Културата е част от природата" /> Култура :: Изборът на "Култура" :: Жак Ленард: <i>Културата е част от природата</i>
Български  |  English

Жак Ленард: Културата е част от природата

Пет години след първото интервю с Жак Ленард в ‛Култура“ (бр. 18 от 11 май 2001) в редакцията на вестника отново разговаряха с него Ирина Генова, Ангел В. Ангелов и Светла Петкова. Поводът беше посещението на професора в София по покана на Нов български университет за семинара „Визуалният образ“ (проект на Ирина Генова), както и изнесената от него лекция във Френския институт по въпросите на екологичната естетика. Разговорът беше съсредоточен върху проекта за преобразяване на индустриалните руини в Битерфелд, по който Жак Ленард работи през последните десетина години. Поради характера на общуването с превод, въпросите са формулирани сгъстено и кратко. Затова пък отговорите се разгръщаха в дълъг и увлекателен разказ – тук публикуваме само част от него.

В началото на разговора за Жак Ленард беше важно кои са читателите на вестника. Изяснихме, че публиката на „Култура“ е доста по-голяма от неговия тираж, тъй като излиза и в интернет вариант. Така че можем да очакваме различен тип публика – все българоезична, но с опит от България и от различни чужбини.


- Да започнем с най-общия въпрос - как стигнахте до този проект?

- Разбирам, че въпросът е как някой, който не е професионалист – пейзажист, може да оглави подобен проект. Аз работя над тази тема отдавна – писал съм книга за Роберто Бюрл Маркс (Burle Marx), който е голям бразилски пейзажист, и друга книга за един френски пейзажист – Мишел Коражу (Michel Corajoud). Вследствие на този опит мога да кажа, че тематиката на пейзажа ми е близка от много години. Практическата причина, поради която бях въвлечен в началото в този проект - идеята за преобразяване на индустриалните руини в Битерфелд (Bitterfeld), на изоставените въглищни мини - беше намерението да се поканят художници-специалисти за работа в природно пространство, да реализират произведения на това място с надеждата да му дадат ново качество и ново съществуване. И така, следвайки опита ми от Центъра за изкуство Кресте (Crestet), който създадох през 1987 година, както и работата ми за биеналето Европа – биенале, което вече е поканило в Източна Германия художници, за да осъществят работи в стари въглищни мини близо до Котбус в района Лаузиц - си помислиха, че бих могъл да помогна като съветник на тази програма, да дам идеи, да включа имена на художници, които да участват. Така бях поканен да участвам в кураторския екип на Гойче (Goitzsche) - името на местността, където се развиват едновременно моят проект и заедно с други проекти около новообразуваното езеро, създадено в Битерфелд от покачването на водата в старите пространства на мината. Случи се така, че дебатът доведе до множество преценки. Аз лично се борех за ново оценяване на тази местност, за която мнозина смятаха, че е грозна и неизползваема - от една страна, защото носеше всички следи от експлоатацията на мините, и от друга - защото групите еколози от района считаха, че гората, която беше засадена върху най-старата част на мината през 1950-1960-те години според образци, които са повече свързани с техниката, отколкото с естетиката на пейзажа 1, не е истинска - нито от естетическа, нито от екологична гледна точка. Идеята им беше да се заличи тази гора и да се засади нова, която ще бъде истинска, разнообразна и множествена от екологична гледна точка. Аз ожесточено се обявих срещу тази идея, бидейки убеден, че в края на ХХ век не бихме могли да засадим истинска гора, а тук има и противопоставяне на понятията. От друга страна, изискването да се унищожи гората, посадена през 1950-те – 1960-те години, произлиза от една философска грешка – никога не се прави tabula rasa от миналото, а се работи с него – трябва да се преработва миналото, да се връщаме към него, да го ре-символизираме, но в никакъв случай да не го изличаваме. Още повече, че не можем да се освободим от историческото минало, което тегне върху раменете ни. В конкретния случай бившето ГДР е обременено с името ‛бивш комунистически режим“. И така, предлагайки естетическо оценяване на гората и противопоставяйки се на принципа tabula rasa, възникна необходимостта да се аргументирам, като докажа, че експлоатацията на мината е дала форма и на пейзажа, и на тази геометризирана гора, моноспецифична от ботаническа гледна точка. На това минало, на това наследство днес трябва да проявим спецификата и красотата.

