Папата и втората карикатурна война
Ако се съди по изображенията на разгневени тълпи, горящи чучела на папата, които преливат от телевизорите, светът навлиза във втора карикатурна (или пуническа, или религиозна, ако щете) война.
Едно академично слово на главата на римокатолическата църква, предадено доста схематично – както си му е редът – от медиите, предизвика протести на парламенти в ислямските страни, на висши ислямски духовници, стигна се до убийство на монахиня и до посегателства над християнски храмове.
За да може нашата мислеща публика да си състави самостоятелно (без посредничеството на коментарите) мнение, днес публикуваме частта от словото на папата, която предизвика бурята, заедно с една реакция от вестник ‛Ди Цайт“.
Надяваме се в следващ брой да можем да публикуваме цялото слово – по обхват то безспорно надхвърля ограничените тълкувания, на които е подложено.
К
Вяра, разум и университет. Спомени и рефлексии
Ваши високопреосвещенства, многоуважаеми ректори, ваши превъзходителства, многоуважаеми дами и господа,
За мен е вълнуващ момент, че отново се озовах в университет и че отново мога да държа реч. Мислено се връщам назад в годините, когато започнах като преподавател в университета в Бон след един хубав период във Фрайзингското висше училище. През 1959 г. беше още времето на старите професорски университети. В катедрите още нямаше нито асистенти, нито секретари, затова пък имаше много непосредствен контакт със студентите и най-вече на преподавателите помежду им. Преди и след лекции се събирахме в стаите за преподаватели. Общуването с историци, философи, филолози и естествено и това на двата теологически факултета помежду им беше много оживено. Всеки семестър имаше т.нар. Dies academicus, където преподавателите от всички факултети се представяха пред студентите от целия университет и това правеше възможно изживяването на Universitas - за което вие също, уважаеми господин ректор току-що говорихте - а именно изживяването на усещането, че въпреки цялата ни специализираност, поради която понякога ставаме неми един за друг, ние сме едно цяло и в цялото на единния разум работим с всички негови измерения и носим обща, споделена отговорност за правилната употреба на този разум. Това се усещаше. Университетът беше също много горд с двата си теологически факултета. Беше ясно, че и те, задавайки въпроса за разума на вярата, вършат работа, необходима за целостта на Universitas scientiarum, макар и не всички да бяха в състояние да споделят вярата, за чието приобщаване към общия разум се трудеха теолозите. Тази вътрешна спойка в космоса на разума не беше нарушена и когато веднъж обявиха, че един от колегите се изказал за една странност в нашия университет: два факултета, които се занимават с нещо, което го няма - с Бога. В целия университет никой не оспорваше, че в отговор на подобен краен скептицизъм е необходимо и разумно въпросът за Бога да се задава с разума и това да се прави в контекста на завещаната ни християнска вяра.
Спомних си за всичко това, когато наскоро прочетох издадената от професор Теодор Коури (Мюнстер) част от диалога за християнството и исляма и истината на двете вери, воден от образования византийски император Мануел II. Палеолог с един учен персиец в зимния лагер до Анкара вероятно през 1391 г. Предполага се, че императорът е записал диалога по време на обсадата на Константинопол между 1394 и 1402 г. Това обяснява и защо неговите разсъждения са предадени много по-подробно, отколкото тези на персийския му събеседник. Разговорът се разпростира върху целия предмет на религиозната структура, описана в Библията и Корана и набляга особено на представата за Бога и за човека, но по принуда непрекъснато се връща на взаимоотношението между, както са ги нарекли, "трите закона" или "трите начина на живот": Стария завет - Новия завет - Корана. Сега, в тази лекция не искам да се впускам върху това, а само бегло да се спра на един по-скоро маргинален за целия диалог проблем, който ме очарова във връзка с темата вяра и разум и който служи за изходна точка на разсъжденията ми по тази тема.
