Различни метафори могат да опишат световния исторически процес. Хегелианците го виждат като спирала, Георги Димитров ще го назове колело, техническият прогрес ще го представи като магистрала. Големият френски историк Фернан Бродел ще предпочете да погледне на историята като на многоетажна сграда, разкриваща по етажите и помещенията си цяла вселена от нови и неочаквани неща. Този текст предлага да заемем такъв зрителен ъгъл. Уверен съм, че първо ще забележим надписа, увенчаващ входа на сградата. Това е цитат от Бродел: „Нима тайната цел и дълбоко стаеният мотив на историята не са обяснението на съвременността?‛.

Влизаме в историята, за да разберем днешния ден. Предпоставката, че вчерашният и днешният ден са дълбоко свързани, често убягва от вниманието. Но в очите на Бродел и неговите последователи традицията и приемствеността имат ключова позиция. Самият той постоянно набляга на необходимостта от максимално широки социални, културни, икономически и политически контексти на историческото случване, прецизно проследяване на причинно-следствените вериги в историческия процес, внимателно разплитане на кълбата разнопосочни фактори, мотивации, цели, желания и ограничения на историческите субекти. Ето защо линията на Бродел десетилетия вече се откроява като алтернатива на абстрактните исторически разкази, навързващи събития без спойката на сложните и често пъти недоловими от пръв поглед взаимовръзки. От една страна, Бродел остава чужд на социалното високомерие, с което историците обикновено интерпретират историята като хронологично корито на тесния поток от сменящи се монарси, битки и владения. Българският читател вече е запознат с такива съвременни проекти, като „Места на памет‛ на Пиер Нора или „Места на всекидневието‛ на Хайнц-Герхард Хаупт, в които пък се забелязва дистанция от говоренето на едро, от свеждането на историческото познание до летописи на успехите на политическите ръководства. Вглеждането в детайлите и оглеждането в детайлите рязко излизат напред. От друга страна, Бродел не приема лекотата, с която постмодернистите отхвърлят в името на детайла опитите за обобщаващи разкази на модерния свят. За разлика от мнозина свои сънародници, Бродел не приветства фрагментарността и частичността в социалните изследвания, независимо че свръхидеологическите претенции на модерната историография срещат в тяхно лице закономерната си реакция.

Историята в разбиранията на Бродел има необичайно голям обхват – от обяснението на делничното облекло и обедно блюдо на индивидите до панорамата на многовековните промени в политическата архитектура на света. В Хегелов дух Бродел се стреми да преодолее абстрактната всеобщност на традиционното историческо писане и конкретната единичност на постмодерната историческа оферта, за да постигне една конкретна всеобщност, която вижда цялото, но не изпуска от поглед единичното, която установява в цялото най-големия потенциал за разгръщане и разбиране на единичното. Когато аргументира подхода си в уводните глави от „История на Пелопонеската война‛, Тукидид изтъква, че историята е всичко онова в миналото, което е значително, съществено, важно. Превърналият се в каноничен за постмодернизма текст на Лиотар „Постмодерната ситуация‛ издига друг тип мислене, в което доминира съзнанието за различието, разнообразието, несъвместимостта на нашите стремежи и желания, откъдето и изобилието от микронаративи. В творчеството си Бродел отива по-далеч. За него същественото в историята не бива да се определя директно, интуитивно, необосновано; а изискването за различие не бива да скрива от очите ни единството, системността, целостността. На пръв поглед задачата на Бродел е проста – разкриването на новите тенденции във възпроизводството на традицията. Нищо по-сложно.

