Владислав Икономов: Престанете да вярвате в таласъми
- Професор Икономов, разбрах, че сте нещо ядосан от разговора с Росица Вълканова за продуцирането и разпространението на българското кино (вж. ‛Култура‛, бр. 2 от 2007)?
- Не само от него. Но първо искам да изразя радостта си от факта, че ‛Култура‛ навърши 50 години, което е уникално за България. Защото у нас, за жалост, нещата са мимолетни и разни полезни, ценни и всякакви инициативи загиват ей тъй, заради особеното ни национално безхаберие. Има и обективни фактори, но генерално е безхаберието. Що се отнася до твоя разговор с Росица Вълканова, той е една от многото изяви в публичното пространство, чиято енергия е свързана с отношението към състоянието на нашето кино. И мен това състояние ме вълнува. И смятам, че би било необходимо да се състои някакъв по-сериозен разговор. Защото според мен тези изказвания в медиите, без оглед кой ги прави, с каква нагласа и в каква насока, не са от особено значение, освен че изпускаме парата.
- Това също е важно. Би трябвало непрестанно да се обсъждат проблемите на киното ни. Колкото повече гласове – толкова по-добре. Ето, че вие самият сте предизвикан да говорите.
- Ние говорим за киното от последните 17 години насам, а резултатите, ако въобще ги има, са доста микроскопични. В една нормална общност се провеждат публични дискусии, излъчват се компетентни тела, които да предложат някакви реални програми. У нас, както се убедихме, това е невъзможно, защото ние общност не сме. Ние сме безрезултатен сбор от малки групи и групички, всяка от които е безкрайно убедена в абсолютната си правота, компетентност и най-лошото – в абсолютното си право да има окончателно, категорично и непроменяемо мнение. Пенкелерщината е наша национална черта. Ето, във филмовата общност има хора, някои от тях много известни, които се чувстват компетентни да се изказват за всичко: за кинопроизводство, за кинообразование, за авторски права, за какво ли не... В края на краищата правото на глас е част от демокрацията. Обаче в сериозните демокрации има резултати. При нас резултати няма, защото ние само си говорим. Каквото си баба знае, това си бае.
- Не сте прав. Има сериозни резултати. От 2005 насам и особено през 2006 се появиха не само добри филми, не само показвани в конкурсите на международни фестивали за първи път от десетилетия, но и отличени с престижни награди. Пък и не знам дали те са важни толкова, колкото качествата на самите филми и общото стабилизиране на киното ни.
- Слава богу, че българското кино има вече някакви изяви. Слава богу, че те не се свеждат само до изпращането на някакъв филм на международен фестивал, след което колегите гордо си пишат в CV-то, че филмът му бил представен на еди-кой си фестивал. В това няма нищо лошо, само че е трогателно, когато не е забелязан... Не искам да омаловажавам факта, че има български филми, на които някой е обърнал внимание по света. По-важното е, че никой не обръща внимание в България.
- Имате предвид институциите ли?
- Естествено. В България не съществува едно кино, което да прожектира български филми. Не говоря за патриотите в Будапеща, където този тип кина били станали три, навсякъде ги има. Не и у нас. Крайно време е Министерството на културата и Министерството на финансите да се разберат и да се открие такова кино.
- След като и кино ‛Център‛ изчезна, сега нямаме къде да гледаме изобщо кино в центъра, камо ли българско.
- Не си мисли обаче, че имам рецепта как да оправим българското кино. Само искам да надигна глас срещу тези гласовити колеги. Разбирам, че някои хора ги докарва до бяла треска фактът, че беше създадена асоциация ‛Академика 21‛. В България вече има стотина души, които се занимават с преподавателска дейност и по съответните пътища получиха звания, степени – от прости доценти до жив академик. Това означава, че тази дейност има вече професионален характер. Факт е, че в България има няколко висши училища, където се преподава кино и аудиовизуално изкуство. Това не е лошо, тъй като млади хора виждат призванието си в аудиовизията. Лъжа е, че няма какво да правят. Всички възпитаници на НАТФИЗ, НБУ и т. н. работят. Ама не правели игрални филми. Нека оставим тези митове от реалния социализъм. Та ‛Академика‛ е трън в очите на хора, които нямаха желание или дарба да се занимават с не особено благодарната професия като педагогиката.
