зримата музика" /> Култура :: Изборът на "Култура" :: Павел Герджиков за колегите и <i>зримата </i>музика
Български  |  English

Павел Герджиков за колегите и зримата музика

Павел Герджиков винаги е бил нестандартен образ в музикалното ни битие. Певец, ама без шалче и папионка на врата, интелигент, но солидарен с Вергилий: ‛Никой не може да бъде нито всезнаещ, нито всемогъщ‛, чаровен остроумник, чиито закачливи стрелички неуморно обсаждат мишената, а мишената нерядко е самият той.

Маниерът му да обръща всичко на шега префасонира инфарктните ситуации в дългата му и плодоносна артистична кариера в куриози. ‛На едно представление на ‛Вълшебната флейта‛ в Софийската опера – сладкодумства Герджиков, – по време на говорните диалози Асен Найденов е свалил палката, скръстил ръце на гърди, и аз казвам: ‛Тамино-о...‛. Павел Куршумов (прекрасен колега и партньор) отвръща: ‛Шъ-ът‛. Първото ни изпитание е да мълчим. ‛Тамино-о-о!‛ – повтарям. ‛Шъ-ъ-т!‛... Следват три акорда и аз трябва да чуя първия, за да продължа. Няма такова нещо. Найденов стои и ни се любува. Аз импровизирам: ‛Тамино, не чуваш ли някакви тръби?‛ Той: ‛Шъ-ът!‛. ‛Тамино, ма мен ми се чуват някакви тръби!‛ – почвам да измислям реплики. Найденов се кикоти: ‛Хо-хо-хо...‛ Въобще не се сеща да вкара оркестъра, а зевзеците около него му гледат сеира. И аз извисявам глас: ‛Тамино, на миналото представление на това място имаше тръби! Три пъти!‛. Че като се юрна Найденов: ‛Ту-тум, ту-тум, ту-тум!!! Куршума се свлече на земята и не можа да се вдигне от смях...

Веднъж в Залцбург изпуска контрола и вместо да продължи на италиански, проговаря на български! После незабавно ‛взема мерки‛: ‛Дадох си сметка колко е лошо да се любуваш на себе си. Защото в един момент съм се отпуснал и съм взел да си мисля: У, колко хубаво звуча, у, какво хубаво темпо стигнахме на речитатива, я как играя, я колко добре се чувствам... и ето го резултата. Подобно нещо ми се случи при премиерното изпълнение на драматичната симфония ‛Ромео и Жулиета‛ от Берлиоз у нас под диригентството на Константин Илиев. Препълнена зала ‛България‛, аз пея Патер Лоренцо, мина с невероятен успех и поради големия интерес повторихме концерта след два или три дни. Отново претъпкана зала, само че аз вече преливам от самочувствие – било е на младите ми години, когато съм правил това, което сега уча студентите си да не правят..., вместо да изляза и да си събера ума върху онова, което ми предстои да пея, взех да оглеждам кой стои в залата. Пипков там ли е, а, тази вечер не е дошъл..., Петко Стайнов седеше отляво, Панчо Владигеров седеше еди-къде си, да, този е тук, онзи е тук... И както въртя очи насам-натам, чувам нещо, понечвам да запея, а Коцето светкавично прехвърля палката от дясната в лявата си ръка, пресяга се от пулта и ми запушва устата. Щях да вляза по-рано! Ако можеше да се убива с поглед, Константин щеше да ме е накарал да се изпаря като от лазерен лъч...‛

Да, най-симпатичното, а и градивно качество на Павел Герджиков е, че той винаги е ‛търсел себе си в смешна ситуация‛, не се е боял от самоиронията, което, както твърди, го зарежда и му дава ‛индулгенция‛ да се закача и с останалите. Може би и защото по природа си е оптимист, в най-трудните времена единствен той от гилдията никога не се вайкаше.

Другото му специално качество е, че винаги живее в настоящето. И би искал да измисли ново глаголно време от типа на future proche dans le passé 1 – ‛бъдеще на надеждата‛. Не прави далечни планове. ‛Не защото най-сигурният начин да разсмееш Господ е да го запознаеш с далечните си планове‛, а точно поради нагласата си да съществува днес и сега. Макар че за да бъде този човек и личност, неминуемо е донесъл от миналото много, ама много ‛багаж‛...

