Български  |  English

Дискусиите ни

От известно време избягвам литературните дискусии, тъй като доста добре знам какво мога да очаквам от тях: едни и същи хора отиват там, за да кажат онова, което казват на всяко подобно събиране, едни и същи хора посядат, за да чуят онова, което искат да чуят или за да се оплачат после, че и тази дискусия не е предложила нищо по-различно от другите.

За съжаление дискусията върху литературната критика, проведена на 18.09. в Гьоте институт в София на свой ред попадна в тази установена традиция. А началото изглеждаше обещаващо: участници от Германия, ангажиран модератор (Георги Тенев), който се бе погрижил за нестандартната аранжировка на пространството, изобщо, възможност този път мероприятието да протече по малко по-различен начин. Но не би.

След като директорът на софийския Гьоте институт Петер Андерс смело влезе в сражение с българския език и откри събитието, слушателите бяха въведени в темата от Улрих Янецки, директор на Литературния колоквиум, Берлин, съорганизатор на тридневната програма „Актуална немска литература в България“ 1, в която попадаше и въпросната дискусия. „Европейският дом няма смисъл, ако обитателите му не се познават едни други“ – заяви г-н Янецки и изглеждаше, че ще последва интензивна дискусия между българските и немските участници. Всъщност немското участие на практика приключи със следващото изказване – на литературоведа Торстен Дьонгес – който стегнато и делово щрихира ситуацията на литературната критика в Германия. Г-н Дьонгес изтъкна, че в Германия още от времето на Лесинг критиката сама по себе си се възприема като изкуство, оттам и високият й престиж до днес. Важен акцент беше наблюдението, че издателствата правят всичко възможно книгите им да бъдат представени в телевизиите и списанията, поемайки риска те да бъдат сринати от авторитетите. На фона на развихрилите се скандали около Петер Хандке и Гюнтер Грас, г-н Дьонгес заключи, че в Германия все още битува старата представа за автора като морална инстанция. Иначе остана впечатлението, че схемата на литературната критика в Германия и в България е принципно сходна: има специализирана преса, литературни притурки, лайфстайл списания, радио и телевизия. И в Германия смятат, че сериозната критика е в криза, но като цяло схемата работи, докато у нас това за момента е под въпрос.

Изказването на Силвия Чолева мина под знака на встъпителното й твърдение, че „ако в Германия критиката умира, то у нас съвсем е изгнила“ и на цитата от Далчев: „българският критик е обхванат от мързел“. Тя посочи два фактора за отпадането на оперативната критика: че българските писатели не са свикнали да понасят по-сурови оценки и че след 1989 критиците са се оттекли в университетите, оголвайки своето поле. Поувлечена в траурния си патос, тя пропусна съществуването на почти всички културни медии, включително списанието, което сама редактира, и заяви, че „културно предаване по българска телевизия няма“ (?). Георги Тенев учтиво й опонира, че все пак разни неща започват да се случват у нас – не само в критиката, но дори в прокуратурата.

Михаил Неделчев изказа добре известната си теза за лошата обозримост, изрази съжаление, че книги, издадени извън София и Пловдив рядко попадат в полезрението на критиците, и запозна немските гости с разделението на българските писатели на съюз и сдружение. За Неделчев в момента най-интересната критика се пише в университетите, Георги Тенев потвърди: „Университетите са убежище на езика“.

Тук някъде немските гости започнаха да клюмат, но ето че атмосферата се оживи от изказването на Никола Кицевски, който представи в. „Труд“ като една открита за българската критика трибуна; от това, че критиците обаче не търсели „Труд“, г-н Кицевски направи извода, че критици у нас няма. След острото възражение на Елена Алексиева, която го попита дали си представя ролята на критиката като потвърждаване на постановената отнякъде гениалност или класичност на определени автори, г-н Кицевски разшири тезата си и върху българските писатели и провокира аудиторията с мнението, че критиката у нас трябва да отговори на въпроса: „Защо българските писатели не могат да пишат?“ Пръв да отговори на този въпрос бе призован Алек Попов, който чистосърдечно си призна, че не може да даде обяснение, но отбеляза, че за него разделението на българските писатели отдавна вече не е политическо, а естетическо – едни от тях работят с естетика от края на ХХ век, а други – с такава от ХІХ век. Георги Господинов, Емил Андреев и Ангел Игов на свой ред изразиха съмнение в коректността на представената от директора на издателство „Труд“ ситуация. На финала на дискусването Георги Борисов подчерта, че критиката е рядко дарование, че не би се появил Гогол, ако го нямаше Белински и че държавата е в дълг към критиката и към книгоиздаването въобще. Впрочем, това като че ли бе първото изказване на български участник, в което критиката и книгоиздаването се свързаха. За повече обаче не остана време и Георги Тенев призова гостите да преминат към коктейла във фоайето, където „да продължат дискусията с други средства“.

Извън общото си разочарование, че дискусията не предложи нищо ново и нищо особено качествено, ще подхвърля само малко материал за мислене. Ако е вярно, че най-интересната критика в България се пише в университетите, то това не е нищо друго, освен пример за нефункциониращия книжен пазар и абсурдните механизми на българското книгоиздаване. В страните, където е акумулирана по-сериозна читателска маса и издателствата са заинтересувани да продадат продукцията си, а не просто да харчат субсидии или да налагат политически и шуробаджанашки интереси, мястото на критиката е в печатните и електронни медии, и там тя изпълнява функцията си на посредник между книгата и читателя – но не като реклама, а именно като критика. Що се отнася до нас, твърдя, че се появяват признаци на нормализиране. Ако щете вярвайте, но някои издателства (е, не са много) даже се сетиха да разпращат информация за новите си издания, спомагайки по този начин критиците да излязат от принудителния си мързел.


1 Програмата включваше и две четения в София и в Пловдив. Посетих софийското в ресторант „Отвъд алеята, зад шкафа“ и поне първият от трите предвидени часа ме остави с впечатлението, че актуалните немски писатели не се шегуват.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”