- Какъв е смисълът на ‛Академика‛?
- Освен очевидността, че в България има мощна академична общност, ние, основателите й, решихме, че е добре да се сформира организация с авторитетно присъствие на доказани специалисти, с опит в практиката, теорията и критиката. ‛Академика‛ е отворена, доброволна организация и по устав не каним никого. Единственото изискване е кандидатът да е хабилитиран.
- Но ‛Академика‛ е смятана за ретроградна организация.
- От кого? Радослав Спасов преди време ни обяви за синодални старци, които не правели филми. Това е не вярно.
- И къде е мястото на вашата ‛Академика‛, освен да давате награди на фестивали?
- Ние навсякъде излъчваме свои представители в държавните комисии. Какво друго можем да направим? Честно казано, нямаме никакви фюрерски амбиции. Ние сме сдружение, където има доста млади, но повечето, естествено, сме възрастни.
- Най-младият е Станислав Семерджиев, така ли?
- А, има доста по-млади от него. Имам предвид, че някои хора нямат основание, акъл, образование, подготовка да правят нещо, освен да вдигат патардия. Цялата Мара втасала, айде сега да направим и Академия, защото някой се чувства оскърбен и подминат, че не е в академичните среди. Че кой му пречи да се опита да бъде?
- Извинете, но Академия се предлага като демократично тяло, което ще раздава награди от името на своите членове. Такъв е принципът на Европейската филмова академия, на руските ‛Ника‛ и ‛Златен орел‛, на американските ‛Оскар‛-и... Тоест, това ще е награда на цялата филмова общност.
- Коя е цялата филмова общност? Асоциацията от 14 човека?
- Всички. За да не бъде така, както се случи тази година с наградите на Националния филмов център. Преди няколко месеца раздадохме наградите на Съюза на българските филмови дейци, сега – на НФЦ. А, колкото и мъгляв да си остана принципът на раздаване, пак са гласували членове на СБФД. Безмислие.
- Ето, и НФЦ се занимава с какво ли не, а по закон няма право да раздава награди. В него работят чиновници, но те не поемат никаква отговорност за българското кино – прехвърлят я върху обществени съвети и комисии. Колко фестивали има у нас? Много. Колко награди? Много. Колко филми произвеждаме? Малко. Имаме ‛Златна роза‛, ‛Любовта е лудост‛, ‛Златна ракла‛, ‛Златен ритон‛...
- Ама те са с различен профил.
- Мойто момиче, много е ясно за какво става дума. Не че награди има повече, отколкото трябва, но някои хора не могат да си седнат на четирите букви, защото не им дава спокойствие фактът, че не те водят бащината дружина. Да не споменавам всички имена. Откъде накъде ще ми излиза в една многотиражка известният очеркист и сценарист Георги Мишев и ще каже, че на българското кино му пречат Людмил Стайков и Владислав Икономов?
- А вие държите ли да сте в една компания с Людмил Стайков?
- Не виждам нищо лошо да бъда в компанията на Людмил Стайков, както и на Георги Дюлгеров или Иван Ничев, обаче не желая да бъда в компанията на хора, които си въобразяват, че могат да бъдат всичко.
- Например?
- Радослав Спасов. Той иска да бъде и голям оператор, и голям режисьор, и голям общественик, и голям ръководител. Не става.
- Радослав Спасов го няма в момента, така че не е уместно да го намесвате.