Роден е не другаде, а в Кърджали. ‛Само аз съм от Кърджали. Майка ми и баща ми са се запознали там, където тя след завършването на университета е преподавала в гимназията български език и литература.‛ Там са били и двете й сестри, лелите на Павел – едната зъболекарка, другата лекарка, и двете дипломирани в Германия. Баща му пък (чийто род е копривщенски), подобно на своя баща, експерт по тютюните, се занимавал с потомствения поминък на кърджалии... Иначе точно по мъжка линия вървят артистичните заложби в семейството. Бабата – Кина Герджикова, ‛аркашка в рокля‛, но специализирала в Париж, е една от известните български драматични актриси в 30-те години на миналия век. Играла предимно в Пловдивския театър, чийто дебют в ‛Нора‛ на Ибсен в Народния кара критиците да отбележат, че ‛за разлика от Будевска тя прави славянската Нора‛. Дядото също актьорствал, но го теглело повече към журналистиката и литературата. Маята пък от неговия брат Михаил Герджиков (Мишел), следвал в Лозана и учителствал в Битоля, съратник и приятел на Гоце Делчев, и баща им Иван Герджиков, директор на банката в Източна Румелия, участник в петчленната делегация, изпратена при руския император в Копенхаген с повелята да благослови Съединението на България..., положително е в основата на онова ПавелГерджиково родолюбие, което няма нищо общо с патриотарството.

В детските му години у тях се говори на френски, немски, руски – ‛съпругът на леля ми лекарката беше руснак‛, той учи френски, а покрай турчетата и еврейчетата в махалата попива турски и ‛шпаньолско наречие‛... Още тогава започва да учи и цигулка, и пиано, минава през всички форми на художествената самодейност – свири в оркестъра на местната любителска оперета, пее в ученическия хор, после в градския хор, изявява се като драматичен актьор в театралния състав и певец в оперетата, дирижира пионерски хор, рови се във всичко, свързано с музиката – инструментална, вокална... Стръвно следи културните гастроли в града. ‛В началните ми ученически години в Кърджали нямаше театър, той се създаде, когато вече бях в гимназията. Така че първите си уроци по театър, първите си впечатления от това, което се прави на сцената, получих от постоянно гостуващите околни трупи – от Хасково, от Ямбол, Старозагорския театър..., по-късно Пловдивския, Смолянския, Димитровградския... Знаех целия им репертоар и до ден-днешен помня имената на известните им актьори, помня майката на Наум Шопов – Мара Шопова, блестяща актриса в Старозагорския театър! Първата опера, която гледах в Дома на културата в Кърджали, беше ‛Евгени Онегин‛, спектакъл на Пловдивската опера... За първи път чух Софийската филхармония пак там под диригентството на Саша Попов... За първи път се срещнах и с квартетния състав в лицето на квартет ‛Лечев‛. Много преди Димовци да станат мои близки приятели...‛

Интересно какво ли би станало с Герджиков, ако беше избрал попрището на минния инженер... Защото е имало и такава възможност. Общината в Кърджали му отпуска стипендия като пълен отличник да продължи образованието си в института ‛Бауман‛ в Москва. Само че нито Павел, нито родителите му – ‛за тяхна чест!‛, не объркват пътя. А той води единствено към музикалната академия, към срещата с вокалните педагози проф. Анна Тодорова – ‛една от големите български певици от 30-те години на миналия век‛, и проф. Илия Йосифов, с ерудити като Стоян Джуджев (народна музика), Благой Мавров (френски и италиански език), Драган Кърджиев (актьорско майсторство), Любомир Пипков (камерна музика и вокални ансамбли), Веселин Стоянов (музикални форми)... ‛Тогава във вокалния факултет бяха Людмила Прокопова, Георги Златев-Черкин, Христо Бръмбаров, Елена Цибулка, Елена Урукин... И благодарение на присъствието им в академията, на разговорите, които сме дочували помежду им, сме раснали личностно покрай тези хора... А да не говоря пък за щастливите ми срещи след завършване на следването с Марин Големинов, с Панчо Владигеров, с Константин Илиев, с Добрин Петков... Аз съм работил с всички композитори и с най-големите български диригенти – Асен Найденов, Атанас Маргаритов, Руслан Райчев... И не мога да кажа кога съм научил повече - докато бях студент или впоследствие...‛