Енциклопедичните справки по правило пропускат да уловят своеобразието на големите фигури в новата хуманитаристика. Бродел бива причисляван към онези жалони, без които научната карта на ХХ век би била непълна и подвеждаща. Но същото помпозно встъпление краси и статиите за други автори. Какво отличава Бродел? Казват се няколко думи за клиометрията като разработен от него подход, измерващ историческите промени с емпиричните данни от изследваните периоди. Споменава се за неговия модел на дълготрайните периоди, изразяващи етапите на историческото развитие. Може да се прочете и за неговите акценти върху материалния цивилизационен процес. Накратко се изтъква неговата принадлежност към структурализма, марксизма и евроцентричната позиция към световната история. Едва ли ще разберем много, ако обърнем страницата и преминем на други от значимите автори с подобен мащаб на научните занимания – Арнолд Тойнби, Карл Полани, Ерик Хобсбаум, Алвин Тофлър, Иманюъл Уолърстийн, Пол Кенеди, Пол Джонсън, Фелипе Фернандес-Арместо. Всеки от тях съгражда своя собствена изследователска вселена. Звучи като клише. Но като че ли е най-сигурният стимул да насочим погледа си към тях. Един жив класик беше писал, че винаги е полезно да мислим за големите проблеми не защото те непременно чакат нашето разрешение, а защото така намалява рискът да мислим за глупости.

Опитите за категоризиране на Бродел имат значение, доколкото предоставят определени отправни точки за размисъл. Многократно се подчертава пристрастността на автора към структурализма, белязал стила и особеностите му на интерпретиране от ранните до последните трудове. Структурното схващане за обществото при Бродел се доближава до известната концепция на Парсънс за четирите подсистеми (политическа, икономическа, социална и културна), без да я копира и без да изпада в историческата й едностранчивост. В Броделовото творчество освобождаването от някои структуралистки стереотипи върви в хронологичен ред, като организацията на късните творби (между които и разглежданият от нас тритомник) е в най-голяма степен изчистена от самоцелни структуралистки наноси и най-плътно съобразена с непосредствените исторически извори. Развитието от малко наивните разсъждения за равнинни и планински народи в „Средиземно море и средиземноморският свят по времето на Филип ІІ‛ (1949) до педантично мотивираните подредби на масивите от знания в „Материална цивилизация, икономика и капитализъм, ХV-ХVІІІ век‛ (1979) е несъмнено; и ако не е в полза на структурализма, то със сигурност е в полза на историята.

Бродел често е представян като марксист и каталогизиран в традицията на западната марксистка историография. Авторитетните коментатори бързат да положат идеята му за история пред олтара на Марксовата схема на прогресиращото общество, съставено от база и надстройка, задвижвано от икономически сили и подлежащо на материалистична интерпретация. Всичко това е вярно; и не съвсем. Бродел действително е задължен на Марксовия исторически подход, но далеч не споделя редица фундаментални Марксови предпоставки. В Броделовото мислене историческото движение е борба на класи, но и на цивилизации, социално-икономически сблъсък, но и фокус на културни несъответствия в световни мащаби. Разделението мизерия-богатство предопределя немалко от причините за историческата събитийност, но винаги се опосредства от недостатъчно изследвани езикови пространства, функционира в среди на по-слаба или по-силна езикова власт, която преобразява традиционно възприеманата сфера на вещите в сфера на вещите и думите. Властта на парите и властта на пазара слагат тежък отпечатък върху механизмите на развитие на обществото, но пазарът, парите, кредитът също са вид език, форма на общуване, изпълняваща не само икономическа, но и социална и културна функция. Формационният преход от средновековно-феодалното към капиталистическото състояние се подчинява на логиката на рационализацията на обществените отношения, но не изчерпва вариантите на тази рационализация. Дори в рамките на една само икономика тя може да поеме различни пътища – към рационалността на свободната конкуренция или към рационалността на монопола и могъществото. Марксизмът на Бродел изглежда олекотен, нереволюционен и нерадикален, твърде разнообразен като съдържание, за да позволи ясни и прости идеологически послания във формата си. Бродел цитира рядко Маркс в своя тритомник. Почти толкова пъти ще видим цитиран българския историк академик Николай Тодоров. Казвам това, за да изтъкна, че ако у Бродел има догматизъм, той може да бъде само по линия на историята, а не на идеологическото пристрастие.

