Български  |  English

Два руски кинофестивала

Кинотавър 2006

Награди:

(Председател на журито Рустам Ибрахимбеков)

Голямата награда – ‛Изобразявайки жертвата‛, реж. Кирил Серебренников

Награда за режисура – Борис Хлебников за ‛Свободно плаване‛

Награда за дебют – ‛Връзка‛, реж. Дуня Смирнова

Награда за женска роля – Рената Литвинова за ‛Не ме боли‛, реж. Алексей Балабанов

Награда за мъжка роля – Александър Яценко за ‛Не ме боли‛, реж. Алексей Балабанов

Наградата на името на Григорий Горин за сценарий – Игор Порублев, Александър Веледински за ‛Жив‛, реж. Александър Веледински

Наградата на името на Микаел Таривердиев за музика – Андрей Сигле за ‛Гадни лебеди‛, реж. Константин Лопушански

Специалната награда на журито – ‛Еуфория‛, реж. Иван Вирипаев

Награда на Гилдията на руските киноведи и кинокритици: ‛Жив‛ и ‛Изобразявайки жертвата


Съмнения и надежди

Седемнайстото издание на ежегодния Открит руски кинофестивал ‛Кинотавър‛ (4 – 12 юни) в Сочи наслагваше впечатления с такава шеметна скорост, че няма смисъл подробно да ги анализираме сега. Днес – само за безусловното.

Бе проведен първокласен фестивал на националното кино (с ново ръководство: председател на попечителския борд е президентът на компанията ‛СТС Медиа‛ Александър Роднянски, главен продуцент – Игор Толстунов, програмен директор – Ситора Алиева и директор – Елена Лапина – бел. ред.). Ако приложим международните стандарти – това бе истински фестивал от категория ‛А‛, с множество авторитетни гости от всички кинопрофесии. С обмислена конструкция, с гъстота на художествените и светските, интелектуални и комерсиални, лични и обществени събития, произшествия и сюжети. С най-добрата конкурсна програма (15 филма – бел. ред.) за всичките си 17 години.

Възможно е това да е случайно, но може и да е закономерно. Силните продуценти – а в киното ни те вече са цял полк – работят с автори, от които има какво да се очаква. С пълчищата журналисти, собствен кинопазар, а и телевизонен канал (СТС – бел. ред.), най-представителният национален фестивал дава такъв шанс за рекламата на даден филм, че само много горд или много непрактичен продуцент не би се възползвал от него. И ще откаже на друг ревнив фестивал именно заради публиката на ‛Кинотавър‛. Така постъпи Сергей Члиянц, продуцентът на филма ‛Жив‛. Ролята на ревнивец в случая изигра Московският международен фестивал. Члиянц избра ‛Кинотавър‛.

‛Жив‛ на Александър Веледински е лидер на засега малка група филми, според мен определящи магистралния път на руското кино. В него става дума за войниците, загинали в Чечня. На екрана мъртвите изминават своя последен четирийсетдневен път – от гибелта до висшия съд. Движат се като живи, такива, каквито са били – задружни, нежни, груби, безотговорни, тъжни. С всичко, прекъснато в снежните планини, с въпросите, които приживе им е задала тази война, не обещаваща рай за загиналите войници, тъй като ги е подтиквала не само към подвизи в името на Родината, но и към постъпки, изискващи покаяние. Проста, реалистична режисура, неподдала се на очевидната съблазън на мистиката; дълбока мисъл; открити, силни чувства – филмът въздейства по начин, който не сме преживявали много отдавна. Едва ли не от времето на ‛Балада за войника‛.

И ‛Свободно плаване‛ на Борис Хлебников спада към филмите, които прокарват пред руското кино път без задънена улица. Тук случаят е по-сложен: необходимо е зрителско търпение, за да догледаш и почувстваш този бавен комикс с млад герой, който търси себе си в непроходимата и някак задрямала реалност на руската провинция. Нужен е повече или по-малко зрял вкус, за да оцениш победата на режисьора, създал изискан и много съвременен в изразните си средства филм.

Близък към тази група е и ‛Не ме боли‛ на Алексей Балабанов, който за пореден път изненада публиката. След ‛Брат‛, ‛Брат-2‛ и ‛Жмички‛ – най-чистокръвна мелодрама, римуваща бедност, любов и смърт. Сюжетът е трогателен и на места дори докосва живия живот, но въпреки това е трудно да бъде разглеждан като художествен продукт. Той е по-скоро резултат от продуцентската гениалност на Сергей Селянов, т.е. конструиран е като емоционален ‛залог‛. Но Балабанов за пореден път доказва, че е сред първите режисьори на родното ни кино. И е заразителен начинът, по който, напук на ‛конструктора‛, е омаял актьорите. Дори Рената Литвинова, с обръснати вежди а ла модел на Ботичели, тук е повече жива, откогато и да било. Иска ми се да кажа – дори по-жива, отколкото е в действителност. И това е отново победа на таланта над мощната стихия на калкулацията; победа на режисьора над продуцента и над самия себе си дори.

