Български  |  English

Средновековие + интернет, разговор с Иван Кръстев

Христо Буцев: Да започнем от Русия. Миналата година започнахме с Полша, там се случваха интересни неща. Сега, с влизането ни в ЕС, Русия може би ни става по-интересна? Още повече, че там започва подготовката за наследството на Путин...

Иван Кръстев: Нашите разговори все повече започват да ме плашат. Преди бях убеден, че те приличат на джазова пиеса и ние се опитваме да импровизираме на зададена тема, а темата е Европа. И това ми харесваше. Но днес усещането ми е, че това, което правим, е по-скоро някаква серия от психоаналитични сесии, които трябва да ни излекуват или от ‛страха от Европа‛, или от ‛страха за Европа‛.

Преди година ние се съгласихме, че никой не може да разбере Европа, ако не разбере експлозията на популизма и анти-либерализма в Полша. Днес ми предлагате да започна с Русия. И това също ми изглежда естествено, защото през последната година Русия се опитва да конструира себе си като ‛Другата Европа‛, като идеологическа, а не просто като политическа или икономическа алтернатива на ЕС.

И наистина, до голяма степен разговорът за Русия става разговор за Европа. Защото трите важни тенденции, които формират европейското пространство днес, са: кризата на глобалното влияние на САЩ; икономическото и политическото завръщане на Русия в голямата политика; а третата е необявеният, но състоял се край на експанзията на ЕС.

Разговорът за Русия лесно би могъл да бъде изчерпан с твърдението, че завръщането на Русия на голямата политическа сцена е временно явление, страничен продукт от новите цени на петрола. И това твърдение е вярно. Русия преживява демографска катастрофа, която много трудно ще преодолее. А Андрей Иларионов (доскоро икономически съветник на президента Путин) е изчислил, че ако цените на петрола днес бяха същите като през 1999 година, средният икономически растеж на руската икономика при управлението на Путин би бил около 1-2 процента.

Но ако ние днес се опитваме да мислим Европа през Русия, то не е защото руската икономика се е превърнала от мечка, която се храни с петрол, в някакъв високо-технологичен тигър, а защото за първи път след 1991 г. Русия се опитва да предложи свой модел на европейско развитие. За първи път след края на съветския проект Москва предлага нова идеология: „суверенната демокрация‛.

„Суверенната демокрация‛ напомня на мнозина за концепцията за „народните демокрации‛, популярна през 40-те години на миналия век, и анализът свършва дотук. И в двата случая прилагателното има за цел да убие съществителното. Но анализът не може да се изчерпи с дискредитацията на едно понятие. Интересно е защо и как се появява новата идеология на Кремъл и какви са проблемите, които тя се опитва да реши.

Свръхзадачата на Кремъл е не просто да съхрани властта, но да създаде политически режим, който е едновременно част от европейската политическа традиция, но и отрицание, и алтернатива на либералната постмодерна държава, въплътена в ЕС.

Мнозина очакваха, че Русия ще се опита да легитимира новия си политически режим с помощта на евразийски тип политически философии, на идеята за руския път, за руската изключителност и т.н. Това не стана, по-скоро наблюдаваме опит да се приватизира анти-либералното политическо наследство на Западна Европа. В сборника ‛Суверенна демокрация‛, който трябваше да бъде за новата руска идеология това, което Краткият курс по История на ВКП(б) беше за сталинския режим, наред с текстове на самия Путин, на главния идеолог Сурков и други представители на подчинените му части за бързо идеологическо реагиране, има преведен и текстът на един чужденец. И този чужденец не е евразийски философ. Той не е и член на борда на Газпром, а е френският либерал от ХІХ век Франсоа Гизо. Идеята за суверенитета, идеята за това, че демокрацията е възможна единствено през определен тип ограничаване на политическите права, е изключително близка до сърцето на режима в Москва. Идеята за суверенна демокрация, която Русия предлага като идеологически продукт на пазара в момента, до голяма степен е базирана на усещането, че постмодерната държава, символизирана от Европейския съюз, изживява тежка криза. И затова Русия предлага един модел, който по особен начин е повлиян от антипопулизма на Гизо и антилиберализма на Карл Шмит, един от големите критици на Ваймарската република и за кратко един от интелектуалните поддръжници на Третия райх. Анти-популизмът на Гизо, който е характерен за френския либерализъм от средата на XIX век, вижда в демокрацията неизбежно зло, звяр, който трябва да бъде опитомен. Гизо се бори срещу всеобщото избирателно право; за него в крайна сметка суверен е не народът, суверен е разумът, рационалността. Влюбването в Гизо е много типично за състоянието на новите глобални елити, които не могат да си позволят да се изправят срещу идеята за демократична власт, но в същото време изпитват ужас от гласуващия народ, който в тяхното въображение има всички характеристики на природна стихия.