Въпреки усилието на Бродел да предложи на читателите си не просто историческа картина, а цяла картинна галерия, чиито експонати представят земното кълбо, критиките в евроцентризъм поставят под съмнение безпристрастността към историческия материал. Обвинения от подобен характер тегнат над повечето амбициозни опити за изследване и обяснение на света, възникнали в традициите на европейската цивилизация. Последните десетилетия добавят немалка доза чувствителност към евроцентризма в критическия ни апарат за навлизане в обобщаващи исторически трудове. Постмодернисткият отказ от големите наративи (по същество – от европейските наративи!) бързо напусна началната си позиция на аксиома в отделно теоретично направление и трайно се настани в политкоректния императив за мултикултуралистко и зачитащо Другия отношение към историческите и социалните факти.

Бродел работи във време, когато все още не е задължително филмите да предлагат типажи от етнически и сексуални малцинства. И той не се стеснява да ползва такива исторически данни, с каквито разполага. Не само основните източници за историята на Европа са европейски. Основните източници за историята на света са европейски. Както и апаратът за разтълкуването им. Бродел извежда като ключова категория на анализа си „историографското неравенство‛ между Европа и света. Той подчертава, че „историята‛ (в смисъл на рефлексия) на не-Европа все още се създава. И последователно аргументира разбирането си, че „идеята за история‛ е една от сериозните движещи сили на прогреса. И не само. „Идеята за история‛ е един от важните фактори за излъчването на „спечелилите‛ от прогреса. Достатъчно много са специалистите по темата, които ще ни кажат, че това са предимно европейците и техните американски братовчеди. Бродел поне се отличава в текстовете си с едно неизменно внимание към другите, към „загубилите‛ – които за него не са по-несъществена част от интересуващия го свят. И все пак е важно да се отбележи, че предполагаемият евроцентризъм тук се явява вариация на франкоцентризма. Ще си послужа с характерен цитат: „Сама по себе си Франция отразява доста добре смесицата и противоречията на Европа като цяло. Обикновено всичко, което се случва по другите места, също става в една или друга нейна област. Като разглеждаме нейното положение, ние го правим същевременно и за една или друга от съседните страни‛.

Имайки предвид невероятната панорама на Броделовия анализ, теоретичният товар от предпоставки изглежда минимален. Текстът на Бродел си поставя задачата да разсече „гордиевия възел на световната история‛, а именно генезиса на европейското превъзходство, което характеризира модерния свят. Бродел съвсем не мисли да търси някакво превъзходство на европейската духовна култура над други. Той се ориентира към значително по-ясните и общоприемливи критерии на материалната култура. Констатацията е, че сътресенията около Индустриалната революция в Англия и Политическата революция във Франция от края на ХVІІІ, началото на ХІХ век санкционират една ситуация на безспорно материално доминиране на европейския свят над другите. Наличните данни също показват, че ХV-ХVІ век е време на относително сходно ниво на материално развитие на населените региони в света. Следователно проблемът си има хронологични очертания, които рамкират труда на Бродел. Изследваното време е ХV-ХVІІІ век. Онова, което се е случило, за да подготви излизането на европейския свят напред, се е случило в тези граници. И то може да се проследи чрез историята, чрез историческото наблюдение.

Историята е обяснение на миналото, подчертава Бродел, но тя е и нещо повече: доказателство на теориите, с които подхождаме към социалната действителност. Историзмът произтича от постоянното придържане към вътрешната обществена динамика. Всяко явление трябва да се разглежда в „общата рамка на обществената действителност, извън която нищо не е в състояние да придобие цялостен смисъл‛. Бродел критикува автори като Полани заради прекомерното фаворизиране на икономическите обяснения. През ХІХ век е налице еманципиране на икономиката от обществото, от което губи историчността и шансът за коректна интерпретация на случващото се. Получават се абстракции, лишени от взаимовръзка с реалния живот. Не може една форма на размяна да е икономическа, а друга – обществена. Всички форми са икономически и всички форми са обществени. От което следва дисциплинарната неудовлетвореност – според Бродел, с изобретяването на социологията като свое разклонение, философията похищава онова, което най приляга на историята. „Всичко е и не може да не бъде социално‛.

