Росица Вълканова: Абсолютизирането уморява
- Известна си като перфекционист – от придвижването на филмовия проект до френските титри на ‛Обърната елха‛, например.
- Нямам съзнанието за мисия или нещо свръх, но си давам сметка, че ако не се прояви извънредно и конкретно внимание към всичко, нещата няма да се случат. Такива са времето и мястото, в които живеем. Гледам да спазвам няколко важни според мен правила и едно от тях е да внимавам в детайлите. И да внимавам докрай. Не че винаги успявам.
- Още във Варна говорихме, че появата не на един, а на два от най-добрите филма на ‛Златна роза‛ и изобщо през последните години (‛Обърната елха‛ на Иван Черкелов и Васил Живков и ‛Разследване‛ на Иглика Трифонова) би била невъзможна без продуцента Росица Вълканова. Неслучайно във филмовите среди говорят за теб като за ‛булдозер‛.
- Хм. Представата за мен като за булдозер не ми е най-приятна.
- Възприемам го като метафора. За друг продуцент това не се казва. Ръгаш, ръгаш, ръгаш докрай – не за себе си, а за филма.
- Гоненето на възможния максимум ми се струва абсолютно естествено, да не кажа задължително състояние. Аз може би имам вкус към гоненето на ‛невъзможния‛ максимум. Тук говорим най-вече за конюнктурните ограничения, но и не само. В това да не се приема конюнктурата виждам голям смисъл. Ако започна да употребявам професията си без никакво извънредно усилие, все едно само да ми е кеф или само изгода да извличам, то ще се получи някакъв вид консумация. Има едни пари, нека да ги вземем; е, колкото дават – толкова. Така не мога – и за добро, но и за лошо…
- Завист?
- О, не, това изобщо не ме занимава. Но абсолютизирането уморява. Иска ми се да бъда малко по-умерена. Не да престана целенасочено да си върша работата, защото иначе не ми доставя удоволствие, но съвсем искрено си признавам, че ми се иска да бъда малко по-уравновесена. Да не съм така свръхвторачена във всяко нещо. Защото сега, като се вторача в ‛едното‛, после дълго време не мога да погледна в друга посока.
- А се хвана с два филма почти успоредно…
- Може би защото дълго мечтаех преди това да произведа два филма едновременно. Вярвах, че по този начин, тъй като и без това нямаме много пари, леко ще намалеят разходите за офис, за подготовка. Аз нямам потенциала да държа непрекъснато хора на работа. Но като са два филма, екипът е един… И всичко това е вярно като ефект. Филмите бяха много близко един до друг производствено – свършихме снимките на ‛Разследване‛ на 15 март, а ‛Обърната елха‛ започнахме на 24 април. И това прихлупване си има своите плюсове, но те са чисто материални. Никакви други, ако изхождам от начина, по който далдисвам в работата. Поуката беше, че няма да мога да го направя пак.
- Прекалено е натоварването ли?
- Умори ме не толкова то, колкото разсейването на вниманието ми в два филма. Това буквално ме разстройва. Не се чувствам добре. Трябва да е едно нещо, да съм изцяло в него, да е само то.
- Не е ли рядък случай у нас един продуцент да кандидатства с два проекта и те да получат субсидия, а и да са европейски копродукции?
- Не е точно такъв случаят. Наистина филмите бяха подкрепени на една и съща сесия, но с двама продуценти: ‛Обърната елха‛ беше с продуцент Валентин Маринов, а ‛Разследване‛ с мен. Мина близо една година и чак тогава поех и втория филм – това не беше предврително планирано и се получи по много различни причини. Държа да кажа, че стана по най-естествен и човешки начин. Що се отнася до копродукциите, така се случва, че всичките ми филми са с чуждестранно участие. Стремя се към това - и за да увелича бюджета, и за да имат филмите ни врата към света. Това, че успявам да осигуря тези копродукции, се дължи на разни фактори, като качеството на режисьорите е на едно от първите места. Имах огромен късмет, че хората, с които съм се свързала, възприемат работата си като мен. Петра Худингс, Ласло Кантор, Хелге Алберс, Йенс Кьорнер – ценя ги като личности и съм им благодарна за енергията, която вложиха в тези проекти. И съм им много признателна, че осигуриха на режисьорите пълна творческа свобода – така, както вярвах, че трябва да бъде.