Това, което привлича новите руски идеолози в Шмит, е неговият decisionism. За Шмит политическото не може да бъде оковано във веригите на законността и легалността, както се опитват да направят либералите. Защото началото на всяка политика е състоянието на война и в крайна сметка има един човек, който взима решението за извънредното положение и той е суверенът. (Този, който решава да се използва ядрената опция.)

И така, Русия започва да чертае идеология и тази идеология до голяма степен е насочена към страните от бившия Съветски съюз, а съобщението е: ‛Европейският съюз е стигнал своята граница. Да имате постмодерна държава при условие, че не сте вътре в ЕС, е лукс, който едва ли някой би могъл да си позволи‛. Руската нова идеология съчетава антипопулизма (страха от народа, страха от това, което вижда като надигане на силен руски етнически национализъм) с желанието за силна вертикална държавна власт, легитимирана от идеята за държавната рационалност, мислена като основа на суверенитета. В тази руска идеология да бъдеш суверенен не е просто някакво право, което примерно върви с място в ООН. Според тях една държава, за да може да бъде суверенна сама по себе си, трябва да отговаря на няколко условия. Първо, да има достатъчно военна мощ. (И извън Русия все повече идеята за суверенитета започва да се свързва с идеята за ядрено оръжие. Това е част от резултата от хуманитарните интервенции през 90-те години. Всъщност това, което иранците научиха от сръбската война и от иракската война, е, че да си суверенен, значи да си ядрен.) Другото обаче, което е характерно в руската визия, е, че за тях по принцип суверенитетът не е право, а възможност, потенциал.

Христо Буцев: Капацитет.

Иван Кръстев: Капацитет. Извън военната мощ, това предполага достатъчно голям икономически ресурс, който да ти позволява в рамките на един глобализиран пазар да отстояваш някаква степен на автономност. Това предполага или достатъчно много природни богатства, какъвто е случаят с Русия, или достатъчно големи пазари, население, какъвто е случаят с Китай и с Индия. И накрая, в руското разбиране има и културен компонент - и това е цивилизационната самодостатъчност.

Защо тази идея за суверенитета е толкова важна за Русия? Тя е важна, защото твърдението на руските идеолози е, че в света има не повече от 7-8 държави, имащи потенциала и способността да бъдат суверенни. И това са Индия, Китай, САЩ, Европейският съюз като нов играч… За страни като примерно България, Унгария или Полша, които нямат ресурс за такава суверенност, влизането в ЕС изглежда смислено решение, тъй като идеята, че делегираш част от своя суверенитет, едва ли изглежда противоречива, защото делегираш нещо, което на практика нямаш. Но, според Русия , основният проблем със страните от бившия Съветски съюз е как те могат да съществуват на границата между два напълно различни модела на държавност. Моделът, на който е базиран руският суверенитет, и моделът, на който е базиран Европейският съюз, са не просто два различни модела за държавност, но и за свят. За ЕС това също ще бъде огромен проблем. В момента и ЕС, и Русия говорят за страни като Украйна, като Беларус, като Молдова или Грузия като за някакво общо споделено пространство между ЕС и Русия. Но това, на което най-вероятно ще станем свидетели през идващите две или три години, е почти незабележимото, но реално завръщане на политиката на сфери на влияние. Новата руска идеология не оставя място за ничия земя между ЕС и Русия. Ако страни като Украйна или Беларус, според Москва, нямат потенциала да бъдат суверенни, те ще трябва да бъдат част от зоната на влияние на една от суверенните сили.

