Български  |  English

Защо ни е нужен Вазов днес?

На 22 септември т.г. се навършиха 85 години от смъртта на Иван Вазов. Ден по-рано на гроба на писателя се състоя тържествена церемония, в която участие взе и председателят на Народното събрание Георги Пирински, а писателят Деян Енев произнесе слово.

К



Защо ни е нужен Вазов днес?

Ако се огледаме внимателно около мястото, където е погребан Иван Вазов, ще открием, че гробът му с тази огромна витошка морена откъм олтара на църквата "Св. София", се намира в центъра на една окръжност, около която са разположени паметникът на Васил Левски, патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски", БАН, парламентът, университетът... Символите на модерна България. Това по един чудодеен начин указва истинското значение на Вазовото дело. И приживе, и след смъртта си, Иван Вазов като че ли получи всичко - бе произведен в ранг "патриарх на българската литература" и "народен поет", бе окичен с лаврови венци, книжнината за живота и творчеството му е безкрайна. За него като че ли е изговорено и написано всичко. И отбелязването на поредната кръгла годишнина е само поредното лъскане на медните парапети на адмиралския флагман. Всеки ще ти каже - какво ме занимаваш с Вазов! Вазов е ясен. Вазов е началото. Вазов е фундаментът. Вазов е институция в съзнанието на българите - с по-голяма тежест, образно казано, от БНБ и БАН. И тук този "всеки" ще се ухили, зарадван от удачното си сравнение.

И уж на пръв поглед е така. Но ако реално, с ръка на сърцето, си зададем въпроса защо ни е нужен Вазов днес, ще разберем, че истината е друга. И тя е свързана с личното ни усилие за доближаване към центъра на окръжността "Вазов". Каква е реалната стойност на Вазов като наш съвременник, може да разберем с помощта на един прост експеримент - ако за миг се опитаме мислено да изтръгнем Вазовите топоси от живота си. Защото в съзнанието на обикновения българин, в съзнанието на обикновения честен българин, казвам, опитващ се да живее с достойнство в мрачния ежедневен "сървайвър" на българската действителност, представите за език, история, общност и за българска принадлежност и родина наистина се носят главно и преди всичко от Вазовите топоси. Реалните ни училищни знания за Паисий от часовете по история вече са покрити от паяжината на забравата, но образът му, закован в съзнанието ни с одата "Паисий", стои. Същото е с Левски. Клъвнали сме оттук-оттам за Хайтовата титанична битка около гроба на Левски, знаем, разбира се, за предателството, за залавянето в Къкрина, за процеса, за обесването. Подробностите обаче с времето отлитат от паметта ни. Онова, в крайна сметка, което реално си спомняме за Апостола на свободата, оцелявайки в символичните и несимволични задръствания в ежедневието на българския "сървайвър", е тъкмо образът на Вазовия Левски. Така е и с "Опълченците на Шипка"... И с ‛Кочо“.

С гениална проницателност Йордан Радичков, помолен да каже няколко думи за Вазов, се докосва много точно до същината на този проблем. Той отговаря, че не може да говори за Вазов. "Това е все едно да говоря за майчиното си мляко", казва Радичков.

А майчиното мляко не е институция. Това е метафора на най-дълбоката ни същност; център на нашата устойчивост.

Миналата година в Искърското дефиле бе открит паметник на Вазовия литературен герой дядо Йоцо от разказа "Дядо Йоцо гледа". Паметникът е висок 5 метра и е изработен от 10 тона бял врачански мрамор. Всеки, който го зърне, по някакъв необясним начин остава с чувството, че Дядо Йоцо се взира тъкмо насам, към създателя си. И чака знак от него - че с Българията всичко е наред.

Точно преди една година писах за звънарката Мария Зъбова - жената, която бие камбаните на "Св. Александър Невски". 77-годишната математичка по професия изпълнява ритуала вече 21 години. Всеки път изкачва 220 стъпала горе до камбанарията. Общата тежест на 12-те камбани е 25 тона. Само езикът на най-голямата, 12-тонната камбана, тежи 780 кг. Три минути трябват на човек, за да приведе в движение и да засили 780-килограмовия език на камбаната. Нейният звън обаче може да се чуе чак до Искърското дефиле. Сиреч, да го чуе и Дядо Йоцо. За да продължава да си мисли, че с Българийката му всичко е наред. Тази сляпа вяра е в основата на българската устойчивост. Дядо Йоцо не е неудачник. Той е светец.

Може би в края на тези думи е добре да припомним кога всъщност е писано стихотворението "Аз съм българче" с оня куплет, който знаем и насън: Аз съм българче и расна / в дни велики, в славно време, / син съм на земя прекрасна, / син съм на юнашко племе.

То е писано през зловещата 1918 г.

Ето затова ни е нужен Вазов. Заради упованието, което ни вдъхва и с което ни помага да оцеляваме в лабиринтите и дефилетата на мрачния ежедневен български "сървайвър".
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”