- Нямам намерение да се карам с него. Най-малко пък искам да се карам с Росица Вълканова, защото тя е изключително ценен продуцент и я уважавам. Тя е от хората, които се борят успешно за реализирането на български филми. Никой не ми е дал, а и аз не си давам право да оценявам колегите си. Обаче мога да оценявам резултатите от тяхната дейност. И не мога да си кривя душата и да не виждам мотивите за действията на някои хора. България не се нуждае от поредните измислени форуми и форми, а най-малко – от поредните награди. България се нуждае от система на филмопроизводство. Искам да ми се отговори на въпроса защо у нас не искат да се приеме простата унгарска система за създаването на телата, които подбират проектите? Там съсловието излъчи списък от 100-150 души и всеки път, когато има сесия за разпределянето на държавните пари, се прави томбола и се теглят имената на хора без проекти. Да, това е игра на случайността. Един човек може изобщо да не попадне в комисия, друг – пет пъти. Това унгарците го правят от 15-16 години. А там произвеждат пет пъти повече филми от нас. И мераклиите са пет пъти повече. Когато стане дума за това, в България или се правят на глухи, или се смеят. Защо имаме квоти – от нашата асоциация, от твоят група, от неговата дружина. Първо, хората, които участват в българските комисии, са смайващо некомпетентни в областта на киното. Можеш да си прекрасен публицист или мениджър, но какво общо имаш с раздавенето на субсидии? Че обичаш да ходиш на кино? Съсловието трябва да се занимава със същностните неща, да забрави личните взаимоотношения и да седне да проведе една продуктивна дискусия как да се промени сега действащата схема. Производството ми е мъката, т. е. количеството на филмите. И стратегията, за да стигат до зрителя. Да не забравяме, че аудиторията е консервативна. Когато навремето се започнаха промените и казах: ‛Абе ще правим филми, но кой ще ги гледа?‛, колегите ми се смееха. Сега вече никой не се смее. Защото цялото световно кино има този проблем. Правят се филми – добри, лоши, но с някакво послание, и не стигат до хората. Престанете да вярвате в таласъми, че когато група младежи на някакъв ъндърграунд фестивал гледат филм, той се е реализирал.
- Така е, разбира се, но пък фестивалът е шанс да бъде видян.
- Да, но е важно да стигне до много хора. Ама Холивуд правел глупости... Да, но покрай глупостите се оказва, че в Холивуд може да се произведе също ‛Апокалиптико‛ и ‛Вавилон‛. Оказва се, че могат да правят и големи, сериозни филми, които хем ги гледат милиони, хем казват много важни неща. Българското кино не може да ги прави по понятни причини – ние сме малка страна, с много тесен и затворен езиков пазар. И е правилен пътят, по който вървят Роси Вълканова и други смислени продуценти, като търсят съдружие в Европа. Тоест не само да се вземат пари от бюрократичните европейски структури, където се краде за световно, както и във всичко останало, а и да бъде филмът показан по тая Европа. И тук е мястото да кажа, че държавата трябва да се помръдне най-после и да накара частните национални телевизии да произвеждат българска филмова продукция – в крайна сметка това съществува в техните договори. Да, комерсиална продукция, да, тъпи сериали, но това облекчава натоварването на БНТ, която се чуди кое по-напред да прави с ограничените си средства. Знаем, че в цял свят телевизиите са основното място, където се показват филми. А тук правилата не се спазват. И защо да се спазват? Дават пликовете, в Народното събрание лобитата си вършат работата и никой не си мърда пръста да ги санкционира.
- Толкова неща се случиха в българското кино от последния ни разговор в ‛Култура‛ през 2000 г., и Законът за филмовата индустрия, макар и калпав, беше приет, и добри филми се появиха, а ставаме все по-тревожни...
- Тази тревога идва от факта, че при цялото усилие на някои хора в съсловието да говорят, да обсъждат, основната маса е инертна. За старците е естествено. Но младите колеги... Друг е парадоксът, че по инерция тук наричаме млади хора, отдавна минали средна възраст.
- И Иван Черкелов наскоро навърши 50.