- Но по принцип, според мен не е възможно на една сесия, още повече в България, един продуцент да се яви с два проекта и те да получат субсидия.
- Теоретично и по правилника на Националния филмов център това не е невъзможно. Не знам дали на практика е така. Лично аз не съм кандидаствала никога с два проекта на една сесия – не бих искала те да се конкурират помежду си. Но има нещо друго и то витае в съзнанието на хората, може би се корени и в националния ни манталитет. Не само, че не си падаме по успеха на другите, но и не обичаме другите да работят много-много. И затова, струва ми се, че все още не е възможно да стане това, за което говориш. В основата на тази невъзможност стои, според мен, оценяването на проектите (както и на куп други и много по-важни неща) не по същество, а по някакви други показатели. Има и много неща, които не са уредени в закона, в правилника на НФЦ, но основната липса е във волята да се постигнат нещата такива, каквито трябва да са. В гилдиите ни, продуцентска, режисьорска и т.н., явно не се събира достатъчно енергия да променим нещата. Някои сме разочаровани, други сме мързеливи, трети сме цинични. И все пак най-важна в момента ми се струва волята на продуцентската гилдия.Тя в момента е моторът и на филмопроизводството, и на законовите му рамки. По принцип през последните двайсетина години културните мениджъри, продуцентите движат културния процес в Европа. Лично на мен ми е мъчно за времето, когато режисьорът, творецът, е бил моторът, а продуцентът – по-вторична, техническа фигура. Не защото съм режисьор по образование, а защото вярвам, че режисьорът е главната фигура. Но така или иначе, не можем да върнем нещата назад. В Европа отдавна отмина периодът на самозабравилите се продуценти, които знаеха най-добре какви филми трябва да се правят, отмина и времето на разпространителите, които тръгнаха да се намесват в режисурата, сега сме в ерата на диктата на показвачите, т.е. на собствениците на кина. Но и на тази ‛ера‛ й се вижда края. И вече се появява нов термин и тъй като съм го чувала само на английски, така ще го кажа: the new type of illuminated producer (просветен продуцент), т. е. човек, чието занимание не са само производството, парите и продажбата. Отделната воля движи процеса, а не масовият вкус. За съжаление, отново сме на опашката. В момента догонваме нещо отпреди десет години. Докато го догоним, то ще е съвсем друго… Те вече търсят смисъла, а ние - дай да гоним успеха! Ако не се прави с мащаба на Холивуд или Боливуд, киното е изкуство. То може да бъде лошо изкуство и добър пазарен продукт, но по никакъв начин не може да не бъде изкуство. И една от причините филмите ни да се котират навън е именно изкуството в тях. Но ние не можем да очакваме светът да се фокусира върху българското кино, ако през 5-6 години се появяват по един-два значими филма. В Румъния преди 3-4 години държавата ясно си даде сметка за значението на киното и направи огромна демонстрация на своя интерес към него. Обяви го за приоритет, инвестира пари по много интелигентен начин. Гарантираха на всички завършващи режисьори по 30 хиляди евро за дебютен филм. Без конкурс. През 2004, само за две години, се появиха 7-8 късометражни филма (от около 40), които обраха всички награди по престижните световни фестивали. Румънската държава награди тези млади режисьори на специална тържествена церемония с мащаба на ‛Оскарите‛, която беше излъчена по националната им телевизия в праймтайма. През 2006 същите тези режисьори бяха в Кан, където спечелиха три награди, включително и ‛Златна Камера‛.
- Румънците открай време са абонирани за Кан.
- Добре, но когато нямаха филми…
- Пак присъстваха чрез Лучан Пинтиле например.
