Преди време един мой преподавател спомена в разговор, че най-много обича да чете фентъзи. Попитах го не смята ли, че всички фентъзи романи са едни и същи. „Разбира се, че са едни и същи“ – отговори ми той. – „Тъкмо това им харесвам!“ Тогава реших, че оригиналничи; сега започвам да го разбирам.

„Колибри“ вече издават систематично Пол Остър със сходно оформление: на предната корица колаж от две снимки на без друго фотогеничния автор, на задната – друга снимка; останалото са фини, хитри разлики в детайлите. Преводът пък отново е на Иглика Василева и, разбира се, е отличен. Така че в изданието изненади няма. А в самия роман?

Сидни Ор е писател, възстановяващ се от тежък инцидент. Разказът му започва оттам, че Сидни си купува една синя тетрадка, в която започва с изумителна скорост да пише нов роман. (Познавачите на Остър, разбира се, веднага ще се сетят за „червената тетрадка“, появила се за пръв път в „Град от стъкло“). И от момента, в който започва да пише, около него нещата изведнъж започват да се объркват. Странни работи се случват със семейния му живот и с него самия. Каква ли променяща действителността сила е отпушил с тази синя тетрадка? Писането не е безотговорна дейност. Писането е опасна работа. Писането понякога причинява и смърт. Като че ли.

„Нощта на оракула“ си е типичен Пол Остър. Пишещ човек в гранична ситуация. Индивид в криза, който търси себе си и се намира с помощта и за сметка на други, които също търсят себе си. Разказ в разказа и още много разкази, към всяко нещо се наслагва друго. Кинематографски поглед в сегашно време към вторичното повествование. Разрояващи се истории, всяка от които по някакъв начин отразява главната. Нишки, които се разбридват . Заигравки с различни автори и текстове, скрити цитати. Трансцендентализъм. И, разбира се, два задължителни за Остър мотива. Единият е изчезването – онзи определен мотив за семейния, преуспяващ мъж, който изведнъж решава да започне съвсем нов живот и взема, та изчезва – фабула, видяна този път за разнообразие не през Хоторн, а през Хамет. Другият е отчаяната екзистенциалистка борба на човека, потопен в абсурда, да намери доказателство, че светът съществува: в „Призраци“ онзи господин, който твърде много четеше Торо, наемаше частен детектив да следи всяко негово действие; тук идеята е по-грандиозна.

Изобщо „Нощта на оракула“ има всички предпоставки да предизвика у запознатия с Остър читател реакция в стил: „Аман, де“. Но не я предизвиква. Вместо това реакцията е нещо в духа на: „Чакай, чакай, чета“. С други думи, Остър по никакъв начин не е изневерил на себе си. Продължава с това, за което най-много е критикуван (че повтаря едни и същи теми и мотиви), и с това, за което най-често е възхваляван (че е неповторим разказвач, че постига зашеметяваща увлекателност, че – направо казано – ако ще да пише буквално едно и също, пак няма да можеш да се отлепиш от новата му книга, докато не я завършиш). Остър си е Остър.

Признавам си, че тази остра хронична остъровщина ме хвърля в известно недоумение. Собствените ми представи за стойностна литература не приемат безкрайната повторителност в творчеството на един и същи автор. Същевременно всяка нова книга на отдавнашния ми любимец ми доставя искрено читателско удоволствие и не само това – всяка нова книга на Пол Остър е образец за фино сюжетиране, за деликатен съспенс, за бързо, точно и запомнящо се щрихиране, за умение в най-обикновеното нещо да намериш необикновеното; накратко - за блестящо, изключително разказваческо майсторство. И заради това майсторство, заради това удоволствие продължавам да го чета.

Така че на обвинението, че Остър се повтаря, може да бъде отговорено само по един начин: повтаря се, през цялото време се повтаря – ама, дявол да го вземе, колко добре го прави!