Броделовата методология е резултат от този възглед. Започва се с очевидното, с наличното, със съвкупността от хора и вещи, обвързани с отношения, и се продължава нататък - не по теория, а като се види без кое продължаването е невъзможно, кое трябва да се въведе, за да се получи обяснението и да се изгради доказателството. Настояването да се избягват предразсъдъците на теорията се отразява в премахване на знака за тъждество между материална цивилизация и икономика. Материалният свят не е само икономика, а икономическите му аспекти демонстрират наличие не на една, а на поне няколко паралелни икономики. Материалният живот, който е една непрекъснатост, едно продължение на предишни общества и икономики и основа на бъдещите, не се свежда до икономическия живот. Последният е по-скоро теоретично обобщение, категория на либералния метанаратив, която претендира да задава битието на свободния човек, но не може да обхване инфраикономиката, структурите на всекидневието, устойчивата среда на всяко материално съществуване. Всекидневието е инерция, силно ограничаваща развитието и отдолу, като стимул, и отгоре, като възможност. Начинът на живот е решително мотивиран от всекидневието. Човешкият избор е често пъти предопределен и необратим. Историческата динамика е слаба, защото обществената динамика е слаба, впримчена в почти растително развитие. Обществото е памет, натрапчиво повтаряща познати, възприети решения, и отстраняваща неудобството и опасността от мечтата за нещо различно. Каквото възниква в материалния живот и структурите му, се създава не по нечий замисъл, а поради потребност. Когато нещо го няма, значи няма нужда от него. Социолингвистите обичат да дават примера с ескимосите, които имали двайсет различни думи за цвета на снега, и с някакви африкански племенни групи, които си нямали нито една. Бродел привлича като пример цялата материална еволюция на човечеството. Езиковите пространства са породени от средата, но и упражняват власт над нея. И както думата за нещо активира чувствителността и отношението ти към неговото присъствие, така езиковите пространства несъзнателно те поставят в плен на купичката ориз или къшея хляб. Ето защо разделението мизерия-богатство, макар и централно за обществата тогава, не е фундаментално, защото не провокира усещането за неравенство. Характеристиката е обща и за Запада, и за Изтока, и за Севера, и за Юга. Вариациите изявяват предимно географски акценти, но не и йерархични подредби.

Промени все пак протичат. Силната раздробеност на феодална Европа позволява на доста градове да се измъкнат от опеката на господарите си и да се утвърдят като самостоятелни центрове на власт. Градовете нямат потенциал за производствено профилиране, повтарящо традиционната инфраикономика на самозадоволяването. Жителите на града участват в снабдяването предимно чрез пазара. По този начин градът разпространява пазара като обособена форма на материалния живот. Потреблението не може да достигне оптималния си размах без движещата сила на обръщението. Преходът от потребление към обръщение се осъществява в градска среда от прагматичната инициативност на новия социално-групов субект, буржоазията. Пазарните взаимодействия се структурират като икономика в пълния смисъл на думата. „Икономиката започва там, където се намесва разменната стойност‛, подчертава Бродел. Саморегулиращият се пазар завладява и рационализира всяка икономика. Процесите и събитията, в които се материализира тази тенденция, практически дефинират историята на европейския растеж.