- Но по света не се говореше за румънска вълна. И още един факт - директорът на Румънската национална телевизия е на 35 години и е действащ режисьор.
- Видяхме го на София Филм Фест 2006. Лично аз не смятам, че новите румънски филми са нещо особено, но цели 4 бяха селекционирани в ‛Балкански преглед‛ в Солун и ‛12:08 – Източно от Букурещ‛ получи наградата на публиката в тази секция. Докато ние присъствахме само с ‛Бунтът на L.‛ на Киран Коларов.
- И в Котбус, където бяхме с ‛Обърната елха‛, беше същото. Какво е качеството на румънското кино, е работа на критиката да го разнищва. Не искам да гледам в тяхната паница. Но имам претенции към собствената си държава. Тя е, за да ни служи, а не да ни пречи. Учтиво моля държавните служители, които пряко или косвено се занимават с кино, да вземат пример от румънците, ако не могат да измислят нещо по-добро. Обръщам се и към журналистите, които малко преждевременно бяха погребали киното ни (и нас, които го правим) и раздаваха ту смъртни присъди, ту безмилостни шамари. Като че ли всичко друго бе цъфнало и вързало, като че ли българските журналисти печелеха ‛Пулицър‛. Имаше заглавия от рода на ‛Защо никога български филм няма да вземе ‛Оскар‛?‛. Оставям настрана липсата на всякаква духовност и усет за това, че в едно смутно време на големи промени не може да се очакват лустросани и добре опаковани филмчета, които да задоволят ‛високия‛ вкус на консуматорите. Бездуховно е да не се открият във филмите, произведени през последните 15 години, търсенията на хората, застанали зад тях. Това е безчувственост някаква, вкус към ледената красота в двореца на Снежната царица.
- То кино нямаше, какво остава да е красиво.
- Искам да кажа, че каквото и да се появеше, арогантността, с която българското кино се шамаросваше непрестанно, беше поразителна. Откъде идваше тази смелост, на кой пиедестал бяха застанали журналистите, че така отвисоко го коментираха?
- На невежеството. И отново стигаме до болния проблем, че българската критика почти няма терен за изява. Нормалното критическо говорене е изтикано в гетото на две-три елитни издания. А точно критиката през цялото това време защищава българското кино – без да го гали, но и то не желае да бъде галено. Българското кино трябва да бъде обгрижвано като част от културата ни. Това е в крайна сметка смисълът от нашата работа. А профанация на медиите облъчва дори мои колеги.
- С цялото ми уважение искам да кажа, че немалко кинокритици се държаха като апологети на масовия вкус и кича. По-важното е обаче, че както киното ни се окопити, така и в медиите или по-скоро в хората, в журналистите и критиците се наблюдава едно израстване. Категорично се вижда, че има промяна. Може би и те като нас са имали необходимост от време, може би са дошли и нови хора. Много ми се ще да вярвам, че всичко това не е случайно, че ‛новата‛ българска журналистика и кинокритика ще се отнесе пристрастно към процеса и ще изрази своето отношение искрено, но и със съзнанието, че техните думи оформят публичното мнение. Когато започвахме снимките на ‛Разследване‛, моя позната, която няма нищо общо с киното, ме попита какво правя и аз отвърнах, че се готвим да снимаме филм и тя каза: ‛Български? Че има ли такова нещо? Бях останала с впечатление, че вече не се правят български филми‛. Медиите я бяха убедили,че българското кино е изчезнало. Добре, нашето поколение сме гърмяни зайци, ние оцеляхме въпреки прокобите, но това, което се случва на младите, начинът, по който им се промиват мозъците, не ми дава повод за радост. В Румъния залагат на тях, а тук се създаде ‛Академика‛ - организация на преподаватели, която в разрез с текстовете в закона за кино има мнозинството от гласовете в органите, решаващи кои филми да се произвеждат и кои не.
- Не само, зомбирани сме отвсякъде от възродени древни фигури.