През вече далечната 1991 година един от най-странните и виртуозни изследователи на комунизма, Кен Джовит, предрече, че краят на съветската система бележи преминаването от един свят с граници към един свят с межди. И ако в природата на границата е да разделя ясно оформени и различими неща, то междата разделя безформености. В този смисъл и кризата на европейското разширяване, и опитите на Русия да създаде свой идеологически образ на света са носталгия по света на границите и бягство от света на междите.

Христо Буцев: Може да се каже, че в момента се очертават няколко типа демокрации, няколко типа културно-държавно устройство - Русия, Китай, САЩ, Европа... И че в един момент те ще встъпят в конкуренция.

Иван Кръстев: В момента не съществува идеологическа алтернатива на демокрацията, разбирана като власт, която произтича от волята на народа. ‛Гласът на народа 2006‛ - глобално сравнително изследване, проведено от Галъп Интернешънъл, което покрива около 1 милиард и 300 милиона души от 68 държави, установи, че 79% от запитаните твърдят, че за тях демокрацията е най-добрата форма на управление и че самото вотът на избирателите може да произведе легитимна власт. Демокрацията се приема, защото тя предполага, че трябва да управлява народът. Но народът никога не управлява. И затова на втория въпрос, който бива зададен: «Мислите ли, че гласът на хората има значение при управлението на вашата страна?», само една трета от анкетираните отговарят положително. Този процент е сравнително по-висок в САЩ и Канада, нисък за Западна Европа, изключително нисък за Източна Европа. Има и един трети въпрос: «Вярвате ли, че изборите във вашата страна са честни и справедливи?» - тъй като до голяма степен цялата схема за представителност минава през изборите. Западноевропейците масово, над 70 %, отговарят «Да, те са честни и справедливи», източноевропейците отговарят с «Не». И това е интересно, защото източноевропейските страни едва ли могат да се оплачат от такива нарушения на изборните права, като например в Украйна. Но хората нямат усещането, че имат избор.

Най-странната политическа анти-утопия, която изразява драмата на един свят, в който демокрацията няма алтернатива, а хората имат чувството, че нямат избор и вотът им е едно унизително безмислие, е описана в романа на Жозе Сарамаго ‛Проглеждането‛. Сарамаго е 83-годишен, португалец и носител на Нобелова награда за литература. В романа му действието се развива в един безименен град и в една безименна страна, а мотор на действието е едно странно събитие. В деня на изборите мнозинството от избирателите на тази почти демократична страна отиват при урните, но всички гласуват с бели бюлетини. Изборите се повтарят, но всички избиратели отново гласуват с бели бюлетини. Развитието на действието не е толкова интересно, колкото тази начална ситуация. В мига, в който избирателите декларират, че те не виждат избор и пуснат бялата бюлетина, легитимността на демократичната система изчезва като мираж. А именно това заплашва европейските демокрации. Ако искаме да продължим да проблематизираме по един конструктивен начин политическото бъдеще на Европа, ние трябва да разберем характера на ‛демократичното разочарование‛ в Западна Европа. Щом мнозинството от западноевропейците мислят, че изборите в техните страни са свободни и честни, но въпреки това народът не управлява, това знак ли е, че те са приели демокрацията като режим, при който народът не управлява, но може да контролира властта, или това разочарование е предвестник на една настъпваща популистка революция, която ще отхвърли консенсусите на представителната демокрация. Това, че народът не управлява, но има властта да контролира властта, е очевидност за либералите, но кошмар за популистите.

Днешните представителни демокрации – и демокрацията у нас - имат няколко фундаментални проблема. И най-големият е - какво и кого представляват тези демокрации? Как е възможно политическото представителство в един ‛разтекъл се свят‛? Класическата демокрация предполага не просто националната държава като очевидна политическа общност, към която принадлежим, но и уседнал, неподвижен гражданин. Гражданин, който има място, има своя малка общност и през тази малка общност той участва в общия живот на националната държава. Но този гражданин е вече заплашен вид. Ако днес ти работиш сезонно в Испания и живееш 6 месеца там, в какъв смисъл те интересува политическият процес в България, доколко те интересува, колко активно си готов да участваш? Неслучайно най-активно гласуват не просто по-възрастните, а най-уседналите хора.