- И той, и кой ли не. Да са живи и здрави; и да правят много филми. Въпросът е, че да се наричат те младото българско кино, е подигравка.
- Кой е виновен?
- Това е дълъг разговор. Не са един и двама, мнозина са виновни. Но що се касае до най-младите, мина периодът, когато те отказваха да участват в конкурси, защото нещата предварително са разпределени. И виждам, че все повече пробиват.
- Къде пробиват? Освен Зорница София, не знам някой млад да е спечелил субсидия в НФЦ.
- Предимно в БНТ. Когато един човек направи добър филм в телевизията, всички ще разберат, че е добър и ще продължи нагоре. Ето, в момента са факт два дебюта: на Коста Буров и на Лъчко Аврамов.
- Те са ваши студенти, нали?
- Да. Много млади хора се стараят, но никой не ги обгрижва. Онази величествена вълна отпреди двайсетина години с девет дебюта няма да се повтори. Това беше противоестествено. Друг е проблемът, че го няма задължението към най-младите, т. е. да има запазена позиция за поне един дебют годишно в НФЦ. Защото в БНТ горе-долу го спазват. Честно казано, аз съм далеч от скептицизма по отношение на БНТ, защото с всичките си кусури тя произвежда българско кино. Ама можело по-добре. Разбира се! Но все пак прави нещо. Повтарям, бедата е в това, че в частните канали няма такъв ресурс. А те си работят хората, излъчват си SMS-предавания, риалити шоу, ток шоу и ги маскират като българска художествена продукция... Формално винаги можем да заобиколим закона. Тоест, ако имам претенция, тя не е насочена към някого, а към общата атмосфера в съсловието, където няма някакво вътрешно желание да се направи нещо. Какво може да направи то? Да говори, да обсъди... В края на краищата никоя администрация на света не тръгва доброволно да върши чужда работа. По закона на Паркинсън работата на бюрокрацията е да гледа себе си. А нашата работа е да я притискаме. Виждаш, че дори в България това има някакъв ефект. Само че нашето съсловие не я притиска, защото е разнебитено.
- Не само от него. Но първо искам да изразя радостта си от факта, че ‛Култура‛ навърши 50 години, което е уникално за България. Защото у нас, за жалост, нещата са мимолетни и разни полезни, ценни и всякакви инициативи загиват ей тъй, заради особеното ни национално безхаберие. Има и обективни фактори, но генерално е безхаберието. Що се отнася до твоя разговор с Росица Вълканова, той е една от многото изяви в публичното пространство, чиято енергия е свързана с отношението към състоянието на нашето кино. И мен това състояние ме вълнува. И смятам, че би било необходимо да се състои някакъв по-сериозен разговор. Защото според мен тези изказвания в медиите, без оглед кой ги прави, с каква нагласа и в каква насока, не са от особено значение, освен че изпускаме парата.
- Това също е важно. Би трябвало непрестанно да се обсъждат проблемите на киното ни. Колкото повече гласове – толкова по-добре. Ето, че вие самият сте предизвикан да говорите.
- Ние говорим за киното от последните 17 години насам, а резултатите, ако въобще ги има, са доста микроскопични. В една нормална общност се провеждат публични дискусии, излъчват се компетентни тела, които да предложат някакви реални програми. У нас, както се убедихме, това е невъзможно, защото ние общност не сме. Ние сме безрезултатен сбор от малки групи и групички, всяка от които е безкрайно убедена в абсолютната си правота, компетентност и най-лошото – в абсолютното си право да има окончателно, категорично и непроменяемо мнение. Пенкелерщината е наша национална черта. Ето, във филмовата общност има хора, някои от тях много известни, които се чувстват компетентни да се изказват за всичко: за кинопроизводство, за кинообразование, за авторски права, за какво ли не... В края на краищата правото на глас е част от демокрацията. Обаче в сериозните демокрации има резултати. При нас резултати няма, защото ние само си говорим. Каквото си баба знае, това си бае.