Втората група филми, също по своему от висока класа, са свързани с формалните търсения. Разбира се, те не са безполезни за кинопроцеса, но у нас малко плашат. Леко и приятно е да се заиграеш с формата.

Според слуховете, ‛Еуфория‛ на Иван Вирипаев е избран за конкурса на Венеция. На добър час! И няма да е срам – силно изпълнение, блестящ монтаж на визуални атракциони, плюс любов и кръв в тяхната първична неразривност. Освен това, имаме руската душа, мятаща се из гигантски, прекрасни, диви простори.

Изобразявайки жертвата‛ на Кирил Серебренников (по пиесата на братя Преснякови, която режисьорът е поставял в театъра) бе посрещнат възторжено сред част от сочинската филмова общност и вероятно ще има успех в чужбина. Филмът притежава очевидни формални изобретения – най-вече особено ‛разчлененото‛ пространство на кадъра, пленило критиците. Има съвременна история с препратка към вечността – младият герой е с анамнезата и проблемите на Хамлет. Има остър сюжетен ход – ‛Хамлет‛ изкарва пари, изобразявайки жертви на престъпления в следствени експерименти. Някак си има живот и болка по Русия: върволицата углавни престъпления прилича на редицата записи в историята на всеобщата нравствена болест. Но ключовата дума към цялото съчинение е именно ‛изобразявайки‛, храбро или подсъзнателно погрешка изведена в заглавието на филма.

Накъде ще вървим? След завършилия ‛Кинотавър‛, изглежда не би било зле да се върви едновременно във всичките посоки. Може и това да означава руският ‛трети път‛.

Наталия Басина
Российская газета, 14 юни 2006 г.



XXVIII Московски международен кинофестивал

Награди:

Председател на журито Анджей Жулавски.

Голямата награда ‛Златен Св. Георгий‛ – ‛За Сара‛, Холандия, реж. Осман Карим

Специалната награда на журито – ‛Шофьорски курсове‛, Великобритания, реж. Джеръми Брок

Награда за режисура – Бернар Блие за ‛Колко струваш?‛, Франция

Награда за женска роля – Джули Уолтърс за ‛Шофьорски курсове‛

Награда за мъжка роля – Йенс Харцер за ‛Застраховане на живота‛, Германия, реж. Бюлент Акинчи

Специалната наград ‛Вярвам!‛ на името на К. С. Станиславски – Жерар Депардийо

Наградата на ФИПРЕССИ – ‛Букмейкър‛, Филипини, реж. Джефри Джетуриан

Наградата на руската кинокритика – ‛Шофьорски курсове

Специално упоменаване и диплом на руската кинокритика - ‛Застраховане на живота

Награда на зрителите - ‛Шофьорски курсове


Краят на вечността

XXVIII ММКФ (23 юни - 2 юли 2006) напълно се вписа в XXI век дори с това, че при отново подобрена организация представи отново влошено кино. Тоталната форма или това, което Юнг нарече архетип, господстваше през всичките десет дни - дори в детайлите. И конкурсът е архетипичен, и светският живот, и маниерът на общуване. Живей с настоящето, танцувай, докато си млад, не питай защо.

Тъй като организаторите не са виновни, че живеят през XXI век, навярно трябва да бъдат похвалени за подобряването на формата. Пренасянето на цялото действие в мултиплекса ‛Октябрь‛ е почти идеално решение. Само че не биваше да показват най-добрите филми след полунощ. Но по принцип многото зали устроиха всички – не ти харесва този филм, отваряш съседната врата. Втората похвала е за пресцентъра... Третото подобрение е в подмладения демократичен бомонд. Вечеринките вече не включват кошмарния ужас от ‛заслужилите партийни съветски работници‛.

Но има и от какво да недоволстваме. Приповдигнатото настроение, пълнотата на информацията и дискотечният ритъм на живот все по-очевидно крият пустотата на филмите. Беше направо непосилно да се гледат. Провинциален празник на руско-всемирната среща - ни повече, ни по-малко. От друга страна, вече не знам колко години си го мисля, че за един или друг филм не е виновен самият ММКФ. Нима не е създаден такъв, ‛всемирно-провинциален‛, и не е бил такъв дълго, трупайки традиции? Нима тези сиви филми – нелоши, никакви – които открай време създават облика и на конкурсната, и на голяма част от извънконкурсната програма, не се снимат буквално във всички страни на света? Нима някой не е дал пари да се снимат? Или, в края на краищата, не се е намерил някой, който да ги хареса? Кира Муратова цял живот заявява, че снима ‛провинциални мелодрами‛ и аз например познавам критичка, която хареса ‛Майсторът и Маргарита‛ на Юрий Кара – най-смешният PR-проект на фестивала. Обикновено в конкурса също има фенове на всеки хърватин (тази година бе ‛Спи, златце мое‛ на Невен Хитрич – бел. ред.). Тоест от няколко предишни издания на фестивала все имаше нещо, което обединяваше.