И както материалният живот не е само икономически живот, така и пазарната икономика не е само капитализъм. С приравняването им се пада в капана на предразсъдъците на теорията. Пазарната икономика възниква първа като плод на споменатите рационализиращи ефекти на размяната. Тя води до прозрачност и повторяемост. Всеки участник в пазара споделя определен колективен опит, с чиято помощ предварително се ориентира в какви граници и посока ще се развие процесът на размяна. Взаимният интерес опосредства контактите и дава тласък на онова, което обозначаваме като икономически подем. Но заедно с това пазарът, не се уморява да повтаря Бродел, е и общуване, език. Докато капитализмът трансцендира взаимния интерес от контакта и полага като своя основа трупането на могъщество. Хоризонталните връзки се заменят с вертикални. Принудата често пъти измества доброволната размяна. Насилието над свободната размяна и конкуренцията формира друг „етаж‛ на материалната цивилизация. Икономическият подем поражда възможности за упражняване на власт, които капитализмът ефективно използва. Той не е само дух (в смисъла на Зомбарт и Вебер), нито само материален егоизъм (в смисъла на Маркс и Ленин). Той допълнително рационализира инструментариума на пазарния живот. Той не е просто избор, за какъвто говорим в сферата на пазара, а и средства за изработване на стратегии и за промяната им, и по тази причина за контрол върху пазара. Рационализацията, която предлага, е предназначена за целите на капиталистическите отношения, а не представлява висша степен и венец на рационалността изобщо. Безспорен факт е, че капитализмът произлиза от пазарната икономика и не би бил възможен без нея. Той обаче не е единственото потенциално продължение на пазарната икономика, а израз на все по-голямата гъвкавост и адаптивност на формите на материален живот към съществуващите условия. Капитализмът е немислим без режима на постоянно приспособяване на средствата към целите, без интелигентно изчисляване на вероятностите, с много по-висока степен на сложност от специфичната за пазарната икономика. Сложността е в дълбочина, а не толкова в ширина. Капитализмът се освобождава от други видове рационалност (вариращи по социални и културни признаци), за да фаворизира и прецизира рационалността на монопола, спекулацията и могъществото. И понеже това е само един вид рационалност наред с други, историзмът ни кара да признаем, че капитализмът не е и не може да бъде последната дума на историческата еволюция на обществата. Чрез историзма ние сме в състояние максимално точно да осветлим връзката между Италия от ХІІІ век и съвременния Западен свят, но не и да установим обективен закон на движение на историята. Това, което можем да установим, не са задължителни етапи на развитие, а преливане от една сфера в друга с оглед кратко- и средносрочни очаквания за печалба, и последващата я смяна на географско-исторически центрове на доминация.

За да стане възможен преходът към същински капитализъм, са необходими няколко предпоставки. Потребна е жизнеспособна и прогресираща икономика, улеснена в европейското си раждане от градската революция и ускорена от последователното въвличане на географски, демографски, аграрни, индустриални, търговски фактори. Потребни са подходящи обществени нагласи, въплътени в дългосрочно функциониращи обществени практики. Потребен е и световен пазар като вече затворено пространство, станало почти реалност с Великите географски открития и колониалната експанзия.

Различните сектори на пазарната икономика, като индустрията или услугите, не са непременно изяви на капитализма. Те могат да функционират капиталистически, но могат и по други начини. Характерното за капитализма е, че сменя акцента от променливия капитал към постоянния. Ангажирането предимно с променливия капитал отличава търговията, която заляга в основите на пазарната икономика. Постоянният капитал е този, който динамизира материалния живот и отговаря за бурния разцвет на западните общества. И тъй като изхабяването на постоянния капитал е неизлечима болест на икономиката, необходимостта от неспирни технологични иновации започва да направлява капиталистическото развитие. (Добре известно е, че технологичните иновации могат да бъдат и други, освен пазарни.) Така се генерират и забележителните предпоставки на капитализма за успешно налагане на власт.

Бродел припомня, че най-едрата политическа форма на Средновековието са империите, които са се възпроизвеждали без особени промени във времето, използвайки като своя база инфраикономиката, структурите на всекидневието, най-инертния и нединамичен етаж на материалния живот. С развитието на пазарната икономика и най-вече на капитализма, Европа единствена се обновява политически. Появява се модерната държава. Тя решава три основни задачи, произтичащи от процесите на навлизане на капитализма. На първо място, монополизира огромния насилнически потенциал на обществото (без което рисковете пред формиране на капиталистическото могъщество нарастват неконтролируемо). На второ място, подчинява икономическия живот чрез установяването на контрол върху него или чрез отстраняване на части от автономията му (става дума за власт на капитализма над пазарната икономика, която го е породила). На трето място, участва в духовния живот, защото опитът сочи, че когато политическата власт не се намесва активно в него, я събарят (подходящият пример е абсолютистка Франция, дезертирала от културата в полза на философите, които я узурпират и подготвят климата за извършване на революцията).