Наистина, когато Герджиков твърди, че съдбата го е благословила с учители, изрича самата истина. Съзвездието от имена-личности в средата, където се кове бъдещето му, несъмнено изгражда представите както за собствената му артистична идентичност, така и за призванието му на възпитател, на изчакващ времето си професор Хигинс... А иначе съдбата си играе с него любопитни шеги. Още като студент дебютира на софийска оперна сцена в ‛Янините девет братя‛ на Пипков. Но излиза, че ‛не е дорасъл‛ за мястото на солист във Варна... Той обаче ‛не го взема навътре‛, заминава на конкурса ‛Енеску‛ в Букурещ, там го чува берлинският представител на ‛Кюнстлер агентур‛ и му урежда прослушване в Щатсопер. ‛Явих се – разказва Павел, – но нещо не ме харесаха... Обаче този хер Римкус пък много ме харесваше и каза: ‛А, не, не, утре ще отидем в Лайпциг!‛ Отидохме на другия ден в Лайпциг, явих се и там на прослушване, моментално ми предложиха договор, искаха да започна на часа. Аз обаче незнайно защо се поколебах: ‛Да, добре, но нека да не ви отговарям веднага.‛ Върнах се в Берлин и късно вечерта ми се обади един женски глас. Каза: ‛Обаждам се от името на г-н Валтер Фелзенщайн (тогава интендант на Комише опер), той много ви е харесал и иска да разговаря с вас.‛ Оказа се, че Фелзенщайн е бил на прослушването в Щатсопер и като разбрал, че не ме вземат, отсякъл: ‛Искам го веднага! Дайте го при мен!‛ И така аз станах стажант артист в берлинската Комише опер.‛

Не бихме се изненадали, ако и Софийската опера решеше да постъпи като варненската, ала когато кандидатства за място в състава й – 1962 г., Герджиков вече идва от Комише опер. Малка разлика, но съществена! И оттогава започна пътят му в националната ни опера, който продължава повече от три десетилетия до 1994 г.

Герджиков винаги е имал интерес към новото. Затова и най-плодовитите ни творци, посягайки към нотния лист, винаги са го имали пред очите си. Няма българска опера, оратория, вокален цикъл и пр., където да е написано нещо за нисък глас и той да не го е изпял. Той е неподражаемият български певец, който направи рецитали (излезли на плочи, впоследствие и на компактдискове) на Марин Големинов, Панчо Владигеров, Любомир Пипков... Първият изпълнител на редица ярки съвременни опуси, като ‛Боянският майстор‛ и Четвърта симфония на Константин Илиев, ‛Апология на Сократ‛ на Симеон Пиронков, цикъла ‛Чужди поети‛ на Любомир Пипков и какво ли не още... И, разбира се, не единствено на българска музика. Ще спомена само, че с негово участие се осъществи премиерата на Четиринайсета симфония на Шостакович извън пределите на бившия Съветски съюз, във виенската Моцарт зал...

Другото, заради което Герджиков винаги е бил титулуван като перфектен професионалист и тънък изследвач на музикалната драматургия, е отношението му към текста, към изящното слово в партитурата. И тук, разбира се, не става дума за изрядната му дикция, артикулация, усет към прозодията... А за нещо далеч по-важно. Павел пояснява, че благодарение на културата вкъщи е чел доста извън орязаните тогава читанки – и Траянов, и Лилиев, и Димитър Бояджиев с мъчително красивото ‛Все така съм тъжен, Люсиен‛... И че тази поезия е звучала упойващо напевно в съзнанието му. ‛Още като дете знаех ‛Съмна в сънните градини‛ на Лилиев. Колко музика има в ‛Съм-м...на в сън-н...ните‛... Аз не мога да отделя в представите си музикалния от словесния текст. Никога, когато готвя оперна роля или вокален цикъл, не съм правил това разграничение. И винаги съм бил наясно с въпроса – видима ли е музиката? Да, тя е видима, зрима! Но нейната зримост във въображаемото пространство се превръща в реалност, когато я включиш към тази сплав слово-музика. Не стигне ли словото, било то изговорено или изпято, до този, за когото е адресирано, ексиколсун, казват турците, няма никаква полза.‛