В издадения от проф. Коури седми разговор (διάλεξις) императорът стига до темата джихад, свещената война. Императорът със сигурност е знаел, че в сура 2, 256 се казва: без насилие по въпросите на вярата. Това е една от ранните сури, от времето, когато, както ни казват изследователите, самият Мохамед още не е имал власт и е бил застрашен. Но императорът е познавал разбира се и записаните в Корана, възникнали по-късно, указания за свещена война. Без да влиза в подробности, както правят това в разсъжденията си "притежателите на текста" и "неверниците", той се обръща към събеседника си с изненадващо остър - за нас изненадващо остър - тон, засягайки направо централния въпрос за отношението между религия и насилие въобще. Той казва: "Покажи ми новото, което е привнесъл Мохамед и ще откриеш само лошо и нехуманно, като например, че е наредил вярата, която е проповядвал, да бъде разпространявана с меч". След като е нападнал така, императорът надълго и нашироко обосновава, защо разпространението на вярата чрез насилие е нелепо. Насилието противоречи на същността на Бога и на същността на душата. "Господ не обича кръвта", казва той, "и да не се действа според разума“, „σὺν λόγω“, е противно на същността на Бога. Вярата е плод на душата, не на тялото. Затова, ако някой иска да въведе някого във вярата, му е необходим дар слово и ясна мисъл, а не насилие и заплаха... За да убедиш разумна душа, нямаш нужда от ръката си, нямаш нужда от оръжия или от друго някакво средство, с което можеш да заплашиш със смърт..."
Най-важното изречение в тази аргументация срещу посвещаването със сила е: Да не се действа според разума е противно на същността на Бога. Издателят, Теодор Коури коментира: Това схващане е нещо разбиращо се от само себе си за императора, който е византиец, израснал с гръцката философия. За мюсюлманското учение обаче Господ е напълно трансцедентен. Неговата воля не е обвързана с нито една от нашите категории, дори и с тази на разумността. Коури цитира в тази връзка труда на известния френски ислямолог Р. Арналдез, който посочва, че Ибн Хазн е стигнал дотам да твърди, че Бог не се съдържа дори в собственото си слово и че нищо не го задължава да ни открива истината. Ако той поиска, човек трябва да се кланя и на идоли.
Тук се откриват два различни пътя в разбирането на Бога, а оттам и в конкретното осъществяване на религията. Нещо гръцко ли е да смятаме, че да действаш против разума, е противно на същността на Бога или това си е така и винаги е валидно? Мисля, че тук най-добре проличава дълбокото съзвучие между онова, което е гръцко в най-добрия смисъл и основаващата се върху Библията вяра в Бога. Променяйки първия стих от Битие, първия стих от Светото писание въобще, Йоан започва пролога на своето евангелие с думите: В началото беше словото (логос - бел прев.). Точно това е думата, която използва императорът: Бог действа σὺν λόγω, с логос. Логос означава и разум, и слово - разум, който е творчески и който може да съобщи за себе си, но като разум. С това Йоан ни е дарил със заключителната дума на библейското понятие за Бога, в която достигат целта си и намират синтез всички, често пъти мъчителни и криволичещи пътища на библейската вяра. В началото беше логосът и логосът е Бог, това ни казва евангелистът. Съвпадението на библейското послание и гръцката мисъл не е било случайно. Видението на св. Павел, за когото се затварят пътищата към Азия и който после вижда лицето на един македонец и го чува да вика: Ела при нас и помогни ни - това видение може да се тълкува като еманация на вътрешно необходимото сближаване между библейската вяра и гръцкото питане.
А това сближаване е било започнало отдавна. [...]
Из словото на папа Бенедикт ХVI в Аула Магна на Регенсбургския университет на 12 септември 2006
Много лежерно
Дали това не е новият карикатурен спор, нов глобален конфликт на култури и религии като скандалът с неуважителните сатирични изображения на пророка Мохамед, излезли в един датски вестник? С изказването си в Регенсбург папа Бенедект ХVI си навлече масирана критика от страна на мюсюлманите. През ноември папата иска да посети Турция. За момента може да се съмняваме, че това посещение ще се състои. Йозеф Ратцингер и без това не е особено добре дошъл там, защото още като кардинал необикновено ясно се изказа срещу членството на Турция в Европейската общност. Загрижеността обаче далеч надхвърля разни дипломатически сръдни. Шири се страхът, че това може да е първият изстрел на нов опасен рунд от "сблъсъка на цивилизациите".