- Не сте прав. Има сериозни резултати. От 2005 насам и особено през 2006 се появиха не само добри филми, не само показвани в конкурсите на международни фестивали за първи път от десетилетия, но и отличени с престижни награди. Пък и не знам дали те са важни толкова, колкото качествата на самите филми и общото стабилизиране на киното ни.
- Слава богу, че българското кино има вече някакви изяви. Слава богу, че те не се свеждат само до изпращането на някакъв филм на международен фестивал, след което колегите гордо си пишат в CV-то, че филмът му бил представен на еди-кой си фестивал. В това няма нищо лошо, само че е трогателно, когато не е забелязан... Не искам да омаловажавам факта, че има български филми, на които някой е обърнал внимание по света. По-важното е, че никой не обръща внимание в България.
- Имате предвид институциите ли?
- Естествено. В България не съществува едно кино, което да прожектира български филми. Не говоря за патриотите в Будапеща, където този тип кина били станали три, навсякъде ги има. Не и у нас. Крайно време е Министерството на културата и Министерството на финансите да се разберат и да се открие такова кино.
- След като и кино ‛Център‛ изчезна, сега нямаме къде да гледаме изобщо кино в центъра, камо ли българско.
- Не си мисли обаче, че имам рецепта как да оправим българското кино. Само искам да надигна глас срещу тези гласовити колеги. Разбирам, че някои хора ги докарва до бяла треска фактът, че беше създадена асоциация ‛Академика 21‛. В България вече има стотина души, които се занимават с преподавателска дейност и по съответните пътища получиха звания, степени – от прости доценти до жив академик. Това означава, че тази дейност има вече професионален характер. Факт е, че в България има няколко висши училища, където се преподава кино и аудиовизуално изкуство. Това не е лошо, тъй като млади хора виждат призванието си в аудиовизията. Лъжа е, че няма какво да правят. Всички възпитаници на НАТФИЗ, НБУ и т. н. работят. Ама не правели игрални филми. Нека оставим тези митове от реалния социализъм. Та ‛Академика‛ е трън в очите на хора, които нямаха желание или дарба да се занимават с не особено благодарната професия като педагогиката.
- Какъв е смисълът на ‛Академика‛?
- Освен очевидността, че в България има мощна академична общност, ние, основателите й, решихме, че е добре да се сформира организация с авторитетно присъствие на доказани специалисти, с опит в практиката, теорията и критиката. ‛Академика‛ е отворена, доброволна организация и по устав не каним никого. Единственото изискване е кандидатът да е хабилитиран.
- Но ‛Академика‛ е смятана за ретроградна организация.
- От кого? Радослав Спасов преди време ни обяви за синодални старци, които не правели филми. Това е не вярно.
- И къде е мястото на вашата ‛Академика‛, освен да давате награди на фестивали?
- Ние навсякъде излъчваме свои представители в държавните комисии. Какво друго можем да направим? Честно казано, нямаме никакви фюрерски амбиции. Ние сме сдружение, където има доста млади, но повечето, естествено, сме възрастни.
- Най-младият е Станислав Семерджиев, така ли?
- А, има доста по-млади от него. Имам предвид, че някои хора нямат основание, акъл, образование, подготовка да правят нещо, освен да вдигат патардия. Цялата Мара втасала, айде сега да направим и Академия, защото някой се чувства оскърбен и подминат, че не е в академичните среди. Че кой му пречи да се опита да бъде?
- Извинете, но Академия се предлага като демократично тяло, което ще раздава награди от името на своите членове. Такъв е принципът на Европейската филмова академия, на руските ‛Ника‛ и ‛Златен орел‛, на американските ‛Оскар‛-и... Тоест, това ще е награда на цялата филмова общност.
- Коя е цялата филмова общност? Асоциацията от 14 човека?
