Любопитно разминаване: предаването на Емил Трифонов, по-известен с прозвището си Кембъла, по Би Би Ти има две названия: официалното – ‛55 минути“, и неофициално, което обещава ‛Говорилня“ с Кембъла“. Предаването е с добре познат и с нищо неизненадващ формат – водещият кани някого за гост и в рамките на 55 минути двамата си бъбрят. Наистина говорилня, но с тази разлика, че ако в политическите предавания връзката със зрителя липсва, то тук тя е налице. Но има и още нещо, според мен доста по-важно – в предаването на Кембъла нито веднъж няма да чуете учтивата българска форма – второ лице, мн.ч. – ‛Вие, Ви, Вас“. Винаги се говори на ‛ти“, без значение към госта или към позвънилия зрител – телевизията е фамилиарна, свойска, битова и приятелска; не телевизия, а сбирка по домашному, по време на което някакви хора нещо си говорят за някакви неща ей-така, между другото, мимоходом. ‛55 минути“ ‛Говорилня“...

Съществен елемент на трансформация на телевизионното общуване. Негов пръв пропагандатор и внедрител е, както и на много други особености на забавната телевизия по български, Слави Трифонов. Той обаче винаги питаше – ‛Мога ли да говоря на ‛ти“?“ При Кембъла този въпрос вече е отпаднал – вече няма ‛Мога ли...?“, направо се преминава към ‛ти“-формата. Разбира се, в процеса на разговора водещият непрекъснато – вероятно подсъзнателно – оправдава този свой подход: няма-няма и вметва: ‛Ние с теб се познаваме отдавна“, ‛Помниш ли, когато направихме това и това“, ‛Кажи ми защо тогава не успяхме да сторим онова“ и т.н. Изглежда, има усещането, че все пак такова фамилиарничене на екран не е особено приемливо и редно, затова и тези полу-оправдателни изтъквания на стари познанства. Все пак Емил Трифонов живее със съзнанието, че телевизията не е просто кълчене пред камерата, че е длъжна да изпълнява и по-благородни функции, които той самият определя така: ‛Функцията на телевизията е основно да развлича, да възпитава; и третата най-мощна функция, която остава скрита, е телевизията като мощно манипулативно средство. Добре ще бъде манипулацията да отива за подобряване вкуса на хората.“ В това разбиране трудно се вписва говоренето на ‛ти“, ето защо идва и тази перманентна оправдателност и обяснителност на говоренето.

Всъщност ‛ти“-обръщението показва нещо много печално за българското общество – липсата на авторитети. Вече всички сме равни, вече всички сме еднакви. Ти с нищо не си повече от мен, затова и ти говоря на ‛ти“. Няма значение кой си и какъв си, аз изхождам от собствената си личност, а тя не бръсне никого за слива. Особено забележимо е това пренебрежение в т.нар. ‛обслужваща сфера“ – келнери, продавачки, таксиджии, всички ни говорят на ‛ти“. А когато нещо се възмутиш, учудват се – ‛Я па тоя, какъв е важен и префърцунен!“. Телевизията превърна учтивата форма в реликт, в уникат, в архаизъм; младите почти не я употребяват, може би защото я смятат за ретроградност и отживелица.

И още нещо: вместо формалността да надделее над неформалността – нещо изключително необходимо на живеенето по български, стана обратното – неформалното пребори формалното. Българското общество продължава да функционира по шизофренен начин – отгоре европейски проекти, европейски закони, европейски перспективи; отдолу – приятелски ръкостискания, корупционни практики, ‛ти на мене – аз на тебе“... ‛Ти“- телевизията идва да покаже, че с всичко това не се е свършило, напротив – то завладява територии, неподвластни му доскоро. Отново говори Кембъла: ‛Един път Хачо Бояджиев има неблагоразумието да ме покани в "Полет над нощта" с Гошо Любенов. Както вървеше предаването, аз се обърнах нагоре към студиото, скръстих молитвено ръце и заклинателно казах: "Дедо, вземи ме на работа". Другата неделя бях на работа.“

Докато ‛Дедо“ решава кой да работи, законите в България няма да работят.