- Реставрацията е повсеместна. И да си призная, тръпки ме побиват, като си помисля, че ме чакат отново 5-6 години, за да направя следващ филм. След ‛Писмо до Америка‛ с Иглика Трифонова чакахме 5 години, за да направим ‛Разследване‛. Хората не могат да се отърват от предложения след един успешен филм, а у нас цари пълен произвол... Използвам трибуната на ‛Култура‛ да поискам обяснение от онези хора в комисиите на БНТ и НФЦ, които си позволиха да отхвърлят и ‛Разследване‛, и ред други проекти на Иглика. Някой тогава трябваше да каже, че това е недопустимо. Все едно държавата да ти плаща, за да я саботираш. Да, няма гаранция, че следващият филм ще е сполучлив, но и по-голяма вероятност това да е така също няма. И сега, когато безспорно има съживяване на процеса и има повече пари, трябва да се каже, че те са всъщност крайно недостатъчни. И да не лягаме на тази кълка. Защото у нас връзките между поколенията са много рехави. Ако имаме някаква традиция, то тя е да рушим мостовете между поколенията. Това, което ние ще оставим на следващите, се очертава като много крехко. Ако сега то не се затвърди с два пъти повече и по-многообразни филми, ако се задоволим със сегашната реколта – един дебют от 15 филма за две години – загубени сме. Така не може да се произведе достатъчно присъствие – нито навън, нито вътре. Ние не можем да смогнем на 260-те холивудски заглавия, които ни идват годишно. Това означава почти ежедневно нов филм на екран! А колко са по телевизии, канали, кабели… Да не разказвам за катастрофалните резултати от разпространението на ‛Обърната елха‛ и ‛Разследване‛.
- Напротив, да поговорим за това. Как си го обясняваш? След като толкова се шумя в медиите и за двата филма, защо падат прожекции на ‛Разследване‛ например?
- Честно казано, нямам обяснение. Не спирам да се чудя къде е грешката. Но филмът си има разпространител – ‛Про филмс‛. Мисля, че е много необходимо да се чуе и тази гледна точка. Питай ги какво мислят те.
- Не се появи трейлър по телевизията.
- Не искам да коментирам този факт. Тук разговаряме за някакви тенденции и искам да кажа, че не вярвам причината за слабата посещаемост на българските филми да се изчерпва с тяхното качество. Тоест, видите ли, българската публика не иска да ги гледа, защото не харесва съвременното българско кино. Това не мога да го повярвам. Но наистина, тъкмо преодоляхме най-голямата криза – производствената – и в момента сме изправени пред заплахата да няма къде да показваме филмите си. Една от причините за ниската посещаемост е липсата на кината в центъра. Държавата ни, подпомогната от нашето бездействие, ги унищожи.
- ‛Център‛ и Домът на киното са в центъра.
- Да, разбира се, и дано да съществуват и занапред. Но това е абсурдно - в един милионен град да има две централни кина. Сега се надявам, че като се увеличи броят на мултиплексите, ситуацията малко ще се промени. Но и за това ще е необходимо време. И смели хора. И подкрепа от страна на държавата. Има филми, които изискват по-дълго стоене на екран. Те не могат да изчерпят потенциала си за публика през първите три уикенда. Не мога да повярвам, че публиката, която иска да види ‛Разследване‛ или ‛Обърната елха‛, е под седемстотин души, както сочат цифрите за първите две седмици. Има и огромна доза леност в нашия национален характер, а и онази непреодолима необходимост от духовна храна като че ли не ни е присъща.
- ‛Обърната елха‛ взе Специалната награда на журито в Карлови Вари - най-престижното отличие за български филм през последните 20 години най-малко, но на ‛Златна роза‛ бе пренебрегнат. Същото, прочее, се отнася и за ‛Разследване‛. От друга страна, нямаше как да не усетиш, че си продуцентът на фестивала и това са си субективни решения на журито...
- Ако става въпрос за пренебрежение, българските продуценти са пренебрегнати от страна на институциите. Защо НФЦ премахна наградата за продуцент и от ‛Златна роза‛, и от годишните си награди? В тази позиция има и ретроградност, и късогледство. Защото дали ни харесва или не, продуцентът е двигателят на процеса.