Другото следствие от мобилността (социална и пространствена) е невъзможността за самоопределение. През последната година беше направено поредното изследване за ‛Състоянието на обществото‛. И това, което открихме, беше, че единствените форми на солидарност, които са оцелели в България, са поколенческите. Няма никаква професионална солидарност. В обществото напълно са се разпаднали социалните идентификации. Хората не могат да разберат какво ги питаме, когато искаме да се определят като ‛селянин‛, ‛работник‛, ‛служещ‛, ‛предприемач‛. Повече от половината определят себе си като ‛обикновени хора‛, което е едно от най-безпомощните клишета, които социологията познава. Ако XX век открива ‛човека без качества‛, сега сме свидетели на раждането на ‛общество без качества‛. Ти все повече не знаеш къде си, какъв си, какво искаш и от кого го искаш.

И се затваряш, построяваш си гето. Това е много важно, защото социалните граници ще бъдат най-важните граници на Европа. В този смисъл самолетът е не просто превозно средството, с което пресичаш въздушната граница на една страна, а място, където пресичаш социалната граница. Между ‛летящия българин‛ и ‛летящия германец‛ има много често повече близост в разбирането на света, отколкото между летящия българин и никога нелетелия българин. Не случайно самолетите и влаковете останаха последните места в света, където класовата теория не е отхвърлена. В самолетите официално има две, а понякога и три класи и границата/завесата между business и economy изчезва само при излитане и кацане.

Но гетото е не просто метафора, но буквално обитаване на пространството. Почти една трета от децата, които учат в началното училище в «Люлин» и в «Младост», ходят в центъра на София не повече от 3 пъти годишно. Това не са непременно най-бедните, просто за тях София не съществува като един град. И затова те предпочитат да се движат във виртуалното пространство, но не и в реалното пространство. Интернет се превръща в класически инструмент на нашата интелектуална гетоизация. В интернет ти можеш да отидеш навсякъде, но все повече и повече влизаш в едни и същи сайтове. Интернетът, който беше символ на отварянето на обществата, все повече започва да играе роля за затваряне на обществата. Човек, който говори чужд език, отивайки в чужбина, все по-малко е изкушен да си купи чуждия вестник. А все повече е изкушен да влезе в интернет кафене, за да провери пресата в собствената си страна. Първо, защото това е много лесно. Второ, защото не познава темите, които присъстват в чуждата преса. Интернет ти дава възможност да научаваш повече, но все повече и повече човек се връща и стои в света на познатото. Това много ясно може да бъде видяно в едни толкова поляризирани общества, каквото е американското в момента. Противниците на войната в Ирак посещават своите анти-военни сайтове или блогове, за да получат допълнително аргументи за позицията, която имат. Поддръжниците на войната извършват същото в своята зона на интернет пространствого. И все по-трудно става да намериш места, в които поддръжнициге и противниците да се срещнат.

Е, този свръхконцентриран и свръхограничен човек, според мен, започва да става проблем. Той започва да има прекалено силни собствени визии за това, как трябва да изглежда светът. Започва да бъде все по-толерантен по отношение на различните, другите, признава тяхната другост, но е все по-малко толерантен по отношение на различните в собствената си общност. Непрекъснато си готов да разрешиш, примерно, на другите да живеят своя си живот, да правят каквото си искат при условие, че не те закачат, но все по-малко си готов да толерираш различия в рамките на общността, към която принадлежиш. Дали тя ще бъде либерална, нелиберална, рационалистическа или не, в нея ти вече търсиш някаква силна хомогенност.

Непрекъснато се появяват тотално затворени общности, които са интелектуални, политически, пространствени. Тези хомогенни общности все по-трудно общуват помежду си. Колкото и да е странно – понеже говорим за демокрацията – големият проблем на демокрацията от европейски тип, когато се изправи пред страни като Индия или Близкия Изток, е демокрацията от гледна точна на индивида. За страни като Индия, вкючително и като Ирак, демокрацията е много повече балансиране на властта между общности, отколкото режим на запазване на свободата на индивида.

Христо Буцев: Тоест, можем да мислим бъдещето на Европа като бъдеще на общности.