- Всички. За да не бъде така, както се случи тази година с наградите на Националния филмов център. Преди няколко месеца раздадохме наградите на Съюза на българските филмови дейци, сега – на НФЦ. А, колкото и мъгляв да си остана принципът на раздаване, пак са гласували членове на СБФД. Безмислие.
- Ето, и НФЦ се занимава с какво ли не, а по закон няма право да раздава награди. В него работят чиновници, но те не поемат никаква отговорност за българското кино – прехвърлят я върху обществени съвети и комисии. Колко фестивали има у нас? Много. Колко награди? Много. Колко филми произвеждаме? Малко. Имаме ‛Златна роза‛, ‛Любовта е лудост‛, ‛Златна ракла‛, ‛Златен ритон‛...
- Ама те са с различен профил.
- Мойто момиче, много е ясно за какво става дума. Не че награди има повече, отколкото трябва, но някои хора не могат да си седнат на четирите букви, защото не им дава спокойствие фактът, че не те водят бащината дружина. Да не споменавам всички имена. Откъде накъде ще ми излиза в една многотиражка известният очеркист и сценарист Георги Мишев и ще каже, че на българското кино му пречат Людмил Стайков и Владислав Икономов?
- А вие държите ли да сте в една компания с Людмил Стайков?
- Не виждам нищо лошо да бъда в компанията на Людмил Стайков, както и на Георги Дюлгеров или Иван Ничев, обаче не желая да бъда в компанията на хора, които си въобразяват, че могат да бъдат всичко.
- Например?
- Радослав Спасов. Той иска да бъде и голям оператор, и голям режисьор, и голям общественик, и голям ръководител. Не става.
- Радослав Спасов го няма в момента, така че не е уместно да го намесвате.
- Нямам намерение да се карам с него. Най-малко пък искам да се карам с Росица Вълканова, защото тя е изключително ценен продуцент и я уважавам. Тя е от хората, които се борят успешно за реализирането на български филми. Никой не ми е дал, а и аз не си давам право да оценявам колегите си. Обаче мога да оценявам резултатите от тяхната дейност. И не мога да си кривя душата и да не виждам мотивите за действията на някои хора. България не се нуждае от поредните измислени форуми и форми, а най-малко – от поредните награди. България се нуждае от система на филмопроизводство. Искам да ми се отговори на въпроса защо у нас не искат да се приеме простата унгарска система за създаването на телата, които подбират проектите? Там съсловието излъчи списък от 100-150 души и всеки път, когато има сесия за разпределянето на държавните пари, се прави томбола и се теглят имената на хора без проекти. Да, това е игра на случайността. Един човек може изобщо да не попадне в комисия, друг – пет пъти. Това унгарците го правят от 15-16 години. А там произвеждат пет пъти повече филми от нас. И мераклиите са пет пъти повече. Когато стане дума за това, в България или се правят на глухи, или се смеят. Защо имаме квоти – от нашата асоциация, от твоят група, от неговата дружина. Първо, хората, които участват в българските комисии, са смайващо некомпетентни в областта на киното. Можеш да си прекрасен публицист или мениджър, но какво общо имаш с раздавенето на субсидии? Че обичаш да ходиш на кино? Съсловието трябва да се занимава със същностните неща, да забрави личните взаимоотношения и да седне да проведе една продуктивна дискусия как да се промени сега действащата схема. Производството ми е мъката, т. е. количеството на филмите. И стратегията, за да стигат до зрителя. Да не забравяме, че аудиторията е консервативна. Когато навремето се започнаха промените и казах: ‛Абе ще правим филми, но кой ще ги гледа?‛, колегите ми се смееха. Сега вече никой не се смее. Защото цялото световно кино има този проблем. Правят се филми – добри, лоши, но с някакво послание, и не стигат до хората. Престанете да вярвате в таласъми, че когато група младежи на някакъв ъндърграунд фестивал гледат филм, той се е реализирал.
- Така е, разбира се, но пък фестивалът е шанс да бъде видян.