Важно е да се знае, какво е казал и какво не е казал папата. Бенедикт ХVI цитира неприязнените разсъждения за Мохамед на един византийски император, живял около 1400 г. Той самият не приема тези разсъждения. В баварската си визита папата призова към уважение пред религията, също и пред религията на другите. Апелите му към повече страхопочитание пред Мохамед изразяваха съвсем ясно една последвала промюсюлманска позиция в спора с карикатурите.
И въпреки това сегашните вълнения съвсем не са безпочвени. Папата може и само да е цитирал нахалните нападки над Мохамед. Но от само себе си се разбира, че смята християнството за по-висше от исляма. Това превъзходство той обосновава с разумността на християнството и обратно, свързва известна ирационалност в представата за Бога в исляма с проблема на религиозно мотивираното насилие. Мохамед - свещена война - терор: връзките не са направени с истински обвинителен тон, но са донякъде щрихирани. Това е провокиращото.
А един папа не бива да провокира. Нищо лошо няма, диалогът на културите и религиите да се постави на по-реалистична, по-твърда основа, отколкото по времето на Йоан Павел II, който като че ли прекалено щедро разтваряше обятия за прегръдка пред света. Нищо лошо няма и да се подсили християнската идентичност и да се смята, че с друговерци може да се влиза в разговор, само ако сам вярваш в нещо. Явно е съзнателно решение на Бенедикт ХVI да променя в този смисъл световната си религиозна политика. Но той не биваше да допуска лежерния начин, по който в регенсбургската си лекция направи високообразовано сравнение между религиите. Един папа не може просто така отново да влезе в ролята на университетски преподавател и да се радва на неангажираността на академичната свобода. Един папа е винаги папа и трябва да претегля думите си. Може само да се надяваме, че няма да се стигне до още по-лоши последствия.
Ян Рос
в. Ди цайт online, 15. 9. 2006
От немски
Едно академично слово на главата на римокатолическата църква, предадено доста схематично – както си му е редът – от медиите, предизвика протести на парламенти в ислямските страни, на висши ислямски духовници, стигна се до убийство на монахиня и до посегателства над християнски храмове.
За да може нашата мислеща публика да си състави самостоятелно (без посредничеството на коментарите) мнение, днес публикуваме частта от словото на папата, която предизвика бурята, заедно с една реакция от вестник ‛Ди Цайт“.
Надяваме се в следващ брой да можем да публикуваме цялото слово – по обхват то безспорно надхвърля ограничените тълкувания, на които е подложено.
К
Вяра, разум и университет. Спомени и рефлексии
Ваши високопреосвещенства, многоуважаеми ректори, ваши превъзходителства, многоуважаеми дами и господа,
За мен е вълнуващ момент, че отново се озовах в университет и че отново мога да държа реч. Мислено се връщам назад в годините, когато започнах като преподавател в университета в Бон след един хубав период във Фрайзингското висше училище. През 1959 г. беше още времето на старите професорски университети. В катедрите още нямаше нито асистенти, нито секретари, затова пък имаше много непосредствен контакт със студентите и най-вече на преподавателите помежду им. Преди и след лекции се събирахме в стаите за преподаватели. Общуването с историци, философи, филолози и естествено и това на двата теологически факултета помежду им беше много оживено. Всеки семестър имаше т.нар. Dies academicus, където преподавателите от всички факултети се представяха пред студентите от целия университет и това правеше възможно изживяването на Universitas - за което вие също, уважаеми господин ректор току-що говорихте - а именно изживяването на усещането, че въпреки цялата ни специализираност, поради която понякога ставаме неми един за друг, ние сме едно цяло и в цялото на единния разум работим с всички негови измерения и носим обща, споделена отговорност за правилната употреба на този разум. Това се усещаше. Университетът беше също много горд с двата си теологически факултета. Беше ясно, че и те, задавайки въпроса за разума на вярата, вършат работа, необходима за целостта на Universitas scientiarum, макар и не всички да бяха в състояние да споделят вярата, за чието приобщаване към общия разум се трудеха теолозите. Тази вътрешна спойка в космоса на разума не беше нарушена и когато веднъж обявиха, че един от колегите се изказал за една странност в нашия университет: два факултета, които се занимават с нещо, което го няма - с Бога. В целия университет никой не оспорваше, че в отговор на подобен краен скептицизъм е необходимо и разумно въпросът за Бога да се задава с разума и това да се прави в контекста на завещаната ни християнска вяра.