Иван Кръстев: Бихме могли... В Европа се наблюдава една «ренационализация», тя влияе на националната държава, оформя и определен тип етнически идентичности. Историята е документирала как държавите създават модерните нации, но сега нациите започват да търсят предствителство извън собствената си държавност. В Русия голямата тенденция в момента е бунтът на руснаците, в България - на българите. Новата политическа реалност в Европа е появата на мнозинства, които се чувстват заплашени и маргинализирани в собствените си национални държави. Ако мотото, под което се разпадна Югославия, беше ‛защо да бъда малцинство в твоята държава, когато ти можеш да бъдеш малцинство в моята държава‛, сега ужасът е, че се чувстваш малцинство в собствената си държава. Русия отново е прекрасен пример. Руското общество изпитва демографски ужас. Икономическият интерес да имаш евтина работна сила се сблъсква рязко с културно-политическия интерес, с нагона за хомогенност. В различните общества толерантността към това, кое е възможно и кое не е, се променя по различен начин. В Русия на този етап елитът около Путин продължава да бъде имперски по своя характер, тоест не е етнически, но това го прави да изглежда все по-малко легитимен. За първи път след времето на Сталин в днешна Русия може да се видят публикации, които пишат в скоби истинското, неруското име на една или друга обществена фигура, например Сурков (Дудаев).

Това завръщане на етническия национализъм е, според мен, нещо, което върви през цяла Европа, то отива и отвъд границите на ЕС. Постепенно всички ние се превръщаме от общества на прехода в преходни общества, общества, през които прехождат новите имигранти. И основната драма е, че в момента в Европа няма нито един модел, който да успява да интегрира различието. Нито републиканският френски модел се оказа, че работи, нито пък мултикултуралният английски модел се оказа, че работи. Социологическите проучвания, които бяха направени след атентатите в Лондон, показаха, че почти 80% от мюсюлманите във Великобритания не изпитват лоялност към британската държава; оказа се всъщност, че тяхната лоялност е първо към исляма и после към британската държава. Във Франция различни политици в същото време мислят английския модел на мултикултурализъм като авариен изход за разтърсилата се из основи сграда на френския републиканизъм. Или, с други думи, ако през 70-те години на миналия век новите леви и новите десни се нахвърлиха върху Просвещението и видяха в него източник на тоталитарните режими и техните идеологии (по думите на Бернар Анри Леви ‛Гулаг‛ не е нищо друго, освен Просвещението минус идеята за толерантност), то днес ние си даваме сметка, че Просвещението е единствената основа, на която може да бъде построена политическа Европа. Но не се чувстваме легитимни и не знаем с какви аргументи да го защитим. Европа е разкъсана между наследството на Просвещението и това на колониализма и затова преживява пълна парализа при кризи - като тази с карикатурите на Мохамед или като ‛оперната афера‛ в Германия. Защото Просвещението ни е завещало, че свободата на словото е най-важната свобода, свободата, която прави възможни всички други свободи, но в същото време колониалната вина ни забранява да критикуваме правото на другия да бъде различен.

Христо Буцев: Да прехвърлим всичко това на наша почва. Тук перспективата територията да се опразни откъм българи и да се насели с други етноси е реална. Всичко това, което крехко е създавано в продължение, да кажем, на два века - като начало на някакво коагулиране, на някаква културна своеобразност, начало на изобретяването на някакво културно ядро, се разпада. Какво правим всъщност, седим и мислим…

Иван Кръстев: Телевизионната игра с великите българи е прекрасна възможност да говорим за гърчовете на културния ни канон. Топ сто на българската история се разпада на две ясно очертани групи. От едната страна е канонът - фигурите, които утвърждават традицията, фигурите, които утвърждава училището - Левски, Ботев, баба Тонка. От другата е телевизията - тя през цялото време живее в категориите на някакво вечно ‛тук и сега‛ и затова е възможно примерно Азис да е велик българин през март и да не попадне в стотицата през декември, ако за шест месеца поради заболяване от заушка слезе от екрана. И затова мнозина са убедени, че Левски е най-великият българин, но в същото време не проявяват никакъв интерес към неговата личност. Между топ сто на училището и топ сто на телевизията няма нищо. Във Великобритания, страна, която ни продаде правата за играта с „великите българи‛, между училището и телевизията е общественият дебат. Биографиите са едни от най-четените литературни жанрове, а фигури като Чърчил сигурно се радват на повече от 40 биографични книги. В България няма такава литература. В България историята не е населена с хора, а с глави от учебници и телевизионни клипове. В България вече няма нито едно българско произведение, към което можеш да направиш скрита препратка и да си сигурен, че ще бъдеш разбран. Или, с други думи, каноничната, елитарната култура, която беше удържана (доста силово) по времето на социализма, много бързо се разпадна.

