие да се слуша. Една дисциплина на фантазията, която всъщност въведе красотата в тази висша естетическа игра. Този принцип бе удържан и в Лиричната симфония (1922) – музика, която ‛върви“ около 50 минути, музика върху също красив текст, този път на Рабиндранат Тагор. Сопран и баритон си делят частите; а любовта и смъртта, красиво прегърнати, е темата на прекрасните стихове от ‛Градинарят“ на Тагор. В тази невероятна композиция тръпката и за музикантите, и за публиката бе рядко срещано състояние. От двамата солисти предпочитам емоционалните реакции и естествената музикалност на сопрана от Гърция Катерина Кори. Тя просто предаваше собствената си заплененост от музиката, която изпълняваше. В четвъртата част на симфонията Кори постигна своята лична кулминация в съчетанието на смълчаност и чувственост. И гъвкавост по отношение собственото си вписване в оркестъра. Всъщност, сближаването с музиката на Цемлински се случи напълно естествено. Може би защото в нейните тишини се оглежда един отминал, за съжаление, естетски свят, който ни липсва днес. Колко много ни липсва, разбрахме още по времето на изпълнението на симфонията, когато отвън нахлу агресията на чудната наша действителност – този път чрез промоции на Глобул и кръшни хора на ‛Атака“. След подобна звукова атака се искаше неимоверна концентрация и за диригента, и за оркестъра, и за публиката, за да се върнат към чувствения свят на Тагор-Цемлински и да се настроят ‛за глъхнещия зов на флейтата“.

Случването на Цемлински в Пловдив бе едно от щастливите събития за този концертен сезон. И тук трябва да се признае направеното и от артистичния ръководител на този проект госпожа Мария Червенлиева, и, разбира се, от австрийското посолство в лицето на посланик д-р Карл Дийм. За камерния концерт в София с творби на австрийския майстор ще стане дума в следващия брой.