За Коритаров - последно
Текстът, публикуван по-долу, беше написан в края на май, непосредствено след изповедта на журналиста Коритаров по ‛Нова телевизия“, и трябваше да се появи в броя на ‛Култура“ от 2 юни. Сама го отхвърлих, отказах се от него. Първо, защото се разколебах в правото си да бъда съдник на човек, който (исках да се надявам) изживява дълбока травма. При това - публично. Второ, защото самият текст щеше да се озове във вакуум – поради стъписване или чувство за самосъхранение, журналистическата колегия тогава реагира силно враждебно към източника на информацията (МВР), като подмина самия й обект. Появиха се дори социално-антропологически анализи, изцяло оневиняващи поведението на журналиста. Фактът, че едва сега Георги Лозанов си позволи да говори по казуса ‛Коритаров“ (което на минутата му създаде проблем), е в някакъв смисъл потвърждение на тогавашните ми опасения.
И ако си позволявам днес да публикувам стария си текст, то е, защото наглата реакция на Коритаров срещу Лозанов го реактуализира. И още, защото тогавашните ми съмнения относно моралния статус и професионалната плътност на Коритаров, за съжаление, се потвърдиха.
След една изповед
Така нареченото покаяние на Георги Коритаров се оказа чудовищно преживяване – не за него; за нас, слушателите на изповедта му. От всичко чуто, а после и прочетено, се разбра, че този човек е обитавал и продължава да обитава някакъв паралелен свят, населен със страшни чудовища и приказни герои. А най-приказният, разбира се, е той самият.
Журналистът, в продължение на години настоявал на своята рационалност и аналитичност, в продължение на години лансирал себе си като Интерпретаторът на българската политика, в речта си пред ‛Нова телевизия“ се обрисува като най-банален митоман. Зейна пропаст между грижливо градения публичен образ и същината на лицето Коритаров.
Никога не съм се занимавала с воайорство, не обичам да знам чуждите тайни, но когато те са вече всеобщо достояние, няма как да се подминат.
Ето какво аз чух и разбрах от изповедта на Коритаров.
Първо, че страда от мания за свръхценност. ‛Аз съм като държавата Израел, непрекъснато атакуван от съседите араби с цел унищожение. Но Израел оцелява.“
Второ, че страда от мания за величие. ‛Бих искал да се извиня и на Китайската народна република… Дано не съм навредил особено много на Китай.“
Трето, че страда от мания за непогрешимост. ‛Някога бях неизвестен, сега съм журналистът Георги Коритаров, не го забравяйте.“ ‛… сега, когато съм известен и утвърден журналист, имам основания да се надявам, че ще бъда правилно разбран.“
Четвърто, че страда от мания за преследване. ‛… МВР се опитва да организира наказателна акция и шантаж срещу цялата българска журналистика…“‛Платих цената за своята свобода с това, че изтърпях върху себе си тонове помия.“
---
Вероятно, бидейки лаик, съм забелязала малка част от маниите, бродещи из Коритаровото съзнание. Ветрилото сигурно е по-богато. Но и видяното е достатъчно да се усъмни човек в професионалната адекватност на журналиста.
А усъмнявания лично у мен доста отдавна битуват.
Трудно ми беше да си обясня неоправданата жестокост към някои от събеседниците му, инквизиторския му маниер по отношение на ‛неправилните“ и угодничеството към ‛правилните“. Не разбирах как и защо един журналист (при това какъв!), може да се поддаде на нагона да мачка събеседника се като дървеница, да провежда показни екзекуции.
След публикациите във в. ‛Стандарт“ през 2004 се утешавах с мисълта, че са го повредили службите. От изповедта му разбрах, че е точно обратното – той сам се е предложил на въпросните служби. Макар че се опитва да го представи по друг начин. Предложил се е, за да захрани маниите си. Всъщност, разочарованието на Коритаров от ДС не е заради методите й на действие, а заради това, че го е отхвърлила. Отказала е да оцени неговото величие.
Не е лесно да живееш с подобни демони в главата. Но не е и задължително цяла една гилдия да се съобразява с тях, в някакъв смисъл да ги обслужва. Както постъпи българската журналистическа колегия. Част от нея се солидаризира с журналиста, опита се да го третира като жертва (на кого обаче?). Друга премести проблема в онази необятна плоскост на дебатите какво да правим с досиетата – да ги отвряме или да ги горим. Трета просто се умълча…
Разбира се, ужасно конфузно е да клеймиш човек, с когото доскоро си бил колега. И не само - считал си го за един от най-добрите. Още по-конфузно е обаче да изпуснеш възможността да погледнеш на себе си по-критично, за да си спестиш подобни потресения занапред.
27 май 2006
Днешен послепис. И тогава, още повече днес съм убедена, че драмата на Коритаров е и драма на журналистическата общност. Видимо тази общност страда от тежки професионални дефицити, които я карат да произвежда компенсаторно ерзац-кумири. И не само да ги произвежда; силно да ги брани, когато стане очевидна тяхната несъстоятелност.