Христо Буцев: На много силна атака беше подложена…

Иван Кръстев: Атаката дойде от две противоположни посоки. От една страна беше атакувана от постмодерни, либерални елити, които виждаха в този тип националистически канон невъзможност за интегриране в един модерен свят. От друга, тя беше спонтанно атакувана от една, потискана дотогава, всекидневна култура. Дерида и Лепа Брена едновременно нападнаха българския канон и той не можа да издържи войната на два фронта. Сега се наблюдава следното – има желание за канон и, според мен, за първи път има масов консенсус, и ‛горе‛, и ‛долу‛, че не е възможно да се удържа какъвто и да било тип предсказуемо поведение, ако хората не споделят общи културни кодове… но не знаем как да създадем обща висока култура. И тук започва големият проблем. Това е проблем на интелигенцията, която беше конформистка, когато трябваше да бъде подривна, а сега е подривна, когато трябва да бъде по-консервативна и загрижена за традицията. В ситуацията на идеологическа стагнация през 80-те години нейната роля безспорно беше много по-подривна: да се опитва да отваря полета, да се бори с канони, да се опитва да показва колко схематичен е, примерно, образът на всички тези фигури в канона. Задачата, която интелигенцията има в ситуация на криза като сегашната, е различна: за мен поне тази интелигенция отговаря за това да удържа канон, а не да се опитва да разбива полусрутените културни канони. Завоят още не е взет.

Христо Буцев: И как да бъде взет, ако се върнем към тези малки общности…

Иван Кръстев: Ами то това е проблемът - когато ти се разпадне голямото общонационално пространство, остават само малки общности. Тези общности ние ги разказваме много повече като социални, икономически или културни, но това са селата от преднационалната държава. Това е класическа средновековна ситуация плюс интернет. Ако започнем да описваме днешното общество и се абстрахираме от руините на материалния прогрес, ще видим картината на едно състояние, което може да се опише като Средновековие плюс това хиперпространство, което го удържа. Но това е средновековен свят при отсъствие на универсалистката философия на християнството. Медиевизацията на обществото поне за мен е драматична, преодоляването й минава през някакво стабилизиране на националната държавност задължително, тъй като само националната държава може да удържа националния канон. Тя предполага едни много по-консервативни движения от страна на либералната интелигенция и отказ от тази постмодерна лекота, която доминираше 90-те години. И тук по парадоксален начин Европа много дълго време спореше политически с американския неоконсерватизъм, но мисля, че не на политическо, а на културно ниво това, което предстои в Европа през следващите 10 години, е една неоконсервативна вълна. Но неоконсерватизъм не като военна или външнополитическа доктрина, а като политика на търсене на културна идентичност, едно отхвърляне на космополитното и антинационалистическо наследството от 1968 година.

Преди година нашият разговор започна с Полша, сега той започна с Русия, но естествено ще завърши с Полша, защото много от процесите, които наблюдаваме в страни като Полша, например, но също и във Франция и на други места, са процеси, които не бих сравнявал с кризата на демокрацията от 30-те години на ХХ век, а с появата на една културна вълна, която има някои от характеристиките на 1968 година, но е срещу 68-ма по своя характер. Срещу културния релативизъм. Ако центърът на 68-ма е индивидът, който се опитва да освобождава себе си от оковите на властта, новата вълна търси утвърждаването на безпроблемни и самоочевидни общности. Но тази естествена реакция срещу моралния релативизъм много лесно може да стигне до другата крайност - морална нетърпимост и параноичен стил в политиката. Полша е пример за такъв мах на махалото.

Христо Буцев: Може би острието на атаката в момента ще се окаже папата. Ратцингер може да се окаже по-интересен от Войтила.

