Представлението започва в полумрак - висок мъж в черно се хвърля в прегръдките на жена в червена рокля, опитвайки се да мине за нейния любим. Тя разбира измамата. Така започва Морфовият ‛Дон Жуан“: Дон Жуан похищава, не ухажва.

Следва шумна сцена на компания димящи мъже, начело със Сганарел (Захари Бахаров), и прочутото начало на Молиеровата комедия: ‛Каквото и да казва Аристотел, а с него и цялата философия, нищо не може да се сравни с тютюна“. От ваната отзад се показва ръка, очакваща цигара, и всички се втурват да поливат нейния притежател с вода - да освестяват гърчещия се, едва седящия на краката си господар или приятел.

Така започва денят на този Дон Жуан. След тежка нощ и пиене. Всичко е мъка - трудна фехтовка, трудно проговаряне, махмурлия разговор, в който се смачкват откровенията за любовта му към жените. Досадата се допълва с безцеремонност, гавра и жестокост към пристигналата след сватбата да го моли за милост раздърпана Елвира (Ана Пападопулу) – жалостиво пищяща жертва в жалка бяла рокля. Той я пробутва грубо на приятеля-слуга Сганарел.

ДеянДонковият Дон Жуан очевидно не боготвори жените. Те са просто обект, неизбежна жертва. Може и да познава идещия още от Средновековието мит Дон Жуан и множеството му версии, но любимецът на жените очевидно не го е спечелил. Той съвсем не ги обича така, както Дон Жуан при Тирсо де Молина или Молиер. Още по-малко си пада по науката (геометрия), както е при Макс Фриш. Харесва му Моцарт, щом се събужда с неговия ‛Дон Жуан“, но историята с жените той продължава просто като отговор на въпроси от типа ‛Какво да се прави?“, като заместител на сложни размисли, например върху Киркегоровите вариации за еротичното чрез фигурата на Дон Жуан. С една дума, той не е философ, забавляващ се мислител, светски мъж, чаровник, бляскав ум, покровител на слабите, прелъстител, подкосяващ коленете на дамите с непревземаеми сърца. В този спектакъл Дон Жуан е разгащен купонджия без стил.

Едва изтрезнял, той поема на път със Сганарел и компания. Полумракът е сменен с бялото на деня и забавляващите се селяни. ФилипАврамовият Пиетро успешно и смешно поема ролята на селски Дон Жуан в сцената с ухажването на Шарлота (малка, но добра роля на Рени Врангова). Шумът, веселбата, музиката на дрипавия оркестър поемат спасения от удавяне разпасан хулиган.

За разлика от видяното дотук, в тези сцени публиката разпознава безпогрешно познатата сила на Александър Морфов да прелъстява и пали емоциите й - с енергия, импровизации, чувство за хумор.

Нито усукването около Матюрина (Жорета Николова), нито тичането по скелето около Шарлота или подскачането между двете спасяват обаче прелъстителската слава на Дон Жуан. И добре, че режисьорът го качва със Сганарел на велосипед и праща селянките да тичат с чайки след него, та към финала сценичната картина става поне леко поетична.

Ако дотук не е съвсем ясно, в гората вече окончателно се изяснява, че този Дон Жуан е лош човек, когото добрият Сганарел напразно се опитва да вкара в правия път.

Както и да го е мислил режисьорът, в представлението Дон Жуан и Сганарел се оказват просто знаци на доброто и злото в човека, а след антракта спектакълът се превръща в моралите, гарнирано с картина на упражнение по фехтовка, в която двете страни са показани като размножени черно-бели изображения на основните фигури.

В образите, както се полага на едно моралите, няма развитие, няма промяна. Изведен напълно от сферата на еротичното и преместен изцяло в плоскостта на етичното, Дон Жуан се оказва просто хулиган, гамен, който дори не успява да се превърне в злодей, колкото и да се гаври с братята на Елвира, с баща си, със скулптурите в гробницата на Командора и с тайнството на изповедта. На Доброто (Сганарел) му писва и си отива, а Злото (Дон Жуан) остава да вечеря с Командора, докато на заден план са строени всичките му жертви.

Каквото и да казва фен-клубът на Александър Морфов, а с него и всички търсещи сензации, трудно е да се види в този спектакъл познатата емоционална заразителност, пищност на въображението, пространствена пластичност, завихряща динамика, съчетанието на скептичност и сантименталност, така типични за театъра на Морфов. Неочаквано нравоучителен и наивистично-аскетичен, той обаче е сериозен опит за промяна в стилистиката и посоката на досегашните му търсения.

И макар новите да не са все още кристализирали в чиста, завладяваща форма, а самият Дон Жуан да се е изплъзнал (съблазнявайки следващия си режисьор), рискът да се изправи пред един от най-великите митове на европейската култура (заедно с този за Фауст) чрез пиесата на Молиер си е струвал. Защото вместо зрелищно-сантиментална суперпродукция, каквато Морфов би могъл да произведе със затворени очи, той е направил опит в далеч по-трудни театрални територии – в търсенето с актьорите върху празна сцена. Рискувал е да работи в едро пространство с едри категории чрез ключови за европейската култура образи. А какво по-добро място за сериозни въпроси и сериозни търсения от голямата сцена на Народния театър?