- След началния етап – изработването на общия проект, започва осъществяването. Практическите проблеми очевидно не са толкова привлекателни, а по-скоро обременяващи и тежки. Как установихте отношения с местните институции?

- Институцията, която инициира този проект и всичко, което се осъществява в това пространство – в Гойче – беше Експо 2000 със своя кураторски екип и президент Герт Лентман, а след това г-жа Хилдегард Матеус. Важно е да се отбележи това, тъй като от 2001 година структурата на Експо изчезна и всички проекти останаха като сирачета, без поддържаща институция. Трябваше да се намерят връзки с местните общности в град Битерфелд - с асоциации, с граждани и т.н., а също и с лендера на Заксен Анхалт (Sachsen-Anhalt). Този преход от Експо към отношения с политически фактори очевидно представлява трудност за проект като този, който трябва да се развива във времето и има нужда от подкрепа от цяла поредица инстанции. Трябва да кажа, че този преход беше труден – особено труден, защото възникна проблем със собствеността на терените, върху които възнамерявахме да се намесим. В началото страна в отношенията беше LMBV (Националното обединение на мините), която управляваше затворените вече находища. Но на самата LMBV й предстоеше да изчезне и задължението й беше да реституира земите - било на бившите им собственици, които са били лишени от тях по времето на ГДР, било на някакви политически инстанции. Така че положението със собствеността на терените се превръщаше в особена трудност, защото не можехме да осъществим веднага онова, което проектирахме – до момента, в който не станат ясни новите собственици и те не дадат съгласие за това. Собствеността е разпръсната – можем да реализираме някои елементи в отделни терени, но за други все още няма сигурност и следователно е невъзможно да се правят конкретни неща. Преди малко казах, че проектът има интелектуален аспект. Но трябва да кажа още, че високата степен на безработица сред местното население създава ситуация, в която кметството на Битерфелд и на Лендера не смятат, че е от първостепенна важност проект, който на мнозина изглежда по-скоро художествен, естетически. И дори ако всички инстанции се бяха произнесли в полза на този проект, необходимата за осъществяването му политическа воля отчасти би липсвала. Ние сме в ситуация на непрекъснато договаряне, на представяне на проекта пред различни организации сред населението, за да усилим тази воля.

- Какви са в най-общи линии другите проекти в областта Гойче?

- Нашият проект се вписва в общ кадър с три други проекта. Един от тях се занимава с трансформацията на зоната, където градът достига до езерото – онова езеро, което се е образувало в огромния изкоп от мината. Исторически градът е обърнал гръб на мината и така се е развивал. Но мината днес е езеро и тази част от града става най-привлекателната – за разходки и други дейности. В рамките на кураториума организирахме архитектурен конкурс с Хайке Брюкнер (Heike Brűckner) за контактната зона между града и езерото. Имаше участници от Италия, Холандия, Англия, Франция, Германия. Спечели го френският екип начело с Жил Векслар (Jilles Vexlard). Беше осъществен и един друг проект – по него бяха поканени художници за работи in situ, в някои случаи на границата на ланд арта. Други две важни реализации са също част от тези проекти – възобновяването на много хубава сграда от края на XIX век, която днес е превърната в хотел, и осъществяването на две гигантски творби на двама художници – едната представлява колона, която се издига в езерото с височина десетина метра и платформа, от която може да се наблюдава околността, а другата е огромна скулптурна форма, която също предлага възможност за изкачване и гледна точка отгоре. И двете работи са много скъпи, но те са предмети. Оказва се по-лесно да убедиш институциите и финансистите да реализират предмет, отколкото, за десет пъти по-малко пари, да развият парк върху 2000 хектара - процес, който отнема време и резултатът не се вижда незабавно.

Нашият проект в цялост бе удостоен с международна американска награда EDRA Place Planning Award (EDRA - Environmental Design Research Association).