Модерната държава се оказва много по-пригодна от традиционните политически форми да реализира задачите, стоящи пред нея. Причините са ясни. Модерната държава организира и санкционира социален ред, основан на икономическа и технологична мощ, а не на естествени всекидневни йерархии. Тази вторичност на конституиращите принципи на социалния ред го прави много по-гъвкав от естествения. Ефектът се постига и чрез отделянето на модерната държава от структурите на капитализма, на политиката от икономиката. Политиката е форма на текущата икономическа организация. Но двете не са различни имена на едно и също. В традиционните некапиталистически общества политическите кризи и състояния на нестабилност винаги застрашават с рухване цялата обществена система. Генезисът на европейското превъзходство проличава от нововъведението на капитализма – удобното разделение на труда, при което политическото господство обира недоволството от едно или друго сътресение, а икономическото господство стои в сянка и се възпроизвежда. Бродел съзира корените на това модерно явление в британската история, в британското аграрно-аристократично раждане на капитализма, което обособява пазара и го йерархизира, откъсвайки го от контрола на държавата. Либералната мечта за тотално ликвидиране на този контрол най-ясно и нагледно откроява несъответствието между пазарна икономика и капитализъм. Държавният контрол върху цените, според Бродел, винаги е съществувал, защото всъщност защитава потребителя, а британската тенденция към отмяна на контрола би довела и до отмяна на конкуренцията. Пазарната икономика би била смазана, за да възтържествува либералният капитализъм.

Бродел излиза извън хронологичната рамка на изследването си с намерението да представи тенденциите в по-напреднал стадий. Съвременността, според него, показва, че пазарните правила почти не действат за големите предприятия. При тях наблюдаваме натиск чрез реклама и други механизми за изкривяване на пазара. Пазарна икономика съществува единствено на равнище малките предприятия. Ленин нарича първото явление монополистичен империализъм, а второто - конкурентен капитализъм. Гълбрайт ги назовава съответно индустриална система и пазарна система. Бродел предпочита термините капитализъм и пазарна икономика. Броделовият пример за успешно функционираща пазарна икономика, незадушена от капитализма, не е труден за отгатване: Франция. Илюстрацията на свой ред идва от един мой приятел. Той веднъж ми разказа как в Лондон рядко ще срещнеш заведения и магазини, които не са част от по-големи вериги; а в Париж, напротив, почти всяка бакалия и кафене си имат своя история и традиция. Англия не е родила своя Пиер Пужад.

Бродел преминава към подреждането на емпиричния материал в историческа теория. Вече могат да се направят някои терминологични концептуализации. Съвкупността от пазарна икономика и капитализъм в различните им варианти на съжителство обобщава причините за преднината на западния свят пред другите региони. Но са необходими по-нататъшни уточнения. Под световна икономика се разбира стопанският живот в мащаба на цялата Земя, докато със свят-икономика се обозначава самодостатъчен в икономически смисъл отрязък от планетата. Светът-икономика надхвърля границите на други исторически и политически обединения. Така например любимата на ранния Бродел тема за Средиземноморието през ХVІ век представлява анализ на един свят-икономика. Светът-икономика съществува чрез определени, исторически сложили се правила. Той е йерархизирано пространство, има граници и център (водещ град или доминираща капиталистическа система). Бродел се доближава до публикувания пет години преди собствената му книга модел на Уолърстийн за центъра, полупериферията и периферията. Но отправя важната критика, че споменатият модел се ограничава само до пространственото измерение. А пространственото структуриране се оказва силно зависимо от времевата динамика. Вътре в света-икономика текат процеси на постоянна промяна, останали извън теоретичното полезрение на Уолърстийн. Игнорирането на времето по думите на Бродел е израз на борбата на социолога-африканист срещу историята. А за да разберем еволюцията на материалната цивилизация, е потребно адекватно понятие за време.

Кохерентността на света-икономика е мислима само в рамките на времева единица. Въпросът тук е коя е най-дългата такава. Затова авторът пристъпва към проблема за разделението на времето. Използваният от него тип разделение почива на наблюдавания исторически процес, изразява се в схемата възход-криза-спад и бива наречен секуларен тренд. Това разделение на времето се полага в схемата на разделение на пространството център-полупериферия-периферия и предоставя аналитичните пособия за усвояване на историята. Бродел илюстрира подхода си с последователни примери от процесите на промяна в световете-икономики, като развитието на италианските градове, възхода на Холандия, изгряването на британската мощ.