Разговаря
- Нямам съзнанието за мисия или нещо свръх, но си давам сметка, че ако не се прояви извънредно и конкретно внимание към всичко, нещата няма да се случат. Такива са времето и мястото, в които живеем. Гледам да спазвам няколко важни според мен правила и едно от тях е да внимавам в детайлите. И да внимавам докрай. Не че винаги успявам.
- Още във Варна говорихме, че появата не на един, а на два от най-добрите филма на ‛Златна роза‛ и изобщо през последните години (‛Обърната елха‛ на Иван Черкелов и Васил Живков и ‛Разследване‛ на Иглика Трифонова) би била невъзможна без продуцента Росица Вълканова. Неслучайно във филмовите среди говорят за теб като за ‛булдозер‛.
- Хм. Представата за мен като за булдозер не ми е най-приятна.
- Възприемам го като метафора. За друг продуцент това не се казва. Ръгаш, ръгаш, ръгаш докрай – не за себе си, а за филма.
- Гоненето на възможния максимум ми се струва абсолютно естествено, да не кажа задължително състояние. Аз може би имам вкус към гоненето на ‛невъзможния‛ максимум. Тук говорим най-вече за конюнктурните ограничения, но и не само. В това да не се приема конюнктурата виждам голям смисъл. Ако започна да употребявам професията си без никакво извънредно усилие, все едно само да ми е кеф или само изгода да извличам, то ще се получи някакъв вид консумация. Има едни пари, нека да ги вземем; е, колкото дават – толкова. Така не мога – и за добро, но и за лошо…
- Завист?
- О, не, това изобщо не ме занимава. Но абсолютизирането уморява. Иска ми се да бъда малко по-умерена. Не да престана целенасочено да си върша работата, защото иначе не ми доставя удоволствие, но съвсем искрено си признавам, че ми се иска да бъда малко по-уравновесена. Да не съм така свръхвторачена във всяко нещо. Защото сега, като се вторача в ‛едното‛, после дълго време не мога да погледна в друга посока.
- А се хвана с два филма почти успоредно…
- Може би защото дълго мечтаех преди това да произведа два филма едновременно. Вярвах, че по този начин, тъй като и без това нямаме много пари, леко ще намалеят разходите за офис, за подготовка. Аз нямам потенциала да държа непрекъснато хора на работа. Но като са два филма, екипът е един… И всичко това е вярно като ефект. Филмите бяха много близко един до друг производствено – свършихме снимките на ‛Разследване‛ на 15 март, а ‛Обърната елха‛ започнахме на 24 април. И това прихлупване си има своите плюсове, но те са чисто материални. Никакви други, ако изхождам от начина, по който далдисвам в работата. Поуката беше, че няма да мога да го направя пак.
- Прекалено е натоварването ли?
- Умори ме не толкова то, колкото разсейването на вниманието ми в два филма. Това буквално ме разстройва. Не се чувствам добре. Трябва да е едно нещо, да съм изцяло в него, да е само то.
- Не е ли рядък случай у нас един продуцент да кандидатства с два проекта и те да получат субсидия, а и да са европейски копродукции?
- Не е точно такъв случаят. Наистина филмите бяха подкрепени на една и съща сесия, но с двама продуценти: ‛Обърната елха‛ беше с продуцент Валентин Маринов, а ‛Разследване‛ с мен. Мина близо една година и чак тогава поех и втория филм – това не беше предврително планирано и се получи по много различни причини. Държа да кажа, че стана по най-естествен и човешки начин. Що се отнася до копродукциите, така се случва, че всичките ми филми са с чуждестранно участие. Стремя се към това - и за да увелича бюджета, и за да имат филмите ни врата към света. Това, че успявам да осигуря тези копродукции, се дължи на разни фактори, като качеството на режисьорите е на едно от първите места. Имах огромен късмет, че хората, с които съм се свързала, възприемат работата си като мен. Петра Худингс, Ласло Кантор, Хелге Алберс, Йенс Кьорнер – ценя ги като личности и съм им благодарна за енергията, която вложиха в тези проекти. И съм им много признателна, че осигуриха на режисьорите пълна творческа свобода – така, както вярвах, че трябва да бъде.
