Стрес без примигване
Преди година с Георги Дюлгеров бяхме на фестивала ‛Молодiст‛. Киев ни посрещна на летището с трейлър на Caché. Член на Европейската филмова академия, Дюлгеров го беше вече гледал и с присъщата му страстност ме настърви за филма. Докато бяхме в Киев, започнаха метежите в Париж. В разговорите неизменно се намесваше Caché. Като се върнахме в София, моментално го гледах, после го показаха на ‛Киномания‛, а Дюлгеров му посвети бляскав режисьорски анализ (вж. ‛Култура‛, бр. 44 от 2005), лансирайки заглавието ‛Скрито-покрито‛.
Позволявам си това автобиографично антре, тъй като чак година по-късно ‛Европейският филм на 2005‛ е вече на софийски екран. Закъснението му е драматично, но с бонус - сега ‛Скришна игра‛ попада в екранната компания на два филма от 2004, посветени като него на расовата нетърпимост в мултиетническа държава. Става дума за прелестния тазгодишен американски ‛Оскар‛-победител ‛Сблъсъци‛ (реж. Пол Хагис, вж. ‛Култура‛, бр. 7 от 2006) и за унгарската анимационна легенда ‛Гетото‛ (реж. Арон Гаудер).
‛Скришна игра‛ е поразяващ филм – и в своята прогностичност, и в своята хипнотичност. Застопорена камера следи движението по парижка улица: къщи в зеленина, лъснат асфалт, случайни коли. Този първи епизод – безлично-воайорски - няколко пъти ще се появи във филма занапред. На тази улица в изискан парижки район живее благополучното семейство Лоран. Жорж (Даниел Отьой) и съпругата му Ан (Жулиет Бинош) са книжовни хора: тя работи в издателство, той води литературно тв-предаване. Синът им Пиеро (Лестър Македонски) тренира плуване. Обичат червено френско вино. Хармонията е покосена от подхвърлена пред входа касета с тях самите, увита в детска рисунка с изваден червен език. Истерията набира сила, а на улицата Жорж в бялото си лелено сако се нахвърля върху случаен чернокож. Отива при майка си (Ани Жирардо) в провинцията. Сънува кошмар – алжирското дете Маджид, прибрано от семейството на Жорж след изчезването на родителите му през 1961, замахва с брадва, обезглавен петел се мята... Пот. Гузност. Тесен, тъмен коридор. Невидима камера non-stop следи Жорж. Семейното доверие се руши. Той отива при Маджид (Морис Бенишу) – на авеню ‛Ленин‛, в гето. Обвинява го от вратата. Реакцията на домакина е: ‛Не си се променил‛. Междувременно Жорж гледа по Euro News войната в Ирак, струпват му се куп главоболия, разридава се над тостера… Пресиран от стреса, предизвиква драстичното самоубийство на Маджид пред очите му. Синът на алжиреца (Валид Афкир) идва да го търси в телевизията. Със самочувствие и болка. За разлика от баща си, не изглежда комплексиран. Разбитият Жорж не прави друго, освен да си налее вода от чешмата, да пусне завесите, да легне в удобното си брачно легло и да засънува родната къща с кокошките. А в днешното парижко училище Пиеро и арабче радушно общуват в тълпата. Последният кадър е също фронтален. Финалът е открит – както в ‛Мълхоланд драйв‛ на Дейвид Линч.
Ханеке отново влиза в ролята на диагностик на консуматорското общество. Както и във ‛Времето на вълка‛ (2003), пациент му е френската средна класа с фрустрацията й на тема ксенофобия. И отново няма музика. Но, за разлика от предишния му филм, тук агресията идва не от тъмнокожите натрапници, а от представител на западната цивилизация. И, независимо, че също като ‛Времето на вълка‛ е просмукан от насилие, ‛Скришна игра‛ се гледа без премигване. Вездесъщата камера, автентизмът на разказа, логиката на монтажа и добрата актьорска игра са компоненти от шоков концепт, вдъхновен от апокалиптичните измерения на тероризма.
Френският ‛алжирски‛ комплекс, злокобните картинки от детството и ритуалното самоубийство са представени в триадата спомен-манипулация-стрес. Защо миналото кърваво боде настоящето? Кой е мистериозният воайор, жаден за живота ни като reality show? Има ли го изобщо? Какво значи някаква си искреност?…
Не знам кое заглавие на Caché е по-сполучливо: ‛Скришна игра‛ обема двойствеността на ставащото (скритата камера и скритите вини), ‛Скрито-покрито‛ препраща към вируса на премълчаването и пандемията на страха. Както и да е, по-важното е, че филмът изтръгва екзистенциални конвулсии дълго-дълго след прожекцията.