Не сотвори себе кумира и всякаго подобия (…); да не поклонишися им, ни послужиши им. Май така гласеше втората божа заповед. За престъпването й Коритаров вече плаща – нищо, че играе непукист. За журналистическата колегия обаче разплащането предстои. И ако това е утеха за Коритаров, подарявам му я.
К.Ч.
18 септември 2006
И ако си позволявам днес да публикувам стария си текст, то е, защото наглата реакция на Коритаров срещу Лозанов го реактуализира. И още, защото тогавашните ми съмнения относно моралния статус и професионалната плътност на Коритаров, за съжаление, се потвърдиха.
След една изповед
Така нареченото покаяние на Георги Коритаров се оказа чудовищно преживяване – не за него; за нас, слушателите на изповедта му. От всичко чуто, а после и прочетено, се разбра, че този човек е обитавал и продължава да обитава някакъв паралелен свят, населен със страшни чудовища и приказни герои. А най-приказният, разбира се, е той самият.
Журналистът, в продължение на години настоявал на своята рационалност и аналитичност, в продължение на години лансирал себе си като Интерпретаторът на българската политика, в речта си пред ‛Нова телевизия“ се обрисува като най-банален митоман. Зейна пропаст между грижливо градения публичен образ и същината на лицето Коритаров.
Никога не съм се занимавала с воайорство, не обичам да знам чуждите тайни, но когато те са вече всеобщо достояние, няма как да се подминат.
Ето какво аз чух и разбрах от изповедта на Коритаров.
Първо, че страда от мания за свръхценност. ‛Аз съм като държавата Израел, непрекъснато атакуван от съседите араби с цел унищожение. Но Израел оцелява.“
Второ, че страда от мания за величие. ‛Бих искал да се извиня и на Китайската народна република… Дано не съм навредил особено много на Китай.“
Трето, че страда от мания за непогрешимост. ‛Някога бях неизвестен, сега съм журналистът Георги Коритаров, не го забравяйте.“ ‛… сега, когато съм известен и утвърден журналист, имам основания да се надявам, че ще бъда правилно разбран.“
Четвърто, че страда от мания за преследване. ‛… МВР се опитва да организира наказателна акция и шантаж срещу цялата българска журналистика…“‛Платих цената за своята свобода с това, че изтърпях върху себе си тонове помия.“
---
Вероятно, бидейки лаик, съм забелязала малка част от маниите, бродещи из Коритаровото съзнание. Ветрилото сигурно е по-богато. Но и видяното е достатъчно да се усъмни човек в професионалната адекватност на журналиста.
А усъмнявания лично у мен доста отдавна битуват.
Трудно ми беше да си обясня неоправданата жестокост към някои от събеседниците му, инквизиторския му маниер по отношение на ‛неправилните“ и угодничеството към ‛правилните“. Не разбирах как и защо един журналист (при това какъв!), може да се поддаде на нагона да мачка събеседника се като дървеница, да провежда показни екзекуции.
След публикациите във в. ‛Стандарт“ през 2004 се утешавах с мисълта, че са го повредили службите. От изповедта му разбрах, че е точно обратното – той сам се е предложил на въпросните служби. Макар че се опитва да го представи по друг начин. Предложил се е, за да захрани маниите си. Всъщност, разочарованието на Коритаров от ДС не е заради методите й на действие, а заради това, че го е отхвърлила. Отказала е да оцени неговото величие.
Не е лесно да живееш с подобни демони в главата. Но не е и задължително цяла една гилдия да се съобразява с тях, в някакъв смисъл да ги обслужва. Както постъпи българската журналистическа колегия. Част от нея се солидаризира с журналиста, опита се да го третира като жертва (на кого обаче?). Друга премести проблема в онази необятна плоскост на дебатите какво да правим с досиетата – да ги отвряме или да ги горим. Трета просто се умълча…
Разбира се, ужасно конфузно е да клеймиш човек, с когото доскоро си бил колега. И не само - считал си го за един от най-добрите. Още по-конфузно е обаче да изпуснеш възможността да погледнеш на себе си по-критично, за да си спестиш подобни потресения занапред.
27 май 2006
Днешен послепис. И тогава, още повече днес съм убедена, че драмата на Коритаров е и драма на журналистическата общност. Видимо тази общност страда от тежки професионални дефицити, които я карат да произвежда компенсаторно ерзац-кумири. И не само да ги произвежда; силно да ги брани, когато стане очевидна тяхната несъстоятелност.
Не сотвори себе кумира и всякаго подобия (…); да не поклонишися им, ни послужиши им. Май така гласеше втората божа заповед. За престъпването й Коритаров вече плаща – нищо, че играе непукист. За журналистическата колегия обаче разплащането предстои. И ако това е утеха за Коритаров, подарявам му я.
К.Ч.
18 септември 2006
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