- Но по принцип, според мен не е възможно на една сесия, още повече в България, един продуцент да се яви с два проекта и те да получат субсидия.
- Теоретично и по правилника на Националния филмов център това не е невъзможно. Не знам дали на практика е така. Лично аз не съм кандидаствала никога с два проекта на една сесия – не бих искала те да се конкурират помежду си. Но има нещо друго и то витае в съзнанието на хората, може би се корени и в националния ни манталитет. Не само, че не си падаме по успеха на другите, но и не обичаме другите да работят много-много. И затова, струва ми се, че все още не е възможно да стане това, за което говориш. В основата на тази невъзможност стои, според мен, оценяването на проектите (както и на куп други и много по-важни неща) не по същество, а по някакви други показатели. Има и много неща, които не са уредени в закона, в правилника на НФЦ, но основната липса е във волята да се постигнат нещата такива, каквито трябва да са. В гилдиите ни, продуцентска, режисьорска и т.н., явно не се събира достатъчно енергия да променим нещата. Някои сме разочаровани, други сме мързеливи, трети сме цинични. И все пак най-важна в момента ми се струва волята на продуцентската гилдия.Тя в момента е моторът и на филмопроизводството, и на законовите му рамки. По принцип през последните двайсетина години културните мениджъри, продуцентите движат културния процес в Европа. Лично на мен ми е мъчно за времето, когато режисьорът, творецът, е бил моторът, а продуцентът – по-вторична, техническа фигура. Не защото съм режисьор по образование, а защото вярвам, че режисьорът е главната фигура. Но така или иначе, не можем да върнем нещата назад. В Европа отдавна отмина периодът на самозабравилите се продуценти, които знаеха най-добре какви филми трябва да се правят, отмина и времето на разпространителите, които тръгнаха да се намесват в режисурата, сега сме в ерата на диктата на показвачите, т.е. на собствениците на кина. Но и на тази ‛ера‛ й се вижда края. И вече се появява нов термин и тъй като съм го чувала само на английски, така ще го кажа: the new type of illuminated producer (просветен продуцент), т. е. човек, чието занимание не са само производството, парите и продажбата. Отделната воля движи процеса, а не масовият вкус. За съжаление, отново сме на опашката. В момента догонваме нещо отпреди десет години. Докато го догоним, то ще е съвсем друго… Те вече търсят смисъла, а ние - дай да гоним успеха! Ако не се прави с мащаба на Холивуд или Боливуд, киното е изкуство. То може да бъде лошо изкуство и добър пазарен продукт, но по никакъв начин не може да не бъде изкуство. И една от причините филмите ни да се котират навън е именно изкуството в тях. Но ние не можем да очакваме светът да се фокусира върху българското кино, ако през 5-6 години се появяват по един-два значими филма. В Румъния преди 3-4 години държавата ясно си даде сметка за значението на киното и направи огромна демонстрация на своя интерес към него. Обяви го за приоритет, инвестира пари по много интелигентен начин. Гарантираха на всички завършващи режисьори по 30 хиляди евро за дебютен филм. Без конкурс. През 2004, само за две години, се появиха 7-8 късометражни филма (от около 40), които обраха всички награди по престижните световни фестивали. Румънската държава награди тези млади режисьори на специална тържествена церемония с мащаба на ‛Оскарите‛, която беше излъчена по националната им телевизия в праймтайма. През 2006 същите тези режисьори бяха в Кан, където спечелиха три награди, включително и ‛Златна Камера‛.
- Румънците открай време са абонирани за Кан.
- Добре, но когато нямаха филми…
- Пак присъстваха чрез Лучан Пинтиле например.
- Но по света не се говореше за румънска вълна. И още един факт - директорът на Румънската национална телевизия е на 35 години и е действащ режисьор.
