Винаги съм осмисляла живописта на Долорес Дилова през испанското значение на нейното име - болка, страдание, мъка. Независимо дали ще се вгледаме в експресивната й абстрактна живопис отпреди десет години или ще проследим последвалите я превъплъщения, отправени в посока на извеждане образа на ‛вътрешния, душевен, пейзаж“, тя е винаги искрена, преживяваща с цялото си същество като че ли целия свят, който я заобикаля. С настоящата си изложба Долорес Дилова отново поставя драматичен акцент. На пръв поглед красиви, естетски и добре премислени, картините й всъщност притежават дълбок емоционален пласт. Те са вътрешно изстрадани, истински и чувствени, придобили силата на откровение. Едва ли в българското изкуство съществува друг пример за живопис, съчетала в себе си подобни контрасти. Платната на Долорес са наситени с емоция до краен предел. На първо място тя се изразява в ярки, ‛остри“ един спрямо друг цветове – пламтящо червено, наситеносиньо, нежновиолетово, приглушено розово, масленозелено, оранж, охра и всичко това примесено с едно особено седефено златно, което придава на картините още по-силно, искрящо излъчване. Боите са положени пастьозно и сгъстено, изграждайки богата и жива фактура. И макар че платната са истинска наслада за окото, те създават у зрителя непреодолимо усещане за безпокойство.

Картините на Долорес Дилова са провокирани от реалността, и то, колкото и невероятно да изглежда, от българската, и по-точно от Каварна. Невероятно е, защото те изглеждат екзотични, мистични, магични, нереалистични. Истината е, че Каварна е само повод, провокация. Образите всъщност са родени в софийското ателие на художничката, след като морето е оставило своите следи в душата й. Именно затова този цикъл се нарича ‛интимен екстериор“ – защото действителността е пречупена през вътрешния, съкровен свят и е пресътворена в нова действителност. Там морето и небето са чувствени сини петна, а архитектурата е болезнено червена или тайнствено зелена.

Особена част от композициите на Долорес Дилова представлява архитектурата. Обикновено тя е само маркирана. Нейните конструктивни очертания създават основния ритъм в картините – срещата на диагонали, вертикали, хоризонтали и овали изгражда един нереалистичен свят, създава усещането за лутане, за изгубеност и в същото време за спокойствие и съзерцателност. Това е един особен свят, който можем по своеобразен начин да свържем с метафизичната живопис на Де Кирико. Но, докато, макар и като статуи в повечето случаи, при Де Кирико все пак има човешко присъствие, картинната реалност на Долорес Дилова е лишена от такова. Или по-точно, тя сякаш е изоставена, пуста и по своеобразен начин тъжна, болезнена. Тези платна са истинско предизвикателство за тълкувателите, те сякаш дават знаци, умоляват да ги преживееш, почувстваш, привличат те да станеш част от света на художничката. По този начин, привличайки емоционално зрителите, картината се изпълва с много по-дълбоко човешко присъствие.

Отделните картини в изложбата като че ли са части от цялостна композиция, представяща лабиринта на живота – с всичките му предизвикателства, възможности, провокации, свобода или безизходица, мечти, реалности и спомени, нещастия и болки, сънища, любов, радост…