Спомних си за всичко това, когато наскоро прочетох издадената от професор Теодор Коури (Мюнстер) част от диалога за християнството и исляма и истината на двете вери, воден от образования византийски император Мануел II. Палеолог с един учен персиец в зимния лагер до Анкара вероятно през 1391 г. Предполага се, че императорът е записал диалога по време на обсадата на Константинопол между 1394 и 1402 г. Това обяснява и защо неговите разсъждения са предадени много по-подробно, отколкото тези на персийския му събеседник. Разговорът се разпростира върху целия предмет на религиозната структура, описана в Библията и Корана и набляга особено на представата за Бога и за човека, но по принуда непрекъснато се връща на взаимоотношението между, както са ги нарекли, "трите закона" или "трите начина на живот": Стария завет - Новия завет - Корана. Сега, в тази лекция не искам да се впускам върху това, а само бегло да се спра на един по-скоро маргинален за целия диалог проблем, който ме очарова във връзка с темата вяра и разум и който служи за изходна точка на разсъжденията ми по тази тема.
В издадения от проф. Коури седми разговор (διάλεξις) императорът стига до темата джихад, свещената война. Императорът със сигурност е знаел, че в сура 2, 256 се казва: без насилие по въпросите на вярата. Това е една от ранните сури, от времето, когато, както ни казват изследователите, самият Мохамед още не е имал власт и е бил застрашен. Но императорът е познавал разбира се и записаните в Корана, възникнали по-късно, указания за свещена война. Без да влиза в подробности, както правят това в разсъжденията си "притежателите на текста" и "неверниците", той се обръща към събеседника си с изненадващо остър - за нас изненадващо остър - тон, засягайки направо централния въпрос за отношението между религия и насилие въобще. Той казва: "Покажи ми новото, което е привнесъл Мохамед и ще откриеш само лошо и нехуманно, като например, че е наредил вярата, която е проповядвал, да бъде разпространявана с меч". След като е нападнал така, императорът надълго и нашироко обосновава, защо разпространението на вярата чрез насилие е нелепо. Насилието противоречи на същността на Бога и на същността на душата. "Господ не обича кръвта", казва той, "и да не се действа според разума“, „σὺν λόγω“, е противно на същността на Бога. Вярата е плод на душата, не на тялото. Затова, ако някой иска да въведе някого във вярата, му е необходим дар слово и ясна мисъл, а не насилие и заплаха... За да убедиш разумна душа, нямаш нужда от ръката си, нямаш нужда от оръжия или от друго някакво средство, с което можеш да заплашиш със смърт..."
Най-важното изречение в тази аргументация срещу посвещаването със сила е: Да не се действа според разума е противно на същността на Бога. Издателят, Теодор Коури коментира: Това схващане е нещо разбиращо се от само себе си за императора, който е византиец, израснал с гръцката философия. За мюсюлманското учение обаче Господ е напълно трансцедентен. Неговата воля не е обвързана с нито една от нашите категории, дори и с тази на разумността. Коури цитира в тази връзка труда на известния френски ислямолог Р. Арналдез, който посочва, че Ибн Хазн е стигнал дотам да твърди, че Бог не се съдържа дори в собственото си слово и че нищо не го задължава да ни открива истината. Ако той поиска, човек трябва да се кланя и на идоли.