- Видяхме го на София Филм Фест 2006. Лично аз не смятам, че новите румънски филми са нещо особено, но цели 4 бяха селекционирани в ‛Балкански преглед‛ в Солун и ‛12:08 – Източно от Букурещ‛ получи наградата на публиката в тази секция. Докато ние присъствахме само с ‛Бунтът на L.‛ на Киран Коларов.
- И в Котбус, където бяхме с ‛Обърната елха‛, беше същото. Какво е качеството на румънското кино, е работа на критиката да го разнищва. Не искам да гледам в тяхната паница. Но имам претенции към собствената си държава. Тя е, за да ни служи, а не да ни пречи. Учтиво моля държавните служители, които пряко или косвено се занимават с кино, да вземат пример от румънците, ако не могат да измислят нещо по-добро. Обръщам се и към журналистите, които малко преждевременно бяха погребали киното ни (и нас, които го правим) и раздаваха ту смъртни присъди, ту безмилостни шамари. Като че ли всичко друго бе цъфнало и вързало, като че ли българските журналисти печелеха ‛Пулицър‛. Имаше заглавия от рода на ‛Защо никога български филм няма да вземе ‛Оскар‛?‛. Оставям настрана липсата на всякаква духовност и усет за това, че в едно смутно време на големи промени не може да се очакват лустросани и добре опаковани филмчета, които да задоволят ‛високия‛ вкус на консуматорите. Бездуховно е да не се открият във филмите, произведени през последните 15 години, търсенията на хората, застанали зад тях. Това е безчувственост някаква, вкус към ледената красота в двореца на Снежната царица.
- То кино нямаше, какво остава да е красиво.
- Искам да кажа, че каквото и да се появеше, арогантността, с която българското кино се шамаросваше непрестанно, беше поразителна. Откъде идваше тази смелост, на кой пиедестал бяха застанали журналистите, че така отвисоко го коментираха?
- На невежеството. И отново стигаме до болния проблем, че българската критика почти няма терен за изява. Нормалното критическо говорене е изтикано в гетото на две-три елитни издания. А точно критиката през цялото това време защищава българското кино – без да го гали, но и то не желае да бъде галено. Българското кино трябва да бъде обгрижвано като част от културата ни. Това е в крайна сметка смисълът от нашата работа. А профанация на медиите облъчва дори мои колеги.
- С цялото ми уважение искам да кажа, че немалко кинокритици се държаха като апологети на масовия вкус и кича. По-важното е обаче, че както киното ни се окопити, така и в медиите или по-скоро в хората, в журналистите и критиците се наблюдава едно израстване. Категорично се вижда, че има промяна. Може би и те като нас са имали необходимост от време, може би са дошли и нови хора. Много ми се ще да вярвам, че всичко това не е случайно, че ‛новата‛ българска журналистика и кинокритика ще се отнесе пристрастно към процеса и ще изрази своето отношение искрено, но и със съзнанието, че техните думи оформят публичното мнение. Когато започвахме снимките на ‛Разследване‛, моя позната, която няма нищо общо с киното, ме попита какво правя и аз отвърнах, че се готвим да снимаме филм и тя каза: ‛Български? Че има ли такова нещо? Бях останала с впечатление, че вече не се правят български филми‛. Медиите я бяха убедили,че българското кино е изчезнало. Добре, нашето поколение сме гърмяни зайци, ние оцеляхме въпреки прокобите, но това, което се случва на младите, начинът, по който им се промиват мозъците, не ми дава повод за радост. В Румъния залагат на тях, а тук се създаде ‛Академика‛ - организация на преподаватели, която в разрез с текстовете в закона за кино има мнозинството от гласовете в органите, решаващи кои филми да се произвеждат и кои не.
- Не само, зомбирани сме отвсякъде от възродени древни фигури.