Иван Кръстев: Това са политически и интелектуални фигури, които са формирани от два напълно различни типа екзистенциални предизвикателства. Светът, от който идва Войтила, е свят, в който религията е в сблъсък с един атеистичен режим. По тази причина за него другият вярващ, в каквото и да вярва той, е по-близък от секуларизирания атеист. Ако трябва да избира между вярващия мюсюлманин и безбожния европеец, Войтила би избрал вярващия мюсюлманин. За него историческият сблъсък е между идеята за едно общество, ръководено от Бог, и едно общество, което отхвърля Бога.

Съвсем по друг начин изглежда случаят с Ратцингер. Той е представител на общество, в което католицизмът съжителства с протестантизъм, съжителства с една секуларна традиция. Голямото деление между ‛ние‛ и ‛те‛ не е делението между вярващи и невярващи, а е между западния свят, в който дори невярващите споделят голяма част от ценностите на църквата, и един свят, който остава чужд на тези ценности. За Ратцингер Просвещението е разделителната линия. Това е изключително интересна, но и силно поляризираща позиция. Това, което в момента Европа преживява като криза на политическото – религиозното го е преживяло през 60-те и 70-те години. Както в момента наблюдаваме оттегляне от политически партии, загуба на доверие в това, че политиката може да реши проблемите на хората - подобно много масово оттегляне от Църквата се наблюдава през 50-те, 60-те, 70-те години, когато започва тази силна секуларизация на обществения живот на Запад. Идеята на Ратцингер - и тя е изключително интересна - е не да се опита да върне един монопол, който не е възможен, а да направи опита на църквата актуален за тресящата се от кризи Европа. Да се опита да превърне Католическата църква в излъчваща идеи и послания, в център на един просветителски свят, вярвайки, че Католическата църква е успяла да преглътне и да асимилира Просвещението. И да отиде отвъд големия сблъсък на Просвещението, който е сблъсъкът между католицизма, да кажем, и държавата във Франция. На мен това също ми се вижда един изключително интересен проект. Но трябва да призная, че това не е моят проект.

Христо Буцев: В България кризата в Църквата е от преди век, кризата в политическото - също…

Иван Кръстев: При нас и религиозността ни, и секуларността ни са битови по своя характер, те не проблематизират нищо. Едните си вярват в Бога, другите не си вярват в Бога; и от вярата, и от неверието не следва нищо. Защото навярно и днес има хора, които са готови да умрат за вярата си, но колко от тях са готови да живеят с нея.

Кен Джовит, когото вече споменах, от години пише книга, заглавието на която навярно трябва да бъде преведено като „Граници, межди и барикади‛. И това, което се опитва да разбере, са тези модуси на ограничаване и отграничаване. За него барикадата е граница между две напълно затворени общности, тя не позволява взаимно проникване и обогатяване, а само мирно съвместно съществуване. Барикада е границата от времето на студената война, това е граница, за която имаш нужда и от изходна, и от входна виза. Аналог на барикадата е католическият брак, в който разводът е невъзможен. „Междата‛ прилича на модерен бар, в който непознати се срещат, пият, понякога разговарят, често правят секс, но в този свят няма брак и всяка връзка всеки ден започва отначало. Межда е границата между Сомалия и Етиопия, границата, която лесно може да бъде премината и това я прави опасна. И накрая, съществува идеята за „границата‛ като аналог на брак с право на развод, като аналог на границите в ЕС, граници, които ни позволяват да общуваме, без да ни застрашават с промискуитетната си празнота. Харесвам този проект на Джовит, защото поне за мен той точно описва ситуацията, в която се намира Европа днес. Ние живеем в свят на межди, той поражда несигурност и страх от бъдещето и затова въображението ни произвежда барикади. И нашата единствена надежда е, че ще успеем да изградим свят, в който междите и барикадите ще бъдат заменени от граници.

28 декември 2006 г.

София
Иван Кръстев е политолог и председател на Управителния съвет на Център за либерални стратегии, София. От април 2004 г. е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившия министър-председател на Италия Джулиано Амат


Качването в движение е опасно. Слизането в движение е още по-опасно
Копенхаген като Цариградска конференция
Разделения и недвусмислено мислене
Днес няма алтернатива на свят
Елити с часовников механизъм
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”