Тук се откриват два различни пътя в разбирането на Бога, а оттам и в конкретното осъществяване на религията. Нещо гръцко ли е да смятаме, че да действаш против разума, е противно на същността на Бога или това си е така и винаги е валидно? Мисля, че тук най-добре проличава дълбокото съзвучие между онова, което е гръцко в най-добрия смисъл и основаващата се върху Библията вяра в Бога. Променяйки първия стих от Битие, първия стих от Светото писание въобще, Йоан започва пролога на своето евангелие с думите: В началото беше словото (логос - бел прев.). Точно това е думата, която използва императорът: Бог действа σὺν λόγω, с логос. Логос означава и разум, и слово - разум, който е творчески и който може да съобщи за себе си, но като разум. С това Йоан ни е дарил със заключителната дума на библейското понятие за Бога, в която достигат целта си и намират синтез всички, често пъти мъчителни и криволичещи пътища на библейската вяра. В началото беше логосът и логосът е Бог, това ни казва евангелистът. Съвпадението на библейското послание и гръцката мисъл не е било случайно. Видението на св. Павел, за когото се затварят пътищата към Азия и който после вижда лицето на един македонец и го чува да вика: Ела при нас и помогни ни - това видение може да се тълкува като еманация на вътрешно необходимото сближаване между библейската вяра и гръцкото питане.
А това сближаване е било започнало отдавна. [...]
Из словото на папа Бенедикт ХVI в Аула Магна на Регенсбургския университет на 12 септември 2006
Много лежерно
Дали това не е новият карикатурен спор, нов глобален конфликт на култури и религии като скандалът с неуважителните сатирични изображения на пророка Мохамед, излезли в един датски вестник? С изказването си в Регенсбург папа Бенедект ХVI си навлече масирана критика от страна на мюсюлманите. През ноември папата иска да посети Турция. За момента може да се съмняваме, че това посещение ще се състои. Йозеф Ратцингер и без това не е особено добре дошъл там, защото още като кардинал необикновено ясно се изказа срещу членството на Турция в Европейската общност. Загрижеността обаче далеч надхвърля разни дипломатически сръдни. Шири се страхът, че това може да е първият изстрел на нов опасен рунд от "сблъсъка на цивилизациите".
Важно е да се знае, какво е казал и какво не е казал папата. Бенедикт ХVI цитира неприязнените разсъждения за Мохамед на един византийски император, живял около 1400 г. Той самият не приема тези разсъждения. В баварската си визита папата призова към уважение пред религията, също и пред религията на другите. Апелите му към повече страхопочитание пред Мохамед изразяваха съвсем ясно една последвала промюсюлманска позиция в спора с карикатурите.
И въпреки това сегашните вълнения съвсем не са безпочвени. Папата може и само да е цитирал нахалните нападки над Мохамед. Но от само себе си се разбира, че смята християнството за по-висше от исляма. Това превъзходство той обосновава с разумността на християнството и обратно, свързва известна ирационалност в представата за Бога в исляма с проблема на религиозно мотивираното насилие. Мохамед - свещена война - терор: връзките не са направени с истински обвинителен тон, но са донякъде щрихирани. Това е провокиращото.
А един папа не бива да провокира. Нищо лошо няма, диалогът на културите и религиите да се постави на по-реалистична, по-твърда основа, отколкото по времето на Йоан Павел II, който като че ли прекалено щедро разтваряше обятия за прегръдка пред света. Нищо лошо няма и да се подсили християнската идентичност и да се смята, че с друговерци може да се влиза в разговор, само ако сам вярваш в нещо. Явно е съзнателно решение на Бенедикт ХVI да променя в този смисъл световната си религиозна политика. Но той не биваше да допуска лежерния начин, по който в регенсбургската си лекция направи високообразовано сравнение между религиите. Един папа не може просто така отново да влезе в ролята на университетски преподавател и да се радва на неангажираността на академичната свобода. Един папа е винаги папа и трябва да претегля думите си. Може само да се надяваме, че няма да се стигне до още по-лоши последствия.
Ян Рос
в. Ди цайт online, 15. 9. 2006
От немски
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