- Да, но е важно да стигне до много хора. Ама Холивуд правел глупости... Да, но покрай глупостите се оказва, че в Холивуд може да се произведе също ‛Апокалиптико‛ и ‛Вавилон‛. Оказва се, че могат да правят и големи, сериозни филми, които хем ги гледат милиони, хем казват много важни неща. Българското кино не може да ги прави по понятни причини – ние сме малка страна, с много тесен и затворен езиков пазар. И е правилен пътят, по който вървят Роси Вълканова и други смислени продуценти, като търсят съдружие в Европа. Тоест не само да се вземат пари от бюрократичните европейски структури, където се краде за световно, както и във всичко останало, а и да бъде филмът показан по тая Европа. И тук е мястото да кажа, че държавата трябва да се помръдне най-после и да накара частните национални телевизии да произвеждат българска филмова продукция – в крайна сметка това съществува в техните договори. Да, комерсиална продукция, да, тъпи сериали, но това облекчава натоварването на БНТ, която се чуди кое по-напред да прави с ограничените си средства. Знаем, че в цял свят телевизиите са основното място, където се показват филми. А тук правилата не се спазват. И защо да се спазват? Дават пликовете, в Народното събрание лобитата си вършат работата и никой не си мърда пръста да ги санкционира.
- Толкова неща се случиха в българското кино от последния ни разговор в ‛Култура‛ през 2000 г., и Законът за филмовата индустрия, макар и калпав, беше приет, и добри филми се появиха, а ставаме все по-тревожни...
- Тази тревога идва от факта, че при цялото усилие на някои хора в съсловието да говорят, да обсъждат, основната маса е инертна. За старците е естествено. Но младите колеги... Друг е парадоксът, че по инерция тук наричаме млади хора, отдавна минали средна възраст.
- И Иван Черкелов наскоро навърши 50.
- И той, и кой ли не. Да са живи и здрави; и да правят много филми. Въпросът е, че да се наричат те младото българско кино, е подигравка.
- Кой е виновен?
- Това е дълъг разговор. Не са един и двама, мнозина са виновни. Но що се касае до най-младите, мина периодът, когато те отказваха да участват в конкурси, защото нещата предварително са разпределени. И виждам, че все повече пробиват.
- Къде пробиват? Освен Зорница София, не знам някой млад да е спечелил субсидия в НФЦ.
- Предимно в БНТ. Когато един човек направи добър филм в телевизията, всички ще разберат, че е добър и ще продължи нагоре. Ето, в момента са факт два дебюта: на Коста Буров и на Лъчко Аврамов.
- Те са ваши студенти, нали?
- Да. Много млади хора се стараят, но никой не ги обгрижва. Онази величествена вълна отпреди двайсетина години с девет дебюта няма да се повтори. Това беше противоестествено. Друг е проблемът, че го няма задължението към най-младите, т. е. да има запазена позиция за поне един дебют годишно в НФЦ. Защото в БНТ горе-долу го спазват. Честно казано, аз съм далеч от скептицизма по отношение на БНТ, защото с всичките си кусури тя произвежда българско кино. Ама можело по-добре. Разбира се! Но все пак прави нещо. Повтарям, бедата е в това, че в частните канали няма такъв ресурс. А те си работят хората, излъчват си SMS-предавания, риалити шоу, ток шоу и ги маскират като българска художествена продукция... Формално винаги можем да заобиколим закона. Тоест, ако имам претенция, тя не е насочена към някого, а към общата атмосфера в съсловието, където няма някакво вътрешно желание да се направи нещо. Какво може да направи то? Да говори, да обсъди... В края на краищата никоя администрация на света не тръгва доброволно да върши чужда работа. По закона на Паркинсън работата на бюрокрацията е да гледа себе си. А нашата работа е да я притискаме. Виждаш, че дори в България това има някакъв ефект. Само че нашето съсловие не я притиска, защото е разнебитено.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
