Рядко се вижда по нашите сцени представление, което да търси спор, по-едър от този за капчука, или да се вълнува от поставянето на проблем, по-глобален от битовата абсурдност на Прехода. Много рядко. Представлението на Варненския театър ‛Крум“ е от тези редки, истински театрални жестове.

‛Крум“ сблъсква зрителят с умно и талантливо проблематизираната реалност на съвременния човек, която той да разпознае едновременно и като своя, позната, и като несвоя, непозната. Тоест да я види от известна дистанция.

Режисурата залага на ритмичността в наслагването на сцените и интензивността на сценичното действие, а не на психологически детайлизиран анализ. Актьорите се справят с тази нелека задача много добре.

Спектакълът цели да придърпа гледащия към едно обще-живеене, да го постави пред собствените му екзистенциални преживявания, показвайки ги като част от съвместното битие на хората във вече пределен, глобален свят. Да почувства противоречивостта на проблемите, в които това живеене заклещва, и да го почувства не като тренд на лайфстайл-глобалното или отчитане на театрална дейност по актуални теми, а да ги усети, показани от една неочаквано близка критична перспектива.

Близкото ‛гледане“ в интерпретацията на Явор Гърдев на пиесата на Левин е особено важно. Публиката е разположена на сцената, а Никола Тороманов завърта еднаквите белезникави стаи на различните хора върху сценичния кръг на почти една ръка разстояние от гледащите. Дори и тези, които не са на първия ред, са обгърнати от клаустрофобичното, фронтално сблъскване със случващото се на сцената.

Историите на отделните двойки са различни, но перспективата на тяхното развитие е еднакво смита и къса. Всички те се удрят в предвидима повтаряемост и пропадат в настояще, от което пътуването из света, свободата на мобилността е осъзнато измамна илюзия. Преместването на ‛красивия задник“ на Цвици (Анастасия Лютова), както казва Крум (Пенко Господинов), от Капри на плажа в Лос Анджелис, е кино-блян за останалите, но то завърта съществуването й в същата орбита като тази на двойката на Веселина Михалкова и Стоян Радев (силни актьори!), която ходи по свадби и погребения и пълни представата си за щастие с перманентен секс.

Пиесата на Ханох Левин (писана през 70-те) има ясна драматургична структура: Крум се връща при майка си, за да напише своя роман, и през неговия поглед се навързват отделните сцени, историите на живота на близките му и приятелите му. Но не това я прави интересна за поставяне по европейските сцени, а новата й гледна точка.

Крум (или самият Левин) показват различно преживяване на глобалния ни свят. Показват рефлектирането и преживянето на свят без утопично измерение. Сравняват героите на Левин с тези на Чехов. Има Чехов синдром в провалените мечтания на всеки, независимо от възрастта им. Но век след Чехов мечтателното набавяне на смисъл вече не идва от утопичното му проектиране някъде или в Москва, или в ‛рая“ на вишневата градина. Героите на Левин живеят живота си сега като вече случил се - женят се, раждат, лекуват се, търсят работата си или половинката си от перспективата да едно сбъднато бъдеще. В някакъв смисъл бъдещето си те преживяват вече като минало и затова в този екзистенциален разрез отвсякъде дебне смъртта.

Тъкмо това екзистенциално ниво на пиесата Явор Гърдев е показал не като разтърсваща лична трагедия, а като актуалната политическа драма на обще-живеенето, на съвременното глобализиращо се общество.

Значимостта на постижението на спектакъла му е именно в последователното, дистанцирано отваряне на тази гледна точка. Особено ценно е нейното отваряне у нас, където екзалтираното, близко вторачване в (локални и глобални) модели на бързия успех и просперитет, е сляпо както за утаените в тях идеологии, така и за тяхната обвързаност с онези на обще-житието ни.

Не вярвам, за съжаление, представлението на Явор Гърдев чак да предизвика дискусия, но то със сигурност не оставя гледащия незасегнат. Това вече е много.