Образът на педагога, а и на постановчика Герджиков е предмет за специално изследване. Захванал се с преподаването през 1970 г. ‛Първоначално исках да бъда асистент на Пипков в класа по камерна музика, но той каза: ‛Никога не е късно да преподаваш камерна музика, това го можеш. Но ти си много добър актьор, отиди в катедрата по музикално-сценично изкуство, където има какво да научиш и да понатрупаш опит.‛ Павел влиза в новата си роля с летящ старт. И още в началото се понесоха легенди за ставащото в неговия клас, всички облажаваха студентите му; и да си е водел дневник за отсъствията, той много скоро е станал излишен. В часовете му може да се научи всичко за историческите корени на синтеза в съвременния музикален театър – ‛синтез на музика, поезия, сценично действие, пеене, инструментален съпровод, живопис и архитектура под формата на сценография...‛ Самият Герджиков не спира ‛да се обучава‛ в тази материя и да усвоява майсторлъка на нейното ‛прихващане‛. ‛Чак сега, си давам сметка колко е бил прав Пипков, когато ме е насочил натам, и колкото и странно да звучи, продължавам да откривам какво е искал да ми каже Драган Кърджиев по време на студентските ми години. По-рано, като млад преподавател, аз непрекъснато онагледявах ‛лично‛ уроците, играех и пеех, кляках, ставах, това трябва да стане така, да стане иначе... и без да искам повличах студентите си по линия на имитацията, което донякъде е неизбежно, но не е полезно. После си дадох сметка, че така не бива, че трябва само леко да ги насочиш. И доста късно стигнах до извода, че никой никого не е научил на изкуство. Изкуство ще прави този, който е целунат отгоре. Ние учим студентите на занаят, това, което французите наричат metier, то още не е изкуство, но пък и изкуство без професионални сръчности е невъзможно. И, разбира се, човек трябва да запази любопитството си към света, съзнанието, че винаги е останало място за повече информация, че има още много неща, които не си видял, не си чул, не си научил, не си опитал; или си опитал веднъж, пък искаш да повториш и да потретиш след време... Човек трябва винаги да изпитва глад за новото. Баща ми, Бог да го прости, казваше: ‛Човек цял живот се учи и пак будала умира.‛ Но е хубаво да умреш образован будала.‛

Сред българските му партньори на сцената, тези от собствения му чешит – ‛не певци, а оперни актьори‛, бои се, че ще пропусне някого: Димитър Узунов, Любомир Будуров, Никола Николов, Лиляна Барева, Александрина Милчева, Райна Кабаиванска, Димитър Петков... – е, и голямата му приятелка, негова и на семейството му, Валери Попова. ‛Валери беше невероятно създание... Това е човекът, един от малкото аристократи в оперната ни черга, който е оставил огромна празнина в сърцето ми. Много деликатна, неконфликтна, не обичаше екзалтациите, имаше много вярна преценка за хората, но приемаше предизвикателствата спокойно, не пламваше, не избухваше... Обичаше да си изработва нещата и да ги поднесе на публиката във възможно най-съвършен вид. Обичаше ювелирната, музикантската работа, тя беше цигулар... Всичко, до което се докосна – Дездемона, Графинята или Сузана, прекрасните спектакли на ‛Cosi fan tutte‛, осъществени с Емил Чакъров и Елизабет Щварцкопф у нас, това са еталони и те стоят в съзнанието на хората, които имат памет какви неща са се случвали в България. Защото ако сега оперните театри по обясними причини са на такъв хал, не бива да забравяме, че в репертоара на Софийската опера откриваме и ‛Питър Граймс‛, и ‛Галантни Индии‛, и ‛Орфей‛ на Глук, и ‛Чудният мандарин‛ и ‛Херцогът Синята брада‛ на Барток, откриваме Вагнер, даже Рихард Щраус – ‛Кавалерът на розата‛, където аз съм участвал като Барон фон Окс, във Варна направиха ‛Алберт Херинг‛, в Пловдив се играеше ‛Испанският час‛...

И като констатираме, че е тъжно да говорим в минало време за всичко това, Павел Герджиков, който, както се разбра, мисли в ‛бъдеще на надеждата‛, много сериозно отсъди:

Аз смятам, че като мине тази психоза да стоварваме всичко на Европейския съюз – те искат така, ние ще го направим така..., нещата ще се понаместят. Ние трябва да се съобразим с изискванията в икономическо, политическо и друго отношение, но защо е нужно да съобразяваме и духовността си с тях! Аз, първо, никому няма да разреша да ме учи какво да харесвам, как да го пея, как да го свиря и да го внушавам на хората като мен. Не бива да разрешаваме на глобализацията да ни нивелира, напротив – трябва да търсим своята културна идентичност и тя е в собствената ни поезия, музика, театър, литература, наука, фолклор, кухня, празници, костюми, боза, ако щеш, шкембе, ако щеш...‛


1 Близко бъдеще време в миналото – фр.
още от автора


Тамино, не чуваш ли някакви тръби?...
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”