Какви са изводите? Историческият успех е резултат от наличие на силна полупериферия, която поддържа конкурентността. Това обяснява западноевропейския подем. Търговската революция може да прерасне в промишлена и да затвърди капитализма само в контекста на силен национален пазар. Това не става в Холандия и Испания, но става в Англия. Националният пазар е резултат от политическа намеса в противовес на надхвърлящата националните граници икономическа дейност и обмен. Този пазар обвързва секторите на икономиката така, че частичните кризи не могат да върнат нещата назад. Англия успява с индустриалната си революция, защото политически е в центъра на света; Третият свят не успява, защото е в периферията.

И заключенията от изследването. Първо. Капитализмът е структурата на секуларния тренд, на дълготрайния период. Поради способността си да избира решения, той е гъвкав и дребните събития не му влияят. Второ. Капитализмът е елемент от огромен социален комплекс. В обществото съществуват 3 типа йерархии - парична, държавна и културна. Те са в постоянна динамика и доминира ту една, ту друга, но това не значи, че непременно са в конфликт. Паричната и държавната много често са в симбиоза. Социализмът пък представлява амбициозен опит за ликвидиране на икономическата йерархия чрез засилване на политическата. Трето. Капитализмът има голям потенциал за оцеляване. Кризите обикновено го пречистват, вместо да го разклащат. Социалистическите проекти не отчитат, че за да се премахне капитализмът, трябва да се премахнат и други социални йерархии, а това вече става много трудно, защото все още не се вижда ефективен заместител. Четвърто. Подчиняването на капитализма е възможно само чрез разделянето му от пазарната икономика. Свързването им в едно цяло води до изкривената логика, че ако искаме пазарна икономика, трябва да съхраним монополите, а премахването на монополите е национализация на икономиката и край на икономическата свобода. В отрицанието на капитализма и насърчаването на пазара се крият решенията, детрониращи царствения съюз държава-капитал. Те изискват връщане към автентично социалното и автентично културното. Всичко друго би било замяна на монопола на парите с монопола на държавата.

Бродел концептуализира историческото движение като последователност от революции и предреволюции, добиващи значение именно по отношение на цялото, на огромния социален и културен контекст. Между ХV и ХVІІІ век се е случила една предреволюция, подготвяща революционните промени на съвременността. Тази предреволюция може да се опише на езика на сухите факти и цифри. Но под перото на Фернан Бродел може да вдъхне и чисто човешкото очарование от улавянето на изтичащото време, от преживяването на новото в старото.

Един от най-въздействащите моменти в изследването е опитът за обобщение на различните творчески подходи при живописно интерпретиране на темата за ‛Тайната вечеря‛. Ракурсът на Бродел е изненадващ. Той предлага да се абстрахираме от действащите лица и да насочим погледа си към масата, бродираните покривки, местата за сядане (трикраки столчета, столове, скамейки) и най-вече чиниите, подносите, ножовете. В изображенията, направени до началото на ХVІІ век, няма да видим нито една вилица и почти никаква лъжица. Вместо чинии, каквито се рисуват в по-късните произведения, се използват резени хляб, кръгли или овални дъски, леко вдлъбнати калаени съдове (в картините от Южна Германия по тези съдове преобладават синкавите петна). Подложката от твърд хляб често се слага върху дървена или метална плоча, с идеята да попие сока на отрязаното парче. Нерядко ножът е единствен и е с внушителни размери. На практика Христос и апостолите му не се хранят по-различно от буржоата в Улм или Аугсбург. Вечният библейски сюжет мени художествената си реализация паралелно с промените в материалния живот на обществата. Историята прониква навсякъде. Но само така и ние можем да проникнем в историята. Като я погледнем през призмата на Броделовата вселена, като усетим нейната непрекъснатост, нейната постоянна социална плътност, нейната многоетажност. Бродел деликатно се опитва да ни убеди, че величествената сграда на историята всъщност е етажна собственост на историка. Остава обаче друго убеждение. Историята може да работи и в наша полза, стига да не изоставаме от нейното движение, стига да усетим и осъзнаем, че сме част от световното време.