- Става ясно, че осъществяването на проекта неотменно е свързано със сложни практически, социални, политически и финансови аспекти. Онова, което остава най-привлекателно, е интелектуалната страна, делът на въображението. Във вашите текстове и дейност настоявате, че ‛културата е част от природата“. По този начин оспорвате традиция от времето на Просвещението, според която природа и култура са две автономни единства, които могат да бъдат противопоставяни и съпоставяни. Според вас култура и природа формират сложна цялост, която се трансформира във времето. Времето има много съществена роля в това единство. Желанието да се изяви този възглед има педагогчески аспект – педагогика на погледа. Но този подход има и поетически и утопичен аспект. Разказът въздейства за усилване и образоване на погледа, но разказът също така ни кара да виждаме неща, които не съществуват и които може би никога няма да съществуват, неща, които надхвърлят практическия ни опит.

Мислите ли, че през художествения поглед, през естетическия подход нежеланите, грозни следи от човешката дейност могат да бъдат ‛опитомени“ и ‛чудесно“ преобразени
.

- Тук има поредица от въпроси – деликатни и важни. Ще отговоря най-напред на първия, който ще даде обща рамка на разсъждението. Той е свързан с противопоставянето на природа и култура, което ни е завещано от философската традиция. Да, аз смятам, че трябва да бъде изследван отново този въпрос, който е бил решен в известен смисъл метафизично, противопоставяйки човека на природата. Няма да отговоря по философски, а по практически начин. Какво означава в началото на ХХI век да говорим за природа – какво означава тя за мъжете, жените, гражданите, които живеят в градове, в едно високо технологично общество? Какъв смисъл има думата природа за нас днес? Струва ми се, че този смисъл се конструира в практиките, в начина, по който разполагаме себе си в човешката история на природата. Обичам да цитирам заглавието на една книга на Едгар Морен - ‛Природата на природата“, което за мен означава начинът да мислим себе си спрямо природата. И така, когато е зададен конкретен въпрос, какъвто е случаят с Битерфелд, прагматичният начин да му отговорим, е да кажем: ‛Как обкръжението, в което се оказваме, се е отнесло към този въпрос?“. И връзката е в неща, които съществуват – като например философската градина на Вьорлиц (Wörlitz), но също и отношенията между естетика и индустрия, както са били развити от 1920-30-те години от Баухаус. Тези две референции, които са вписани на 30 км от мястото, в което работя, ни приканват да отнесем настоящия проект към тези два типа опит.

Паркът Вьорлиц представя отношението култура – природа, от една страна, чрез опосредстването на отношението със земеделието. От друга страна, Баухаус е изява на естетическото изследване в областта на индустрията. В тези два типа опит – интелектуален и естетически – има воля да се даде хуманен смисъл на отношението ни към природата. Човекът е онзи, който определя, че нещо е природа. Ние сме част от природата и едновременно се дистанцираме от нея чрез способността си да мислим и да действаме. И, от една страна, принадлежността, а от друга – дистанцията, са обект на рефлексия. Екологическата мисъл е част от тази рефлексия. Екологията отново подлага на критическо обсъждане нашия стремеж да доминираме природата с технически средства. Тя се интересува не само от незабавния ефект, но и от дългосрочния и възстановява времевостта в самата история на човечеството. Това, което констатираме днес, са порочните ефекти на техниката - не за да кажа, че техниката сама по себе си е лоша, а защото при техниката трябва да се размишлява върху ефектите във времето. Тази рефлексия в частност е задължителна за мястото, в което работим - след ужасяващите резултати от замърсяването, които химическата индустрия и експлоатацията на мините са причинили на този район. Аз предпочитам да разглеждам въпроса за ‛природата на природата“ не по философски начин, а във връзка с интелектуалния и естетически опит, формирал се исторически, и още - като съвременна рефлексия за нашата отговорност към поколенията. Задължени сме, заради хуманните измерения на тези явления, да мислим самото човечество в неговата транс-историчност.

За мен трансцедентното е фактът, че сме вписани в един времеви отрязък на човешките поколения. И тези поколения, като част от природата, са отговорни, защото като човешки същества ние не можем да се задоволим с краткосрочна игра, сведена до днешния ни интерес, а трябва да мислим човешкото същество в поколенческо измерение.