- Реставрацията е повсеместна. И да си призная, тръпки ме побиват, като си помисля, че ме чакат отново 5-6 години, за да направя следващ филм. След ‛Писмо до Америка‛ с Иглика Трифонова чакахме 5 години, за да направим ‛Разследване‛. Хората не могат да се отърват от предложения след един успешен филм, а у нас цари пълен произвол... Използвам трибуната на ‛Култура‛ да поискам обяснение от онези хора в комисиите на БНТ и НФЦ, които си позволиха да отхвърлят и ‛Разследване‛, и ред други проекти на Иглика. Някой тогава трябваше да каже, че това е недопустимо. Все едно държавата да ти плаща, за да я саботираш. Да, няма гаранция, че следващият филм ще е сполучлив, но и по-голяма вероятност това да е така също няма. И сега, когато безспорно има съживяване на процеса и има повече пари, трябва да се каже, че те са всъщност крайно недостатъчни. И да не лягаме на тази кълка. Защото у нас връзките между поколенията са много рехави. Ако имаме някаква традиция, то тя е да рушим мостовете между поколенията. Това, което ние ще оставим на следващите, се очертава като много крехко. Ако сега то не се затвърди с два пъти повече и по-многообразни филми, ако се задоволим със сегашната реколта – един дебют от 15 филма за две години – загубени сме. Така не може да се произведе достатъчно присъствие – нито навън, нито вътре. Ние не можем да смогнем на 260-те холивудски заглавия, които ни идват годишно. Това означава почти ежедневно нов филм на екран! А колко са по телевизии, канали, кабели… Да не разказвам за катастрофалните резултати от разпространението на ‛Обърната елха‛ и ‛Разследване‛.
- Напротив, да поговорим за това. Как си го обясняваш? След като толкова се шумя в медиите и за двата филма, защо падат прожекции на ‛Разследване‛ например?
- Честно казано, нямам обяснение. Не спирам да се чудя къде е грешката. Но филмът си има разпространител – ‛Про филмс‛. Мисля, че е много необходимо да се чуе и тази гледна точка. Питай ги какво мислят те.
- Не се появи трейлър по телевизията.
- Не искам да коментирам този факт. Тук разговаряме за някакви тенденции и искам да кажа, че не вярвам причината за слабата посещаемост на българските филми да се изчерпва с тяхното качество. Тоест, видите ли, българската публика не иска да ги гледа, защото не харесва съвременното българско кино. Това не мога да го повярвам. Но наистина, тъкмо преодоляхме най-голямата криза – производствената – и в момента сме изправени пред заплахата да няма къде да показваме филмите си. Една от причините за ниската посещаемост е липсата на кината в центъра. Държавата ни, подпомогната от нашето бездействие, ги унищожи.
- ‛Център‛ и Домът на киното са в центъра.
- Да, разбира се, и дано да съществуват и занапред. Но това е абсурдно - в един милионен град да има две централни кина. Сега се надявам, че като се увеличи броят на мултиплексите, ситуацията малко ще се промени. Но и за това ще е необходимо време. И смели хора. И подкрепа от страна на държавата. Има филми, които изискват по-дълго стоене на екран. Те не могат да изчерпят потенциала си за публика през първите три уикенда. Не мога да повярвам, че публиката, която иска да види ‛Разследване‛ или ‛Обърната елха‛, е под седемстотин души, както сочат цифрите за първите две седмици. Има и огромна доза леност в нашия национален характер, а и онази непреодолима необходимост от духовна храна като че ли не ни е присъща.
- ‛Обърната елха‛ взе Специалната награда на журито в Карлови Вари - най-престижното отличие за български филм през последните 20 години най-малко, но на ‛Златна роза‛ бе пренебрегнат. Същото, прочее, се отнася и за ‛Разследване‛. От друга страна, нямаше как да не усетиш, че си продуцентът на фестивала и това са си субективни решения на журито...
- Ако става въпрос за пренебрежение, българските продуценти са пренебрегнати от страна на институциите. Защо НФЦ премахна наградата за продуцент и от ‛Златна роза‛, и от годишните си награди? В тази позиция има и ретроградност, и късогледство. Защото дали ни харесва или не, продуцентът е двигателят на процеса.
Разговаря
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