След ‛Догвил‛ например всички излязохме мълчаливо от Госкино, без да се поглеждаме, а на другия ден, в същия строй, без коментарии, отидохме да го видим отново в ‛Пушкинский‛. Само че тези ‛няколко други предишни издания‛ бяха някаква последица от ХХ век, а до ХХІ се добрахме трудно. А това, което показаха сега, може би е най-характерното явление ‛след Милениума‛, когато всичко е сиво на всяко равнище – битово, социално, емоционално. И ММКФ е само част от цивилизацията без ‛фалшивата старческа разпаленост‛.

‛След Милениума‛ нормата е следната: никой не разбира нищо дори за себе си, а камо ли за другите.

---

Може би най-крещящият акцент върху ХХІ век като набор от архетипи на колективното несъзнавано постави ‛Роднини‛ на Ищван Сабо. Само преди две години се скъсах от рев на неговия Taking Sides (2001), ревах и цяла нощ след това, защото разбирах за какво става дума и филмът беше тънък. Но ето, че унгарецът е почувствал новото време и в неговия филм за корупцията е невъзможно да проумееш за какво става дума и как свършва. През цялото време Олег Табаков в ролята на отрицателен герой ни разказва на унгарски, с безобразна артикулация, за някаква свинеферма и финансови афери. А Шандор Чани в главната роля е до такава степен лишен от харизма, че може да бъде и измет, и идиот.

---

С нетърпение чакахме ‛Червей‛ на Алексай Мурадов – единственият руски филм в конкурса, избран според вкуса на Михаел Ханеке (той отказва да е председател на журито две седмици преди откриването на фестивала – бел. ред.) Филмът е от тези, които не си правят труда да общуват със зрителя. След прожекцията поговорих с десетина колеги и нито един от тях не бе сигурен кой е героят и защо в продължение на близо два часа се крие от някого, изкусно сменяйки облика си. Решихме, че е кагебист – има си професионално отработени методи. Но пък е нервен. Може да е вербуван от ФБР, тъй като тази организация се споменава, а в такъв филм всяка дума подлежи на дешифриране. Той живее в много страшен свят... Във филма присъства и темата за компютъра. Всъщност червеят е не този, който пълзи по земята, а когото пускат в Windows и той действа, работейки за някой собственик. На ум идва отново ФБР, но авторът на филма не настоява на тази хипотеза... Известно е – страната ни е такава, че половината от населението охранява другата... Затова всеки във филма гони някого или бяга... Навъсен шофьор окончателно обърква всичко с признанието, че ненавижда негрите, евреите и поляците. Едва ли това би се харесало на председателя на журито Анджей Жулавски, който е поляк.

Алексей Мурадов е ученик на Алексей Герман и справедливо смята филма му ‛Моят приятел Иван Лапшин‛ (1984) за гениален. Той подражава на Герман и в дебютния си филм ‛Змей‛, и в ‛Червей‛. Но не на ‛Лапшин‛, а на последния филм на майстора ‛Хрустальов, колата!‛ (1998) – там също гениалните думи не се свързват във внятно повествование. Отделни кинематографисти по света смятат този тип невнятност за признак на съвременното изкуство...

Затова пък напълно гледаем бе филмът на Бертран Блие ‛Колко струваш?‛ – френска любовна комедия с напълно универсален хумор. Моника Белучи, Жерар Депардийо, Бернар Кампан и целият списък блестящи актьори-епизодици говорят малко, което за Блие е новост, а лицата им са неизменно невъзмутими. Влюбеният скромен чиновник, разкошната курва и мъжът й-сутеньор, като в балета, не правят излишни движения; и в този старинен триъгълник Блие ни кара да се смеем по новому над болестта, смъртта, нищетата, любовта... В съчетанието между ‛оперни‛ илюстрации и ‛балета‛ на изпълнителите, плюс остри ракурси и минималистични декори, филмът препраща към немия шедьовър на Рене Клер ‛Париж спи‛ (1925).

А алманахът ‛Париж, обичам те‛ (2006), заснет от 20 известни режисьори и предизвикал справедлив ажиотаж извън конкурса, изненадва с пълната си несъстоятелност, макар да се гледа леко. Петминутните новели за любовта, заснети в разни райони на Париж, се оказаха напълно ‛непарижки‛, ненаблюдателни и неточни, та дори да са на Гюс ван Сант, братята Коен, Том Тиквер, Уес Крейвън, Гуриндер Чадха… Създават впечатлението, че режисьорите са неспособни да се занимават с друго, освен със себе си. С тъга си спомням изумителните аналози на ‛Париж, обичам те‛ от 60-те: ‛Любовта на 20 години‛ (1962) или ‛Париж през очите на...‛ (1965)...

Времето е такова. Най-успелите, плътно мислещите хора принципно са се отказали от своята мисия. И няма кого да попиташ за ‛силни впечатления‛ и ‛тенденции в киното‛, тъй като няма и никакви ‛журита‛. Има само война на половете, война срещу всички, религиозни войни, войни в Чечня и Ирак.

Екатерина Тарханова
Филм.ру


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”