Позволявам си това автобиографично антре, тъй като чак година по-късно ‛Европейският филм на 2005‛ е вече на софийски екран. Закъснението му е драматично, но с бонус - сега ‛Скришна игра‛ попада в екранната компания на два филма от 2004, посветени като него на расовата нетърпимост в мултиетническа държава. Става дума за прелестния тазгодишен американски ‛Оскар‛-победител ‛Сблъсъци‛ (реж. Пол Хагис, вж. ‛Култура‛, бр. 7 от 2006) и за унгарската анимационна легенда ‛Гетото‛ (реж. Арон Гаудер).
‛Скришна игра‛ е поразяващ филм – и в своята прогностичност, и в своята хипнотичност. Застопорена камера следи движението по парижка улица: къщи в зеленина, лъснат асфалт, случайни коли. Този първи епизод – безлично-воайорски - няколко пъти ще се появи във филма занапред. На тази улица в изискан парижки район живее благополучното семейство Лоран. Жорж (Даниел Отьой) и съпругата му Ан (Жулиет Бинош) са книжовни хора: тя работи в издателство, той води литературно тв-предаване. Синът им Пиеро (Лестър Македонски) тренира плуване. Обичат червено френско вино. Хармонията е покосена от подхвърлена пред входа касета с тях самите, увита в детска рисунка с изваден червен език. Истерията набира сила, а на улицата Жорж в бялото си лелено сако се нахвърля върху случаен чернокож. Отива при майка си (Ани Жирардо) в провинцията. Сънува кошмар – алжирското дете Маджид, прибрано от семейството на Жорж след изчезването на родителите му през 1961, замахва с брадва, обезглавен петел се мята... Пот. Гузност. Тесен, тъмен коридор. Невидима камера non-stop следи Жорж. Семейното доверие се руши. Той отива при Маджид (Морис Бенишу) – на авеню ‛Ленин‛, в гето. Обвинява го от вратата. Реакцията на домакина е: ‛Не си се променил‛. Междувременно Жорж гледа по Euro News войната в Ирак, струпват му се куп главоболия, разридава се над тостера… Пресиран от стреса, предизвиква драстичното самоубийство на Маджид пред очите му. Синът на алжиреца (Валид Афкир) идва да го търси в телевизията. Със самочувствие и болка. За разлика от баща си, не изглежда комплексиран. Разбитият Жорж не прави друго, освен да си налее вода от чешмата, да пусне завесите, да легне в удобното си брачно легло и да засънува родната къща с кокошките. А в днешното парижко училище Пиеро и арабче радушно общуват в тълпата. Последният кадър е също фронтален. Финалът е открит – както в ‛Мълхоланд драйв‛ на Дейвид Линч.
Ханеке отново влиза в ролята на диагностик на консуматорското общество. Както и във ‛Времето на вълка‛ (2003), пациент му е френската средна класа с фрустрацията й на тема ксенофобия. И отново няма музика. Но, за разлика от предишния му филм, тук агресията идва не от тъмнокожите натрапници, а от представител на западната цивилизация. И, независимо, че също като ‛Времето на вълка‛ е просмукан от насилие, ‛Скришна игра‛ се гледа без премигване. Вездесъщата камера, автентизмът на разказа, логиката на монтажа и добрата актьорска игра са компоненти от шоков концепт, вдъхновен от апокалиптичните измерения на тероризма.
Френският ‛алжирски‛ комплекс, злокобните картинки от детството и ритуалното самоубийство са представени в триадата спомен-манипулация-стрес. Защо миналото кърваво боде настоящето? Кой е мистериозният воайор, жаден за живота ни като reality show? Има ли го изобщо? Какво значи някаква си искреност?…
Не знам кое заглавие на Caché е по-сполучливо: ‛Скришна игра‛ обема двойствеността на ставащото (скритата камера и скритите вини), ‛Скрито-покрито‛ препраща към вируса на премълчаването и пандемията на страха. Както и да е, по-важното е, че филмът изтръгва екзистенциални конвулсии дълго-дълго след прожекцията.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар