Случва се понякога конкретен пример за писане, което принципно не харесваш, да те грабне от първите изречения. На мен това ми се случи с третия роман на Георги Тенев, „Партиен дом“.

На едно място вътре пише следното: „тялото, плътта се трансформира по собствени закони“. По собствени закони се трансформира и този роман със своето гъсто, телесно писане, в което пулсира нервна студена светлина. Това е един много, ама много разпаднат текст, от който като радиоактивно лъчение на пресекулки струи трудно проследим сюжет, развиващ се по логиката на символни сцени и лайтмотиви, а ни най-малко по тази на традиционното повествование. Тук по-важна е садомазохистичната чувствителност, глухото ръмжене зад усмирителната риза на словото, а не какво точно „става“. Всъщност и не „става“ кой знае какво. Каквото е имало да става, то вече е станало, но не са ни казали: Чернобил.

„Партиен дом“ е роман преди всичко за чернобилското мълчание, за радиоактивното мълчание на тоталитарната система. Мълчи безликият К-шев (странен комплекс от шеф на тайните служби, генерален секретар от живковски тип и мумифициран вожд на революцията); мълчи и разказвачът, излязъл от обезсмислящата всякакво говорене казарма; мълчи по-късно и посттоталитарният силует, който бясно го изпреварва с черната си лимузина по заледения път. Бащата и двамата му сина. И дъщерята, разбира се.

Погледът на Георги Тенев към миналото е пределно антиутопичен, доколкото бащата К-шев като бацил на тоталитаризма е проникнал във всекиго и всеки е облъчен от радиоактивните изотопи на страхливото мълчание. В България напоследък опасно се размиват границите на историческото изследване и художественото произведение, но мисля, че „Партиен дом“ със своята блъскаща в ушите художественост, с отказа си от всякакво миметично възпроизвеждане на действителността, е достатъчно добре застрахован от прочити в стил „истината за тоталитаризма“.

Колкото и да е вторачен в езика, а не в действието, „Партиен дом“ по своему се приближава до драмата. И заради преобладаващото сегашно време, и заради това, че разказването е не толкова разказване, колкото драматичен монолог; говорене, което само по себе си се бори със заученото мълчание. Георги Тенев пише и пиеси, и според мен това си личи в подхода му към романа. Всъщност тук е и едно от нещата, които принципно не харесвам в подобно писане. В книги като „Партиен дом“ всяко нещо е драматично, натегнато, всяко нещо е крайно, гранично: от къпането до пазаруването. И ако, да кажем, в импровизираното писмо до непознато съветско другарче драматизмът работи отлично и там наистина става страшно, то в други моменти като че ли се чувства някакво прекаляване, преиграване. Георги Тенев обаче е достатъчно съобразителен, за да удържи текста си в 138 страници. „Партиен дом“ е кратък и поради това пределно наситен, всяка негова дума е настръхнала като косъмче след електрически удар.

Важно е и това, което Тенев прави с българския език, умението му да го използва нестандартно и уверено. Нека подчертая: колкото е лабилен разказвачът, колкото е травматично отношението му към миналото, толкова „настръхналото“ писане на Тенев е внимателно и овладяно. Можем да говорим за „дисциплиниран ексцес“. Оттук и студената светлина, оттук и странното усещане, че единствено устните на разказвача се движат, треперят и се гърчат в спазми, докато останалата част от лицето му е съвършено замръзнала. Или, ако си послужа с друг цитат от романа, „сега в моя спомен забелязвам, че макар потно и мръсно, тялото ми не излъчва миризма.“ Апропо, винаги мириша печатните издания, които чета. Тази книга почти не мирише.

Твърдя, че „Партиен дом“ е една от наистина силните книги в българската проза през последните години. Което навярно означава, че няма да получи шумни аплодисменти и награди. И по-добре.