Сега ще отговоря на другия въпрос – за разказа и въображаемото, за естетиката. За да направя видими и осезаеми заеманите от мен позиции, се опирам на опита на човечеството да използва въображаеми представи, да изработва разкази, да създава митове. Още от началото на проекта в Битерфелд поисках да се събират спомени на хората, които са преживели този индустриален опит, за да се даде форма на паметта и тя да не изчезне, а да бъде съхранена като книга. Не успях напълно в това начинание. Беше направена книга, в която са събрани някои елементи на паметта, но не така широко и систематично, както бих желал. В цялостния проект идеята да се съхрани паметта има важно място. Съхраняването включва също всички следи от съществуването на работниците, които са посветили живота си на тази мина, историята на изчезналите села, които са били погълнати, ‛изядени“ от териториалното разрастване на мината. Накратко, това е човешки опит, който не бива да изчезне. Запазването на тези елементи е начин да се разказва историята – това е съставяне на един възможен разказ, който през този парк да бъде възстановен за местното население – под една по-приятна, но несъмнено и по-сложна форма. Придаваме й естетическа стойност, но също и стойност на рефлексия. И срещайки тези ‛отмествания“, тези трансформации на предмети, разхождащият се е предизвикан да си задава въпроси относно собственото си място сред природата. Тук има воля да се разказва историята на миналото, но с допълнително измерение – поетическо, на въображението.

- Какво е отношението на местното население към проекта за парк? От една страна, за да бъде възприет, той изисква компетенции, които надхвърлят опита на ежедневието. От друга, проектът включва историята на този опит. След като вече имате сборник, макар и фрагментарен, със спомени на местните жители, а също и части от парка, знаете ли нещо за реакциите на местното население?

- Още е много рано за такива реакции. Има отзиви за проекта, но не и за осъществяването му, което не е достатъчно напреднало. Тук искам да уточня нещо, свързано с проекта. Той би могъл да изглежда много амбициозен, изискващ особени компетентности, за да бъде разбран. Но публичното представяне и на най-сложното творение – интелектуално, художествено и т.н. – предполага етапи. Конкретният опит от самото място – повтарящото се посещение на парка - създава процес на задълбочаване. Да вземем опита ни с литературата – ние не започваме четенето с Джеймс Джойс или с Марсел Пруст. Започваме с малки романи, не много сложни, и постепенно, през този опит, както и през опита от посещаване на изложби, изостряме погледа си, изостряме разбирането си, усложняваме отношението си към нещата. Един проект трябва да визира максимум сложност, знаейки много добре, че първото възприемане ще бъде не толкова сложно. Хората ще се разхождат с децата си и след това, евентуално, ще се запитат защо там, не щеш ли, има необичаен предмет - например светещ пилон от сигнализацията на железопътната линия, поставен сред гората. Дали тази воля ще бъде осъществена, все още не зная, но идеята за разходката като поредица от различни типове визуален опит си струва; изненадите може и да доведат до размисъл – било върху растителните видове, било върху появяващите се предмети. Така става възможно усещането, че сме изправени не само пред природа, но пред такава природа, която е работена, която има история (тъй като част от гората е била посадена през 1950-те години). Тази история й придава особена форма, която самият проект се опитва да радикализира, за да направи осезаема. Отдавам голямо значение на преместването в пространството. Обичам да правя връзка между линейното подреждане на стволовете на дърветата и т.нар. оптично изкуство на художниците от 1950-те и 1960-те години, което поражда нови визуални усещания – ефект от преместването на зрителя. Тук наистина има една лека ‛педагогическа“ стратегия.

Май 2006


1 Става дума за подравнени групи дървета от няколко вида – в квадрати, правоъгълници и т.н.


Превод от френски Ирина Генова
Жак Ленард е формиран като философ и социолог. В началото на академичната си кариера е бил асистент на Люсиен Голдман. Трудовете му са върху рецепция и интерпретация на текста и образа. През последните десетина години в широкия кръг на интересите му се вп


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”